Тялото през Средновековието
Погледът на философията (теологията)
Възгледите за средновековното тяло са повлияни от философията на Платон и от неоплатонизма, които поставят душата над тялото. Ранното християнство възприема идеята за мистичното тяло. Възкръсването на Иисус Христос е поука за всички, вярващи в новия учител. Свети Павел, институционализирал християнството, пише: „[…] и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим. Защото това тленното трябва да се облече в нетленно, а това смъртното – да се облече в безсмъртие“. Така нашето възкресение ще превърне тялото в душа: „А щом това тленно тяло се облече в нетление и това смъртно тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата, написана: „смъртта биде погълната с победа“1.
Още през II в. ранното християнство учи, че плътското въздържание е предпоставка за досег със Светия дух. Туртилиан (160 – 240), първият християнски мислител, писал на латински език, възкликва: „Къде е онова брачно щастие, крепено от нравите, при което за близо 600 години след основаването на Рим не бе забелязан развод в нито един дом? А сега по телата на жените няма част, ненатруфена със злато, нямо нито една целувка, недъхаща на вино, а разводът е вече нещо желано, същински плод на брака“2.
Ще отбележим също, че Тертулиан прави асоциация между кръста за разпъване и кръста като схема за изобразяване на тялото: „Разпъвате християните на кръстове и стълбове, но коя статуя не се оформя първо от глина, напластена върху кръст или стълб? Тялото на всеки ваш бог се появява първо върху напречната греда на кръста“3. За Тертулиан, отъждествяващ страданията Христови с човешките, разпнатото на кръст тяло е универсално.
През XIII в. Тома от Аквино, най-рационалният философ на Средновековието, твърди под формата на силогизъм, че душата е тяло, с което не поставя под съмнение върховенството на първата пред второто: „Наистина душата е двигателят на тялото. А не може да придава движение онова, което е неподвижно. […] Но всяко подвижно движещо е тяло. Следователно душата е тяло“4.
Тялото в литературата
Като начало ще отбележа, че всеки жанр има специфичен поглед към тялото, доколкото главният му герой се отличава със своите физически характеристики. Второто ми общо съображение, че на френски думата corps означава също човека изобщо. Това не улеснява работата на анализатора. Но ще се опитам да представя тялото на светеца, на воина, на рицаря, на дамата, на буржоата, на селянина.
Когато говорим за тялото на светеца, чийто култ се утвърждава през IV век5, трябва да правим връзка между древното преклонение към героите, описвано в Илиада, Одисея и Енеида, без да ги оприличаваме. Онова, което явно напълно липсва в езическите представи за ролята на героите, е вярата на християнските автори, че светците се радват на близостта си с Бога, която се явява задължително условие те да се застъпват и да закрилят своите приятели. Светецът е „драг на Бога“. Той е застъпник по начин, по който древният герой не би могъл да бъде.
Разрастването на монашеството през IV в. показва колко възторжено християните искат да закрилят общности, които предпочитат до живеят извън градовете. Както казва Атанасий (IV век) за св. Антоний и неговите монаси, те са „основали град в пустинята“, тоест там, където не би трябвало да съществува никакъв град. В края на IV и през V век християнските епископи извеждат това съотношение между града и не-града от пустинята и го доближават до самите градски стени; сега те вече основават градове в гробищата на мъчениците.
Гробницата на светеца става място на памет. Обявена е за обществена собственост за разлика от гроба на всеки друг християнин: достъпна за всички, тя става център на ритуални форми, обединяващи цялата общност. Впрягат се всички средства на архитектурата, церемониите и литературата, за да се направят светите гробници и мощи по-значими и по-достъпни от фамилните гробове. Култът към светците налага сериозни промени във въображението, които изглеждат съзвучни с променящите се модели на човешките отношения в късноримското общество като цяло. Той дефинира мъртвите човешки същества като приемници на пречистеното благоговение и свързва тези мъртви и невидими фигури с точно определени видими места, а в много области – и с точно определени живи представители. Този култ свидетелства за нови форми на упражняване на властта, за нови форми на човешка зависимост, нови, интимни надежди за защита и правда в един променящ се свят.
Тялото на светеца, подложено на мъчения от враговете на християнството, понася всички физически изпитания безропотно, защото е под Божия закрила. В този смисъл неуязвимото тяло на светеца се родее с тялото на епическия герой. В Песен за Роланд (началото на XII век) има епизод, в който героят Роланд е избил десетки врагове, без да получи телесна рана. Тук аз виждам влиянието на Омировите Илиада и Одисея, където прозвищата на повечето герои са свързани с отделни части на тялото6: в песен XIV на Илиада Хектор е обкръжен от ахейци, но никой от тях не го ранява. В песен XI на Одисея Нептолен, син на Ахил, е също неуязвим. Бих могъл да посоча и други паралели с Илиада, но те не влизат пряко в моята тема. Тялото на героя Роланд е неуязвимо. Така и мечът Дурандал, който героят иска да счупи на скала, за да не попадне той във вражески ръце, отскача невредим до небето. Тялото на епическия герой, както и неговите символи, не подлежат на разруха.
В рицарските романи красотата на дамите се описва според реторическите клишета или пък се окачествява със суперлативи. Мъжката красота не се описва. Трудно е да си представим как изглеждат Ланселот, Боорт или Галаад, чиято красота взема акъла на дамите. Но в края на Отвличането на Гениевра четем описание на физическата красота на Говен и неговите братя. Красотата е дело на Природа и тя има морални измерения, докато рицарското превъзходство е свързано с благоволението на някой магьосник (Мерлин за Артур, Езерната дама за Ланселот) или с благотворното въздействие на някой предмет (пръстен, меч, щит и т.н.). И тук чувстваме влиянието на Евангелията от Новия завет, когато Иисус лекува магически. Физиологическите закони на рицарското тяло са игнорирани. Колкото и тежки да са раните, един мехлем или изкусен лечител-отшелник винаги успяват да ги излекуват. В рицарските романи от XII или XIII век няма случаи на неуспешно лечение или на последици от тежко нараняване. С присъщото си чувство за хумор Сервантес описва как неговият герой Дон Кихот чете испанския автор на рицарски романи Фелициано да Силва (1492 – 1560). Единствената резерва на Дон Кихот е следната: „Трудно му беше да се съгласи с това, което се разказваше за раните, които нанасял и получавал дон Белианис, защото си мислеше, че колкото и опитни да са били лекарите, които са го лекували, все са щели да останат следи и белези по лицето и тялото на този прославен рицар“7.
Физическото състояние или жестовете на тялото са признак за душевното състояние на персонажа. Енида, героинята на първия рицарски роман на Кретиен дьо Троа (1176, Ерек и Енида) следи със свито сърце битката на мъжа си Ерек с Гивре Малкия:
ст. 3711
Кръвта по цялото ѝ тяло
замръзнала, видът ѝ свеж
бил в миг като покрит със скреж. […]
ст. 3723
Пред дебнещата я беда
повела вътрешна борба,
опитвала се да отвори
уста, за да го [Ерек] заговори,
но страх такъв я завладял,
че говорът ѝ се сковал,
а устни, зъби и език
задържали и стон, и вик8.
Физическата уродливост е морален символ. Така, както в Илиада грозният Терсит олицетворява обратното на хармонията и красотата, чието въплъщение е Ахил, така гигантският пазач на бикове се явява антитеза на героя Ивен от романа Ивен, рицарят с лъва (1177 – 1181):
ст. 286
Пастирът в онзи странен кът
бе като мавър – с грозота,
каквато трудно на света
ще срещнеш. С ръст на великан,
в ръката с тежък боздуган,
на нисък пън бе той приседнал.
Щом приближих и го огледах,
видях, че е с глава голяма,
каквато даже конят няма.
Косата му бе разпиляна,
челото – цели два емпана (старинна мярка за
дължина, около една педя ‒ С.А.),
ушите – с четина покрити:
като на слон, а пък очите ‒
като на кукумявка злобни,
с нос котешки, зъби подобни
на тези на глиган; рамената ‒
провиснали. Бе чернобрад,
със гърбица и късоврат
и с плоско, сбръчкано лице9.
Грозното тяло с черти, заимствани от различни животни, не знае нищо за рицарското приключение (aventure), но показва на героя къде се намира вълшебният извор, откъдето започва всичко.
Най-общо казано, тялото на дамата в куртоазната поезия е реторическо. Редица трактати от XIII век препоръчват женската красота да се описва от горе надолу (от косите до пъпа). Физическите черти загатват за моралните добродетели на дамата. Най-често използваните прилагателни са семантично най-абстрактните.
В религиозния театър срещаме библейския речник, доколкото пиеси като Действо Адамово (XII век), Мистерията за страданията Господни (края на XIV в.) са илюстрация на известни епизоди от Библията. В комичния театър, който започва с Действото за св. Никола (началото на XIII в.), минава през Действо в беседката (LeJeu de la Feuillée, 1276) и завършва с Адвокатът Патен (XV в.) наблюдаваме обратното. Смехотворното тяло на буржоата и селянина е осмивано и обругано.
Тялото през погледа на медицината
В края на IV в. Орибазий, лекар на император Юлиян, който първоначално е християнин, а впоследствие става езичник, съставя по негово искане своята Медицинска колекция – сборник с цитати, организирани по еклектичен план, където половото въздържане е основната идея, съзвучна на монашеската. Всички лекари, между които са Руф Ефески и Соран Ефески, са езичници. Родени са в Мала Азия и пишат за висшите класи. „Всъщност – казва Руф – коитът не е абсолютно лошо нещо“. Според Орибазий, доколкото главното качество е дъхът, мъжката сперма […] трябва да го носи. Древната анатомия не успява да се отърси от абстрактното схващане за движението на въздуха. Най-чистата му част се съдържа в кръвта, която тестикулите пренасят в спермата. Потвърждава го анатомията: първоначално смесвани, поради подобието на съдържащата се течност, аортата и трахеята дават представа за дихателната функция на сърцето10.
Алин Русел отбелязва, че важното в случая е качеството на съвкупяването, а не силата на желанието. И тя цитира медицинските препоръки за храни с афродизиачен ефект11. За нас не е важно какви са тези съвети.
В края на I в. в книга за гинекологията Соран пише: „Всяко изпразване на семе (мъжко) е вредно за здравето. Половите отношения са вредни сами по себе си.“ (I, 30 – 33). Всички лекари смятат след Хипократовия корпус12, че добрата връзка между дихателните пътища и матката е предпоставка за плодовитост. Всъщност древните лекари не наблюдават пряко женското тяло. Това е работа на акушерките. В древен Рим брачната възраст за момичетата е много рано. След 14 години има само жени, а не девойки.
Християнска църква гледа на тялото като на Боже творение. В него не бива да се бърка. За тялото се говори по аналогия с някои животински тела – на прасето, кучето, маймуната. Но медицшнската наука не се задоволява с това. В най-старите университети в Европа – Болоня (края на XI в.), Монпелие (XIII в.), Салерно (XIV в.) се изучава анатомия. Мари-Кристин Пушел13 отбелязва, че в началото на XIV в. французинът Анри дьо Мондевил пише Трактат по хирургия (1306). Там той се обявява против общоприетите медицински възгледи за тялото. 30 години след неговата смърт Парижкият медицински факултет забранява на своите бакалаври да практикуват хирургия. В 1363 г. Ги дьо Шолиак, лекар и хирург на папите в Авиньон, пише също трактат по хирургия, който се налага веднага и е в сила до XVIII в. Ако се върнем по-назад и потърсим историческите корени на лекарския статус, трябва да признаем, че медицината не фигурира сред седемте свободни изкуства, които са в основата на тогавашното училищно и университетско образование. От VIII в. насам медицината и хирургията са дело на монасите по простата причина, че древните текстове в тази област се намират в манастирите. Но през 1130 г. църковният събор в Клермон забранява на монасите да практикуват медицина, както и правни професии, тъй като тези практики насърчавали сребролюбието. През XII в. грижата за тялото е поверена на професионалисти. Тогава се чувства осезателно разликата между лекарите и хирурзите. Последните са неграмотни, често са просто бръснари, които разполагат с режещи инструменти.
Mондевил подчертава значението на опита, на наблюдението. Той първи използва цветни карти на тялото, които ще станат редовен преподавателски прийом в преподаването на медицина през следващата епоха на Ренесанса.
През XV в. въвеждането на огнестрелните оръжия става причина църквата да допуска лекари да присъстват на бойните действия и да се намесват, когато воинът е наранен. Така през следващото столетие Амброаз Паре въвежда лигатурата на кръвоносните съдове.
В заключение християнската религия се обръща назад и възприема Платоновото схващане за превъзходството на душата, като поставя на нова основа подчинението на тялото и изтъква въздържането от плътските удоволствия. Медицинската наука върви напред и все повече се вглежда в тялото. Литературата свидетелства за въображение в това отношение: при нея изобразяването на тялото се разчупва според конкретния художествен жанр.
1. I,Коринт. 15, 52 – 53.
2. Сп. Критика и хуманизъм, С. 1991, с. 23.
3. Пак там, с. 40.
4. Тома от Аквино, Сума на теологияата, т. I, С., изд. „Изток-Запад“, 2003, с. 1118.
5. Най-пълният сборник с жития на светци е от XIII век, дело на италианския монах Якоб Ворагински. Известен е под заглавието Legenda aurea (Златна легенда).
6. Например Тетида е „сребърнонога“, божественият Ахил е с „неуморни крака“, Елена е „белоръка“, ахейците (гърците) са медноколенни (III, с. 74) и пр.
7. Сервантес, Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча, превод от испански Тодор Нейков, С., изд. „Изток-Запад“, 2015.
8. Кретиен дьо Троа, Ерек и Енида, превод от старофренски Атанас Сугарев, С. изд. „Изток-Запад“, 2013.
9. Кретиен дьо Троа, Ивен, рицарят с лъва, превод от старофренски Атанас Сугарев, С. изд. „Изток-Запад“, 2013.
10. Тук и по-нататък следвам Aline Rousselle, Porneia. De la maîtrise du corps à la privation sensorielle. IIe – IVe siècles de l’ère chrétienne, Paris, PUF, 1983.
11. Пак там, с. 32.
12. Ще напомня, че въпросният корпус съдържа 60 текста от VI век (епохата на Хипократ) до началото на християнството (I в.).
13. Marie-Christine Pouchelle, Corps et chirurgie à l’apogée du Moyen âge, Paris, Flammarion 1983.