Изграждането на двете книжовни школи в кратко време превръща Българската държава в един от главните центрове за разпространение на християнството не само в своите територии, но и далеч отвъд тях. Основите им са положени в периода 887 – 893 г. и скоро те се специализират в няколко направления.
На югозапад Климент развива активна преводаческа и писателска дейност, но същевременно организира широкомащабна образователна дейност, като обучава над 3500 ученици за свещеници и служители на държавата, цифра, която е трудно да бъде постигната от множество учители дори и днес.
В столицата Плиска, по-късно и в Преслав, акцентът пада предимно върху книжовната дейност. Именно тук творят най-забележителните ни книжовници от Златния век – Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов и др. Същевременно започват да се развиват и други дялове на културата като архитектурата, изобразителното и приложните изкуства.
За постиженията на двете школи може да се разказва надълго и нашироко, но те едва ли биха постигнали своя невероятен успех без изключителната държавна подкрепа, осигурена от Борис-Михаил, а след това и от наследника му Симеон. Дори краткотрайният опит за езическа реакция при Владимир-Расате (889-893) не успява да осуети възхода на българската славянска християнска духовност и култура.
„Българският цар Симеон – Основоположник на Славянската литература“ (1923), картина от цикъла „Славянска епопея“ на чешкия художник Алфонс Муха.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Симеон_I
С преврата от 893 г. и заемането на трона от третия син на княз Борис – Симеон, курсът към християнизация се завръща в нормалното си русло. Добре известни са личните качества на новия български владетел и значението им за последвалия възход на държавата ни така, че да се издигне до ранга на империя, конкурираща по могъщество и влияние самата Византия, която тогава също навлиза в период на нов възход и могъщество.
Отстраняването на Расате е последвано от едно съдбовно събитие, известно в историческата ни литература и в учебниците под наименованието Голям църковно-народен събор в Преслав, който според повечето историци бил свикан по нареждане на княз Борис. Реално, единственото сведение, макар и косвено по своя характер, за това събитие принадлежи на абата на Прюмския манастир (Германия) Регинон. В своята Световна хроника той буквално пише, че Борис, след като ослепил и хвърлил в затвора Расате, „свикал цялото си царство и поставил за княз по-младия си син (Симеон), като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство“.
Това доста мъгляво сведение едва ли може да се разглежда като сигурно доказателство за провеждането на такъв събор, но въз основа на последвалите събития може да се предположи, че елитът на държавата ни активно е участвал във вземането на изключително важни решения, които имали епохално-историческо значение за бъдещето на българския народ. Първо се променя принципът на унаследяване на престола, като вече се допуска, че не само синът, но и брат на владетеля може да го наследи. На второ място, столицата се пренася от свързаната с езичеството Плиска в издигналия се в епохата на християнството Преслав.
Третата политическа стъпка води до замяната на византийското духовенство с българско. В тази връзка една от първите заповеди на новия владетел Симеон била Климент да бъде ръкоположен за епископ. Така той полага основите на Охридско-Деволската епархия в югозападните български земи и според думите на Теофилакт Охридски, автор на най-старото житие на Климент, се превърнал в „пръв епископ на български език“.
Най-важно е четвъртото решение, според което българският език става официален и богослужебен. Това означава, че гръцкият език окончателно е отстранен от обращение в държавната администрация, както и в църковните дела. Това затвърждава ролята на родния ни език като основа не само на частния, но и на целия обществен и държавен живот на българите.
На фона на широко разпространените днес спорове и спекулации около произхода, ролята и принадлежността на кирилската писменост е изключително важно да се има предвид, че княз Борис-Михаил още в началото изисква от Наум и Климент да развият двете книжовни школи на базата на говоримия по това време старобългарски език. Проблемът за езика е от особена важност за съвременните аргументи на национализма, но тогава има по-скоро ролята на фактор за утвърждаване на общото християнско съзнание сред поданиците на Българската държава.
Наред с това, замислената от княза българска държавна църква е имала огромна нужда от добре регламентиран и кодифициран книжовен език, на който да се превежда и използва християнската книжнина. Така преводите на богослужебната книжнина много по-трудно биха изопачили смисъла на официалните църковни текстове, което би улеснило появата на нови ереси.
Всъщност, коренът на този проблем е въпросът за естеството на самия кирилометодиев език. Все пак не става дума за преводи на свещените книги на отдавна забравени езици, какъвто е случаят с превода на библията на готски от готския епископ Вулфила през IV в., който остава без никакви последствия за готите и другите германски племена и народи. В нашия случай става дума за раждането на един нов литературен език, на който предстояло в скоро време да се превърне в международен и да формира духа и културата на редица народи до ден днешен.
Най-ранните старобългарски писатели като Климент Охридски, Черноризец Храбър и Йоан Екзарх наричат езика на Кирил „славянски“. Вече обяснихме, че в тази епоха все още не можем да говорим за някакви обособени народностни езици сред славяните. Още повече, тогава на никого и през ум не му минава да дели славяните като днес на южни, западни и източни. Затова до Х в. е трудно да говорим за самостоятелни „славянски езици“. Независимо от това обаче, вече има обособени диалекти, които имат своите особености. Така на Балканите вече са започнали да се оформят споменатите вече две групи говори –източните (на българските славяни) и западните (на сърбо-хърватската група). На базата на сериозни проучвания въз основа на най-древните преписи на първите славянски книги, в науката се приема, че езикът на двамата братя спада към т.нар. рупчоски говори, които обхващат земите от Солунско до Родопите и спадат към българската група говори. Затова считаме, че днешният родопски диалект е най-близкият до езика на Кирил и Методий.
Практически езикът на учениците не е по-различен от този на техните учители. Неслучайно византийски автори като Теофилакт Охридски и Димитър Хоматиан пишат, че Климент пише и проповядва на „славянски, сиреч български“ език. Подобен е езикът и на авторите от Плиско-Преславската школа. А всичко това означава, че новопоявилият се в началото на Х в. нов славянски литературен език е старобългарският и цялата литература, създадена на негова основа, е старобългарска, а не някаква аморфно „славянска“. Именно този език се възприема близо век по-късно като богослужебен и официален от сърби и руси. След Евтимиевата реформа през XIV в. той се възприема и от Влашко и Молдова, където играе същата роля до началото на XVIII в., а кирилската писменост се употребява до след средата на XIX в.
И като споменахме кирилицата, да се спрем накратко на въпроса за двете азбуки. Вече изяснихме, че глаголицата е творение на самия Св. Кирил. Теориите, че Кирил е създателят и на кирилицата, или пък, че кирилицата е предшествала глаголицата нямат достатъчно научни основания. Всеки опит те да бъдат реанимирани представлява по-скоро търсене на някакви политически дивиденти или сензации. Най-ранните глаголически текстове произхождат от места, пряко свързани с дейността на двамата братя и техните ученици. Доказано е, че първите старобългарски текстове също са писани на глаголица. Това обаче не ги прави по-малко български.
Наличието на два вида глаголица – обла (оригиналната) и ъглеста (или илирийска, използвана в Хърватия до средата на XVII в.), няма някакви политически или етнически основания, а само е израз на различна стилизация на буквите. Възприемането на глаголицата в Хърватия и Далмация се свързва с дейността на прогонените от Моравия ученици на Методий и на Охридската школа на Климент. Самата широка употреба на глаголицата в Македония и Хърватия в продължение на няколко века означава, че кирилицата прониква в тези региони по-бавно и трудно, и следователно едва ли е възникнала там.
Двата вида глаголица – объл и ъглест.
Източник: https://voland6.blog.bg/history/2015/11/10/glagolicata-slavianska-pismenost-ili-prerabotena-starobylgar.1406013
За най-достоверна се приема тезата, че кирилицата се появява само няколко десетилетия след глаголицата, най-вероятно в българската държава, поради смес от културни, политически и практически причини. Факт е, че най-старите кирилски надписи са открити в областта около Велики Преслав и се датират от края на IX –началото на Х в. Това оборва едно старо тълкувание на пасажа от Краткото житие на Св. Климент Охридски от Димитър Хоматиан, където буквално пише: „Изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. На тази основа дълги години създаването на кирилицата се приписваше на Климент. Съвременното виждане е, че Климент е изработил по-практичен и опростен глаголически шрифт, а не първоначалния вариант на нашата азбука.
Кирилица.
Източник: https://bg.greatplainsparanormal.com/6451588-slavic-alphabet-the-meaning-of-the-drop-caps-alternative-view
Оттук следват изводите, че глаголицата предшества появата на кирилицата и първите старобългарски автори пишат с глаголица. На второ място – за разлика от глаголицата, кирилицата няма установено авторство, но също съдържа 38 знака като глаголицата. В основата ѝ са 24 букви от гръцкото унциално писмо, а останалите 14 знака обозначават звуците в българския език, които не фигурират в гръцкия. но също като при глаголицата всяка буква отговаря на съответен звук от живия говорим език. А както знае всеки, учил чужди езици, това е една от най-съвършените системи за писане – да четеш, както пишеш.
Възникването на кирилицата в столицата Преслав се дължи най-вероятно на дълговременната традиция държавната документация да се води с гръцки букви. Както споменава Черноризец Храбър, първоначално „устроението“ на гръцките букви, сиреч приспособяването им към българския говор, липсвало. Едва с делото на Солунските братя това станало възможно. Затова кирилицата, колкото и да е заимствана от гръцката писменост, е неотменимо свързана с първата славянска азбука, която в най-голяма степен отговаряла на говора на славяните от българската група.
Интересно е да се знае и откъде нашата азбука получава наименованието си. През Средновековието никъде не се споменава понятието „кирилица“. През цялото време писмената ни се наричат „славянски“ или „български“, като под „славянски“ обикновено разбирали „български“. Чак през 1563 г. в превода на Новия завет, издаден в Тюбинген (Германия) от хърватски протестанти, се споменава, че е отпечатан с „цирулическими словами“, т.е. с кирилски букви. Така, че самото наименование „кирилица“ също може да се подложи на преоценка доколко е правилно.
Още с появата си кирилицата започва да се употребява успоредно с глаголицата и постепенно започва да я измества, понеже е по-лесна и икономична за писане. Както вече посочихме, глаголицата, макар и все по-спорадично, се използва до края на XIX в., а нейното място се заема от кирилицата. Тя започва да се разпространява от Българската държава и църква след края на Х в. сред сърби, хървати, черногорци, босненци, украинци, руси, беларуси, власи, молдовци и други, та чак до Монголия през ХХ в. Това, че съдържа множество гръцки букви съвсем не означава, че е гръцка по произход, понеже непрекъснато следва модела на писане и четене на глаголицата. Да, тя възниква и се развива под силното гръцко влияние и дори ползва гръцката система от ударения, придихания и тилди. Но същевременно това е писмеността, чрез която през Средновековието се изгражда християнската духовност на повечето от гореспоменатите славянски народи. Така че, ако проследим употребата на кирилицата през вековете, ще установим, че тя е доста разнообразна, но винаги с тенденция към опростяване и съобразяване с местните езикови особености. Затова е редно да говорим за съответни редакции на старобългарския език – сръбска, хърватска, босненска, руска (т.нар. църковнославянски език) и т.н. В тези редакции са привнесени думи от съответния език, а в същото време отпадат някои букви и символи, докато други са привнесени.
Най-сериозна промяна в средновековно-ренесансовото изписване на буквите настъпва през 1708 г. в Русия с реформата на цар Петър I Велики. Начертанията и типографското оформление на буквите копират тогавашния шрифт, използван в Холандия (раннобарокова антиква). Премахнати са някои гръцки букви, също писането на ударения и тилди, както и различните изписвания на букви в началото и средата на думите, буквеното означаване на числа е заменено с арабски цифри, пунктуацията е изравнена със западноевропейската. Тази латинизирана азбука (разработена в холандско печатарско ателие) е въведена като задължителна в Русия през 1708 г. под името „граждански шрифт“. Именно „гражданският шрифт“ е известен днес като „кирилица“ и е в основата на всички съвременни кирилски азбуки. С развитието на руската литература и разпространението на панславянските идеи този шрифт постепенно се налага до XIX в., но се запазват някои букви, характерни за дадения език като Ѫ в българската, Ы и Э в руската, Ћ и Џ в сръбската и др.
През ХХ в. кирилицата придобива още по-широко приложение. В началото на века украинци и белоруси се сдобиват със свой собствен правопис на основата на руския, а през 1945 г. с изработването на македонския език се налага писмена система въз основа на сръбската азбука. Резултатът за всеки от тези народи е засилване влиянието на руския и съответно – сръбския език над родните им езици. В потвърждение, например, ако слушаме днешната официална македонска реч, ще установим в каква висока степен тя е сърбизирана. В тези случаи виждаме как кирилицата се употребява за политически цели. В това отношение днешна Русия държи първенство. Още от времето на СССР се разпространяват небивалици от типа как азбуката била създадена от Ленин. В днешно време пък се води систематична и целенасочена пропаганда, която внушава, че Русия е прекия наследник и продължител на делото на светите братя от Солун. Това означава автоматично заличаване и отричане на фундаменталната роля на българите за историческото утвърждаване на това дело. Тъжното е, че в собствената ни родина съществуват политически сили и отделни личности, които безапелационно приемат и дори тиражират провокативните руски пропагандни лъжи. А най-парадоксалното е това, че всичко това се представя под маската на „патриотизма“ и „националните интереси“. Впоследствие криворазбраната защита на тези интереси роди ироничния термин „патрЕотизъм“.
Затова е редно да завършим с това, че нашите прадеди ни завещаха най-правилната формула за родолюбие. Те показаха, че не е достатъчно непрекъснато да парадираме с велико минало, при това често некоректно и дори фалшифицирано. Възвеличаването на насилието и разрушението не ни отреждат полагаемо място в историята. Те категорично ни разкриха, че не може да се живее само с миналото. Силни са народите, които имат бъдеще, а единственият правилен път към нашето е този на духовността и съзиданието.
Литература:
- Петканова, Д. „КОНСТАНТИН КИРИЛ. Денница на славянския род“, ДИ „Народна просвета“, С. 1983
- Николов, Ал. и др. „История и цивилизация 11.“, Изд. Просвета, С. 2012
- Черноризец Храбър, „За буквите“, Източник: https://chitanka.info/text/16262
- Димитри Хоматиан, „Кратко житие на Климент Охридски“, Източник: https://macedonia.kroraina.com/bugarash/ko/kratkozhitie.html
- Интервю с проф. Иван Илчев. Източник: https://clubz.bg/99053-prof_ivan_ilchev_direktnoto_vnushenie_e_che_slavyanskata_pismenost_e_rodena_v_rusiya
- Теофилакт Български, „Пространно житие на Климент Охридски“, От: https://macedonia.kroraina.com/bugarash/ko/teofilakt1.html