Последиците от въстанието на Шимон бен Косиба (на арамейски – Симон бар Кохба) за евреите са в огромен мащаб. Загиналите по оценка на историците са около 580 000 души, което не е никак малък брой за епохата. Унищожени са над 50 крепости и почти 1000 села. Десетте водачи на въстанието са екзекутирани публично в театъра на Кесария (Цезарея). Кланетата са повсеместни, както и отвличанията в робство. Количеството на еврейски пленници, продавани по робските тържища, е такова, че цените на робите в цялата империя рязко спадат. В цяла Сирийска Палестина е забранен юдейският религиозен живот, а единният еврейски народ престава да съществува.
Доколко и дали те са си виновни за сполетялата ги съдба е един много експлоатиран днес идеологически въпрос, който е толкова сложен, че няма как да бъде изяснен досега. По-важното от историческа гледна точка е, че прогонването и преименуването на родната им земя не води до претопяването им сред другите народи в империята. До IV в. последователите на юдаизма формират свои големи общности не само в столицата Рим, но и във възлови за империята градски центрове като Александрия, Антиохия, Кесария и в останалата част от Източното Средиземноморие. Показателен е случаят с търговския гр. Коринт в Гърция, където още по време на пребиваването на апостол Павел в него (средата на I в.) голяма част от населението му се състои от евреи. Много от тях остават да живеят в тези градове и под властта на Византия, Арабския халифат, кръстоносците, мамелюкски Египет и Османската империя. Те стават известни като романиоти или грекос (византийски евреи). Говорели на т. нар. йеванически (или романиотски) език, който представлявал диалект на гръцкия, силно повлиян от иврита и арамейския език. Също така, големи еврейски общности се формират в Западна Европа (Иберия) и Северна Африка. От тях произхожда друг от основните клонове на еврейската народност – сефарадите, които говорели на т. нар. „ладински“ (ибероромански) език, произхождащ от староиспанския. След масовото им прогонване от Испания през 1492 г. голяма част от тях (около 90 000 души) намират добър прием в Османската империя на Баязид II, където се заселват най-вече в района на Македония (Солун и Кавала) и столицата Истанбул. Със своите знания и връзки те дават сериозен тласък за възхода на османците през XVI в.
Трети се изселват към дн. Сирия, Ирак, Иран, Индия и Северна Африка. Те стават известни като мизрахим или източни евреи. Както мнозина от своите сънародници, значителна част от тях също се занимава с търговия и финансови дела. Затова не е чудно, че някои от тях се разселват на Север от Кавказ по Пътя на коприната и се включват активно в търговията като посредници между християните и мюсюлманите в региона. Най-вероятно именно техни проповедници оказват влиянието, довело до приемането на юдаизма от хазарите след края на VII в.
Според най-разпространената в науката хипотеза, именно от хазарите произхожда най-големият клон на съвременния еврейски народ – евреите ашкенази. След унищожаването на Хазарския хаганат от киевския княз Светослав през Х в. те се разселват в цяла Източна и Централна Европа. В контактите си със съседните славяни и германите създават собствени обичаи и закони, които доста ги различават от западноевропейските сефаради. Тези разлики са толкова значими, че през вековете двете общности не общуват много и невинаги имат добро отношение едни към други. Така ашкенази формират и собствен език – идиш, който представлява смесица от средновековни немски диалекти (около 70 – 80 % от лексиката) със заемки от иврит, арамейски, славянски и романски езици. Техният дял сред евреите нараства от 3 % през XI в. до 90 % в навечерието на Холокоста през 1930 г.
Пасхална Агада (XIV в.).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Евреи
Където и да се заселвали обаче, евреите играели значителна роля в живота на местните общества. В името на оцеляването си те се капсуловат в рамките на своите общини, групирани около синагогите и ръководени от своите равини. Самите равини изпълнявали ролята не само на религиозни, но и на светски водачи на общината. Под тяхно ръководство евреите свято пазели и поддържали вярата, традициите и обичаите си и се стремели да не се смесват с околното население. Това се превръща в една от основните причини местното население да се отнася с подозрение към тях и те да съществуват винаги като изолирано малцинство в различните държави. Друга причина за тази изолация е самата същност на юдейската религия, която разглежда само евреите като богоизбран народ, а другите като гои – народи, които са отдалечени от Бога. Наред с това, последователите на юдаизма се сблъскват с традиционно негативното отношение на християните, които ги разглеждали като „христоубийци“. В резултат, през цялото Средновековие евреите в Еропа са подлагани на систематични гонения, погроми, обезправяване и дискриминация, които водят до намаляването на присъствието им в Западна Европа. Те били обвинявани за всякакви стопански кризи, епидемии, климатични несгоди, военни поражения и др. Наред с това редовно са обвинявани в практикуването на ритуални убийства и други кървави ритуали, което се превръща в редовен повод за погромите над еврейските общности в европейските градове. Затова евреите в Европа масово са затваряни в изолирани гета, принуждавани са да носят отличителни знаци (звездата на Давид не е нацистка измислица, а се прилага в кралството Навара още преди Реконкистата), изолирани са от множество професии и са лишавани от правото да притежават земя. Особено активни са преследванията срещу тях по време на кръстоносните походи. Показателен е примерът на Англия, където през 1290 г. им е забранено да живеят и са изселени. Тази забрана е отменена чак през 1655 г. През 1394 г. са прогонени от Франция, а малко по-късно и от редица области в Германия, Италия и Балканите. И все пак най-масовото им гонение е вече споменатото прогонване от Испания през 1492 г. При тези обстоятелства евреите са принудени да се насочат към свободни професии като търговията, бирничеството, адвокатството, медицината, книгоиздаването, занаяти като дърводелството, шивачеството и месарството, както и към професии, забранени за християни и мюсюлмани, като лихварството. Благодарение на професионалния си опит и познания често се издигат като висши администратори, лични лекари и финансисти на владетели. Въпреки сравнително доброто заплащане на повечето от тези професии, далеч не всеки евреин е бил богат. Твърде често в техните гета царели мизерия, глад и болести, а отношението на околните към тях било изпълнено с омраза, презрение и оскърбления.
Евреите под ислямска власт имали малко по-добра съдба, но и там те заемали второстепенно място сред господстващите мюсюлмани и били търпяни дотолкова, доколкото били полезни за обществото и съответните държави. Така например, сефарадите, които се заселват в Османската империя след гонението от Испания, първоначално се ползват с известни привилегии спрямо християните, но след XVII в. отношението към тях се изравнява с това към православните в империята. Същевременно в Палестина се развиват други исторически процеси. Многобройните племена и народи, които населявали областта още от древността, постепенно започнали да се претопяват под влияние на по-многобройните сирийци и араби. След I в. широката употреба на гръцкия език наследила употребата на арамейския език от по-ранната епоха като нова linguafranca. Същевременно християнството, вече покровителствано и от държавата от Константин Велики нататък, пуска дълбоки корени сред местните семитски народи.
В политическо отношение историята на областта в периода между II и VII в. продължава да е доста наситена с войни и противоборства между римляни (по-късно византийци), палмирци, парти и персите от Сасанидски Иран. През цялото това време Близкият изток е разкъсван и от религиозни разпри в рамките на християнската църква – православни, ариани, несторианци, монофизити и многобройните секти от ранния период на християнството.
Разпространението на монофизитизма от Египет и Либия до Ирак и Иран, както и вековният конфликт между Византия и Сасанидски Иран водят до постепенното откъсване на местното население от привързаността към Византия. Това улеснява започналото през 634 г. арабско нахлуване в Сирия и Палестина. Катастрофалната за Византия загуба в 6-дневната битка при р. Ярмук през август 636 г. има епохално значение за възхода на исляма в Стария свят. Тя отприщва устрема на арабите, които за по-малко от сто години изграждат халифат, по-голям от Римската империя.
Междувременно те бързо оценяват местоположението и богатствата на Палестина и превръщат Йерусалим в свой трети свещен център на вярата след Мека и Медина. През 691 г. е завършен строежа на прочутата джамия Ал-Акса, целенасочено построена на мястото на Соломоновия храм, върху руините на Втория храм, разграбен и разрушен от римляните през 70 г. Тя е издигната от халифа Абд ал-Малик като паметник на победите му срещу византийските християни и като предизвикателство за околните византийски църкви.
Джамията Ал-Акса, Йерусалим.
Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Palestine_(region)
Въпреки удивителните успехи в завоеванията на арабите-мюсюлмани и тяхната политика на ислямизация, до кръстоносните походи от XI – XIII в. сред населението в Сирия и Палестина продължават да преобладават християните. Присъствието на кръстоносците между 1099 – 1291 г. и засилените връзки със Западна Европа не ограничават трайно разпространението на исляма. Още с превземането на Йерусалим от египетския владетел Саллах ад-Дин (Саладин) през 1187 г. процентът на християните в региона бързо започва да намалява.
През следващите векове Палестина попада под властта на египетските мамелюци, които през 1260 г. успяват да отблъснат монголското нашествие в Палестина. В периода до 1516 г. процесите на ислямизация продължават с бързи темпове. Под една или друга форма малките останали еврейски общности в Източна Галилея са ограничавани и потискани. Този процес продължава и след завоюването на страната през 1516 г. от османците, начело със султан Селим I.
В периода на османския възход, до края на XVI в., османските власти се отнасят сравнително снизходително към еврейското малцинство и дори част от прогонените от Испания евреи се заселват в старите си земи, като увеличават броя си с близо 25%. Голямата част от тези евреи продължават да се занимават с търговия, финанси, медицина, право и други занаяти и това помага за възстановяването на техните анклави в областта. Тази ситуация продължава до 1660 г., когато са извършени кланета над евреите в градовете Сафед и Йерусалим. През следващия век, със задълбочаването на кризата в империята и засилването на сепаратизма, в Палестина се установява автономно управление на клана Зайдани. По това време групи евреи ашкенази от земите на днешна Украйна се заселват в Тиберия на брега на Галилейското езеро.
След похода на Наполеон в Египет и Палестина (1799 – 1801) прякото османско управление е възстановено, но засилването на Египет по времето на Мохамед Али и сина му Ибрахим паша отново откъсва Палестина от османската орбита през 30-те години на XIX в. Египетската политика обаче предизвиква недоволство сред местното население и с британска помощ османците възвръщат контрола си над областта през 1840 г.
Още в началото на века османците заселват в Северна Палестина множество босненски мюсюлмани и черкези, а след поредното клане на евреите в гр. Сафед през 1831 г. там са заселени множество алжирци и кюрди. Всички те постепенно се арабизират и също се включват в етногенезиса на бъдещата палестинска нация. Така, приютявайки бежанци от натиска на християнските държави над техните земи, Високата порта и с тяхна помощ успява да удържи контрола си над Палестина до края на Първата световна война (ПСВ).
Важен момент от този период е, че за да се противопоставят на египетската инвазия в Палестина, османците стимулират формирането на регионална културна обособеност на арабска Палестина, отделена от Голяма Сирия. Всъщност, точно това е зародишът на процесите, довели до появата на палестинско национално самосъзнание сред арабското население в региона през ХХ в. Същевременно, през втората половина на века в Палестина се наблюдава и бърз социално-икономически растеж, който се дължи на включването ѝ в глобалното и особено европейското стопанско развитие. Облагодетелствани от този растеж са не само арабите мюсюлмани, но и малцинството на местните араби християни, които под европейска протекция започват да навлизат в местния елит. Това се превръща в друга предпоставка за формирането на модерна палестинска нация, основана не на религиозна принадлежност, а на общо етническо и историческо самосъзнание. На този фон става все по-интересна съдбата на евреите след Средновековието. Разпръснати от Индия до Америка, разделени на различни общности и потискани навсякъде, те търсят начини за оцеляване в заобикалящия ги враждебен свят. Понеже състоянието на отделните народи в огромна степен зависи от общото състояние на големите културни общности, към които се числят, най-сериозен напредък от XVIII в. нататък бележат евреите в Европа. През втората половина на този век, с разцвета на Просвещението, сред европейските евреи възниква движението Хаскала, което пропагандира просвещенските идеи и ценности сред еврейския народ с цел по-ефективната им интеграция сред европейските общества. Това води до по-масовото навлизане на светски мислещите от тях в различните сфери на науката и културата (да не забравяме, че големите имена в тази област са най-вече от XIX и ХХ в.), но също така и до появата на първите еврейски политически движения.
В края на XIX в. продължаващият антисемитизъм и гонения в земите от Русия до Франция карат много от тях да станат привърженици на социализма, в чието лице виждат спасението от своите неволи. Тук отново припомняме, че далеч не всички евреи са богати търговци или банкери. Други обаче търсят и други пътища за облекчаване положението на своя народ. Сред тях е и роденият в Будапеща еврейски журналист и писател Теодор Херцел, който вижда решаването на еврейския въпрос в създаването на модерна еврейска държава. От ежедневния му сблъсък с повсеместния антисемитизъм в Австро-Унгария и Франция се раждат идеите на еврейския национализъм, известни в цял свят с наименованието ционизъм.
Теодор Херцел (1860 – 1904)
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Теодор_Херцел
Тези идеи са изложени в прочутата му брошура „Еврейската държава: опит за съвременно разрешаване на еврейския въпрос“, която представлява истински план за възраждане на еврейската държавност. Според плана му, еврейството трябва да поиска от света да му предостави територия, достатъчна, за да побере един народ. За него няма значение къде ще се намира новият Цион. Еврейският народ трябва да одобри предложената от света земя, ако тя отговаря на определени изисквания. Новата еврейска държава трябва да бъде модерна и прогресивна, възприемаща всички идеи на модерното общество. Херцел не предвижда иврита за официален език, а смята отначало всички европейски заселници да общуват на разбираем за тях език, като постепенно на тази база ще се формира национален език.
Първоначално отпечатана в едва 500 екземпляра, малката брошура само за няколко месеца привлича световно внимание и поставя началото на процеси и проблеми, които и днес не намират своето разрешение.
Литература:
- Chambers, Mortimer et al. “The Western Experience”, McGrow-Hill Inc. 1991
- Gilbert, Martin “The Routledge Atlas of the Arab-Israeli Conflict”, Routledge 2005
- GregoryHarmswithTodd M. Ferry, ThePalestine–IsraelConflict /A BasicIntroduction/, London 2008
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Теодор_Херцел
- https://www.shalom.bg/wp-content/uploads/2016/11/La-Estreya-12.pdf
- http://news.bbc.co.uk/2/shared/spl/hi/middle_east/03/v3_ip_timeline/html/default.stm
- https://www.britannica.com/place/Middle-East
- https://en.wikipedia.org/wiki/Palestine_(region)