В историята на човечеството се срещат множество процеси и явления, които предизвикват човешкото въображение и интелект, но рядко някои от тях наподобяват по своята сложност и дълготрайност израело-арабския конфликт, на който сме свидетели и до днес. Този сблъсък продължава вече повече от век и най-вероятно няма скоро да намери своето трайно решение.
За него са изписани хиляди, ако не и милиони страници в научни, журналистически и политически издания, но малцина са тези, които могат да се нарекат специалисти по този въпрос. Затова за обикновения човек е много трудно да се ориентира в океана от информация, за да придобие поне обща и по-обективна представа за корените и актуалните измерения на това противопоставяне.
Голям проблем в това отношение са традиционните пристрастия на авторите, които имат отношение към тази тема. От друга страна, нещата доста се усложняват от факта, че този конфликт има толкова дълбоки икономически, културно-религиозни и социално-политически корени, че няма как да се изясни неговата същност, без да е ясна общата геополитическа картина, от която той е неотменима част.
Всичко това означава, че при разглеждането на проблема трябва да се имат предвид географските, историческите, религиозните и стопанските фактори, които са в основата на този възел от противоречия, който определя в значима степен политическата обстановка не само в региона, но и в света като цяло. На този фон още в началото ще изясним историческите корени и произхода на евреите и палестинците, за да придобием представа за историческия контекст, когато се опитваме да опишем израело-палестинския конфликт.
Също така е много важно да имаме предвид, че древната история на региона няма никаква причинно-следствена връзка със съвременните противоречия там. Затова този начален преглед се прави и с цел да се опровергае общоприетото схващане, че тази вражда продължава векове и хилядолетия още от времето на синовете на Авраам – Исак и Исмаил.
На първо място е необходимо да уточним, че трябва да сме наясно с различните наименования на териториите и народите в центъра на конфликта, понеже неправилната им употреба води до изкривени представи за историческата последователност на събитията, а оттам и на тяхната същност. Така под наименованието Израел визираме както съвременната едноименна държава, така и най-древната държава на евреите, които в този период е по-правилно да наричаме „израилтяни“ или „израелити“.
Още по-сложно е, когато става дума за Палестина, защото в Античността са съществували няколко римски провинции на тази територия –Syria Palaestina, Palaestina Prima, Secundaet Tercia. Така в днешно време наименованието Палестина се използва масово като историко-географско наименование подобно на Мизия, Тракия и Македония при нас. В днешен смисъл то може да означава и държавата на палестинската автономия на Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа. Географски този район обхваща земите в Източното Средиземноморие между Ливан и Египет.
Тези земи са характерни с мекия си климат, плодородие и разнообразна флора и фауна, разположени в западната част на т. нар. Плодороден полумесец. От гледна точка на съвременната политика те имат изключително важно стратегическо разположение на границата между двата континента – Азия и Африка. В резултат, цялата история на региона е свързана с непрекъснатото движение на най-различни племена и народи.
Чисто исторически можем да отбележим неслучайния факт, че именно там са открити най-ранните находки от разселението на човека, в случая – homoerectus, след появата му в Африка. През следващите стотици хиляди години тези земи не остават никога без човешко присъствие, за което говорят многобройните археологически останки, открити там.
В началото на неолита, преди над 10 000 години, именно там е открито земеделието или се извършва т. нар. Неолитна революция. Земеделието и свързаното с него усядане води и до появата на първите по-големи селища, постепенно превърнали се в градове още преди появата на първите държави. Класически пример в това отношение е гр. Йерихон, който се счита за най-старото селище в света, в което животът никога не е бил прекъсван до днес.
През Бронзовата епоха (около 3500 – 1200 г. пр. Хр.) етническата картина в региона е доста пъстра, но е известно, че преобладават различни семитски племена. Сред тях особено важна роля играе групата племена на ханаанците (или хананнеи), които дават името на цялата територия между крайбрежията на Сирия, Ливан, Палестина и Египет на Запад, и долината на р. Йордан на Изток.
Те били твърде близки (сродни) с финикийците и израилтяните. Ханаанците развили напреднала градска цивилизация, като създали редица градове и няколко държавици в региона. Сред техни по-известни градове можем да посочим Йерихон и Йерусалим. През Късната бронзова епоха (след 1500 г. пр. Хр.) земите им се оказали в зоната на съперничество между Египет и Хетското царство.
Така около 1200 г. пр. Хр. те загубили контрола над земите си и били принудени да се изселят във Финикия. В културно отношение трябва да се отбележи, че езикът им е бил доста близък до древния иврит и почитали различни езически богове начело с Ел (или Илв иврит, а оттам произхожда и арабската дума „аллах“), която става и най-популярна дума за „бог“.
И днес можем да открием тази приставка в редица имена с библейско-еврейски произход, които ползваме и днес. Друг интересен факт за тях е, че те първи създават опростена азбука от около 30 букви, върху която стъпва и по-късната финикийска писменост. Но защо занимаваме любезния читател точно с тях? Причината е, че в началото на Желязната епоха, след 1250 г. пр. Хр., на историческата сцена се появяват израилтяните, които според Библията влизат в пряк сблъсък с ханаанците за тяхната земя.
Със започналото по това време нашествие на „морските“ народи, египетските сили се изтеглят от региона и това дава възможност там да се установят не само израилтяните, но и други народи като филистимците (филистимляните), за които се предполага, че са от гръцко-егейски или югоизточно-европейски произход. Според Стария завет те са имали отношения както с Авраам, така и с неговия син Исаак, което според библейската хронология е около ХХ в. пр. Хр., а след това и с Мойсей (след 1300 г. пр. Хр.).
Но археологическите и генетичните изследвания напоследък указват, че т. нар. от египтяните „морски“ народ пелесет е всъщност идентичен с филистимците. Пак от египетските извори научаваме, че след победата им над пелесет в средата на XII в. пр. Хр., египтяните ги изселват в южните части на Ханаан, където ги локализира и Библията.
Има и трета теория, според която този свързан с минойската култура народ е пристигнал в региона на две вълни. Независимо коя от тези теории е вярна, по-важният факт е, че през XII в. пр. Хр. те създават пет малки държавици, обединени в конфедерация – Филистия. С тях се свързва и новото име (след Ханаан) на целия регион, с което остава известен през следващите векове – Палестина.
Дълго време основен източник на информация за тези събития представлявал само Старият завет на Библията. Напоследък библейските сведения се потвърждават и от множество археологически разкопки, а и от някои египетски и хетски каменни надписи.
Първото споменаване на Израил в такъв надпис е в прочутата Стела на фараона Мернептах (1213 – 1203 г. пр. Хр.), наследника на Рамзес II (1279 – 1213 г. пр. Хр.), където на 27-мия ред е изобразена думата „и.си.ри‘.ар“, която първоначално е разчетена като Израел.
Както вече посочихме, според Библията най-древните сведения за израилтяните са от времето когато те навлизат в Ханаан (обещаната или „обетованата“ от Авраам земя) от Изток като група номадски семитски племена (колена). Начело на всяко от тях стоял патриарх и все още не представлявали оформена етническа общност.
Едва при внука на Авраам – Яков, тези племена са организирани в общност, начелo с дванайсетте сина на Яков. Самият Яков приема името Израел (Израил), което означава „Бог се стремеше“ или „Бог управляваше“. Сънародниците му също се наричат Израел и формират племенна общност, за разлика от градските общности в Шумер или централизираната монархия в Египет.
Междувременно част от тези племена се установяват в Ханаан, а други мигрират в Египет, където са подчинени на няколко фараони. Впоследствие, вероятно по времето на Рамзес II израелитите от Египет напускат земите му и под водачеството на Мойсей (името му е от египетски произход) пресичат п-в Синай и се установяват в Ханаан.
Там той обединява израелитските племена чрез култа към единствения бог Яхве, съставил първата част от Библията – Петокнижието, получил от Бог скрижалите с 10-те Божи заповеди и така създал монотеизма като основа на юдаизма.
Всичко това е тясно свързано с етногенезиса на еврейския народ. Съвременната наука обаче отдавна не поддържа тезата за широкомащабното завоюване на Ханаан от евреите във войни срещу хананнеите и филистимците.
Относно монотеизма още Зигмунд Фройд в книгата си Мойсей и монотеизма (1939) лансира логичната теза, че Мойсей заимства идеята за единствения бог от фараона Аменхотеп IV (Ехнатон) и неговия култ към бог Атон, която пренася сред израелтяните.
Дванадесетте израилеви колена (мозайка от стена на синагога в Йерусалим).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Дванайсетте_израилски_племена
В крайна сметка, през 90-те години на ХХ в. се налага автохтонната теза, според която постепенно формиращата се еврейска народност се отличава от сродните им ханаанци и финикийци единствено по някои културни отлики – вярата в един Бог, въздържанието от свинско (което е характерно за някои техни съседни народи, включително частично и египетския) и типовете къщи, които също са сродни с египетските.
По-важното е, че именно тези културни разлики и най-вече общата религия са в основата на етногенезиса на израилтяните и формирането на еврейската народност.
През XI в. пр. Хр. Евреите (на англ. – hebrew) вече представляват уседнала общност, занимаваща се със земеделие и скотовъдство. Започват и процеси на социално разслоение. Старите патриарси са заменени с началници, които са и съдии, и военачалници. В процеса на разразилите се конфликти със съседните филистимци постепенно се формира и първата им държава, начело със Саул, бащата на Давид.
Тя просъществувала от 1050 – 920 г. пр. Хр. със столица Йерусалим, а най-забележителният владетел на царството става цар Соломон (970 – 931 г. пр. Хр.), който построил първия Храм в Йерусалим и при него ранната еврейска държава постигнала най-голямо могъщество. За самия Соломон съществува доста обширна литература, но важното за нас е, че при него окончателно се утвърждава еврейската народност, обединена от общата монотеистична вяра около Храма в Йерусалим.
Скоро след смъртта му, през 920 г. пр. Хр. неговата държава запада и на територията му се обособяват две по-малки царства – Израел на Север и Юдея на Юг. Те просъществували близо два века, след което в 722 г. пр. Хр. Израел е завоюван от Асирия, а през 586 г. пр. Хр. и Юдея е покорена от нововавилонския цар Навуходоносор II.
Наред с това и Асирийската, и Нововавилонската империя прибягват до депортации на еврейско население, които в Библията са известни като Асирийски и Вавилонски плен на евреите. Така се полагат основите на еврейската диаспора, на която предстои непрекъснато да се разширява, независимо от стремежа на евреите още през тази и всички следващи епохи при всяка възможност да се завръщат в Обетованата земя.
Тяхната духовна спойка винаги се основавала на почитането на Храма и свещения град Йерусалим. Така още преди повече от 2500 години еврейският народ се научава да оцелява без значение в какви условия е поставен, уповавайки се на своята религия, традиции и обичаи.
Карта на Обетованата земя, поделена между израилските колена.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Дванайсетте_израилски_племена
След залеза на Асирия и Вавилон, в периода VI – II в. пр. Хр. земите на Израил попадат във владенията на Ахеменидска Персия. Междувременно, с благосклонното отношение на персите, още през 536 – 515 г. пр. Хр. е построен отново разрушеният от Навуходоносор II Храм в Йерусалим, а мнозинството евреи се завръщат в родината си от Вавилонския плен.
По-нататък земите на Палестина попадат последователно под властта на империята на Александър III Македонски и един от неговите преки наследници (т. нар. диадохи) Антигон I Монофталм (Едноокия), а в края на IV в. пр. Хр. са включени в състава на обширната империя на Селевкидите.
През 167 – 160 г. пр. Хр. избухва първото голямо въстание на евреите срещу чужда власт. Това е въстанието на Макавеите срещу политиката на елинизация, провеждана от Селевкидите, които две години по-рано отнемат Храма от евреите, оскверняват го и забраняват под смъртно наказание обрязването на деца. В резултат на въстанието възниква царството на Хасмонеите, династия, управлявала Юдея до 19 г. пр. Хр.
Междувременно, още през 164 г. пр. Хр., Вторият храм е реставриран и отново осветен от Юда Макавей (това събитие днес се празнува с еврейския празник ханука). Така отново се превръща в главен духовен център на юдаизма. Именно през този период в делата на Палестина се намесва новият голям играч в политиката на Средиземноморието – Римската република.
През 63 г. пр. Хр. Помпей Велики използва междуособиците в Хасмонейското царство и го превръща в клиентска държава на Републиката, а скоро след това царството се разпада на няколко зависими от Рим държавици.
В 37 г. пр. Хр. Юдея попада във владенията на идумейския цар Ирод I Велики, който въпреки усилията си да получи подкрепата на местното еврейско население, остава в очите му като чужденец, който повече защитава интересите на господарите си в Рим, отколкото на евреите.
И все пак негова е заслугата за мащабната реконструкция и разширение на Храма в Йерусалим, която започва през 19 г. пр. Хр. и завършва чак през 64 г. През 6 г. пр. Хр., по времето на император Октавиан Август, тези земи са формално анексирани и е създадена римската провинция Юдея.
През следващите десетилетия напрежението между римлани и юдеи непрекъснато нараства. Това води до избухването на поредица от въстания срещу римската власт. Първото от тях протича между 66 – 73 г. и е жестоко потушено от Тит, сина на император Веспасиан. През 70 г. той превзема Йерусалим и разрушава Втория храм, а с разграбените му съкровища е финансиран строежа на Колизеума в Рим.
С унищожаването на Храма залязва ролята на юдейското свещеничество и се налага влиянието на толерираната от римляните секта на фарисеите, чиято доктрина заляга в основите на съвремения равински юдаизъм.
Разграбването на Йерусалим през 70 г. Релеф от Триумфалната арка на Тит в Рим.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Менора
Следва Китоската война (115 – 117 г.), която представлява бунт на евреите в Киренайка (дн. Либия), Египет и Кипър, но с най-тежки и съдбовни последствия за еврейския народ е въстанието на Бар Кохба (132 – 136 г.), което първоначално постига успех и царството Израел е възстановено.
Но с пристигането на легионите на император Адриан съпротивата е жестоко смазана и в резултат еврейската общност в Юдея и Йерусалим е изселена или унищожена, провинцията е наречена Сирийска Палестина, а Йеруслим – Елиа Капитолина. На евреите е забранено дори да доближават Йерусалим.
Така е поставено началото на първото голямо разселване на еврейската диаспора и за близо 2000 години евреите са лишени от собствена държавност и са заложени корените на събитията, които днес определят политическата обстановка не само в Близкия Изток, но и в света.
Литература:
- Chambers, Mortimer et al. “The Western Experience”, McGrow-Hill Inc. 1991
- Gilbert, Martin “The Routledge Atlas of the Arab-Israeli Conflict”, Routledge 2005
- Gregory Harmswith Todd M. Ferry, The Palestine – Israel Conflict /A Basic Introduction/, London 2008
- http://news.bbc.co.uk/2/shared/spl/hi/middle_east/03/v3_ip_timeline/html/default.stm
- https://www.britannica.com/place/Canaan-historical-region-Middle-East
- Карайотов, Иван, „Мистериозните „народи от морето“, Източник: http://morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/karajotov16072012.html, посетен на 05.01. 2021 г.