Защото, където двама или трима
са събрани в мое име,
там съм и аз посред тях“
(Матей 18:20)
InSpiro*, приятели!
Взаимната привързаност в семейството и обществото е изворът на нашите добродетели.
Добродетелите липсват извън човешкото общуване. За да ги съхраним и умножим, добродетелите се нуждаят от почит и закрила, идващи от свободното гражданско общество, възможно само в условия на политическа свобода, плурализъм, независими медии и отговорни за съдбата на народа политически субекти. За да се постигне всичко това са необходими усилията на морални граждани, които са градивния елемент на същото това свободно гражданско общество, което не функционира като аритметичен сбор на самотни индивиди, вторачени в животинските си инстинкти, личните си приоритети и телесни щения. То е единна и солидарна общност, в която всички са едно, но и всеки е Човек. Тиранията възниква в разединени общности, сред масата от индивиди, потънали в „модерна ликвидност“, затворени в собственото си его, вторачени в личните си дела и интереси. В такава обстановка всеки се превръща в прашинка, отделен от монолитното цяло, а всички ставаме шепа прах, прахоляк, на волята на ветровете и бурите, когото дъждът превръща в кал. Тази кал лесно залепва по ботушите на властта. Когато нехаеш за съдбата на останалите и се затваряш в личния интерес и личните дела, се превръщаш в индивидуален център, лесна мишена за всеки, който цели разцепление и власт над разцеплението. Когато властта попадне в такива ръце, тогава никой няма да може да гледа собствените си дела, защото няма да има свобода да го прави. Разделеното общество е най-благодатната почва за поява на диктаторски режими.
Властта воюва срещу морала. Моралът е неприемливото „зло“ за всяка власт, защото с морал не се крепи партийното единство, нито се гради стабилна и силна държава. В политиката е позволено всичко в името на интересите на партията, коалицията, държавата. Политиката се стреми към ефективност, а не към справедливост и добродетелност. Моралът е грижа на индивида и не е ангажимент на държавния апарат. Либералната демокрация има рационално отношение към морала – отстоява моралните ценности на индивида, но не изисква морал от обществото, а рационални правила и закони, които гарантират благоденствието на индивида. Щастие и индивидуално благоденствие все още не означава морал. Когато индивидуалното доволство и щастие са приоритет, това е заплаха за свободата, разбирана като право да казваш на хората това, което те не желаят да чуят. Болшинството от хората биха предпочели личното, пред общественото благо. Животът за другите е утопия за мнозинството и привилегия за почтеното малцинство, защото отстояването на добродетелите изисква воля, която често влиза в противоречие с личния интерес.
Почтеността е храм и в този храм няма място за всички. Почтеността е висша форма на интелигентност. Тя е красивото лице на личността, огряно от светлината на свободното мислене и изразяване. Свободата на личността е качество, а не временно обстоятелство. За жалост, това, на което ставаме свидетели в света на политиката не само у нас, е постепенно оттегляне от добродетелността. Моралът и честта постепенно напускат сферата на политиката и ние всички сме въвлечение в този експеримент. В същото време този отказ от политически морал не означава отказ от личен морал. Все още има политици с морал, но последните стават все по-малко. Отстояването на лични добродетели и личната свобода в политиката, която се крепи на моралните компромиси, е трудно и почти невъзможно занятие. Може да си изпълнен с лични ежедневни добродетели, но в политиката те не вършат работа. По-добре ги зарежи у дома, ако искаш да останеш по-дълго в нея. Днес печеливш е слоганът: с добродетели си лягам, с пороци ставам.
Примерът на политиците става заразителен за обществото. Ако един държавник днес си позволи да бъде
морален, той бързо ще загуби властта, на която ù трябват сила, пари, влияние, а не морал. Този морал отдавна е напуснал външната политика на силните държави, които насочват външната политика на по-слабите държави така, че да обслужва целите на тяхната вътрешна политика.
Липсва ми неизменното достойнство на личността, въплътено в държавника. Липсва ми дълбочината в политическия изказ, мъдростта и държавническото мислене, твърдото отстояване на независимостта и достойнството на Отечеството ни. Въпреки че разбирам невъзможността тази апория да стане действител-
ност, тъгувам за липсата на държавници от мащабите на Де Гол и Аденауер. Бих искал България да бъде поведена от политик, който вдъхновява, който издига националното достойнство и националната чест до такава висота, че да заслужим всеобщо уважение. От уважението до обичта има само една малка крачка. Достойни са политиците, които имат повече обожатели, отколкото ласкатели. Политическото говорене трябва да влезе в друг синтаксис, който не поставя личния и политически нарцисизъм над обществения интерес. Време е за мъдро политическо говорене, разбираемо и с уважение към народа. Най-неразбираем е човек, който сам не разбира какво говори. Трагичен е онзи политик, който не разбира подтекста на онова, което му подсказва народа.
„Смисълът на текста е в подтекста“, казваше Константин Павлов.
Днес не е достатъчно да си гражданин, който спазва закона и порядките. Дошло е време да се извисим до морални граждани, които могат да различават кое е добро и кое зло и без да нарушават закона, да се противопоставят на злото с цялото си достойнство. Време да заложим името си за общото благо, защото прогресът не ни е гарантиран, ако не вложим усилия да го постигнем. Никой не ни е обещал, че човечеството ще се движи само напред без нашите усилия. Ж. Ж. Русо твърдеше, че не движението към прогрес е отличителната черта на човешкия род, а способността за усъвършенстване и придвижване към доброто в личен и общочовешки план. В това движение успехът не е гарантиран и съвсем не е сигурно, че е необратим.
Робърт Шперман, немски философ-персоналист, напомня за „последния човек“ на Ницше, описан в „Така
каза Заратустра“, който живее като бълха, заровен в инстинктите и удоволствията, яде много, живее дъл-
го и има най-много шансове за оцеляване днес. Шперман определя два водещи човешки импулса, които съществуват едновременно и в противоборство в човека: импулсът за оцеляване на животното /индивидите/ и импулсът на Личност, съзнаваща своята обществена функция, живота в общност, с и за другите. Импулсът на Личността е присъщ на интелектуалците, дефинирани от Макс Вебер, основоположник на научната социология. В нея влизат писатели, творци на изкуството (артисти, художници) учители и учени. Тук са и лекарите, защото не малка част от тях са преподаватели, пишещи хора, една част и учени, а най-добрите от тях – творци на изкуство. Интелектуалецът трябва да влиза в политическото пространство само за кратко, за да изкаже мнение или да подкрепи правдата, и, без да се задържа дълго в него, бързо да се връща в сферата на интелектуалното, където да продължи темелната си мисия. Това образовано и одухотворено малцинство не се занимава с политика, а стои на страната на Правдата, която е обща ценност. Правдата стои по-високо от Истината, казваше Иван Динков. А истината отдавна напусна сферата на политиката.
Не искам да посочвам примери на морална деградация, да влизам в лични нападки и упреци към отделни индивиди. Това не е морална позиция, защото разделя и принизява. Всеки един от нас е равен пред Бог и никой не е съвършен. И аз не съм, затова избухвам срещу някого само тогава, когато погазването на морала мине извън границите на рецепторна поносимост.
Всеки властник, който не се съобразява с мнението на народа, губи битката с него. Народът е най-безпощадният суверен. Той поддържа институциите от собствения си джоб и изисква от тях да му осигуряват максимална свобода и закони, които да пазят тази свобода. Политиците трябва да стоят почтително пред народа, а не да го третират като домашна прислуга. Да пренебрегва думата на народа и да не се вслушва в неговите вопли е самоубийствено за всеки политик. Всеки един политик, който иска да заслужи място в балната зала на достойните, трябва да постави своето Его в служба на народа си, а не да подрънква с накитите си от сцената, докато му ръкопляскат ласкателите от първите редове. Във “Всекиму своето” Константин Павлов пожела:
Властта на бездарника –
срещу славата на гения…
Нека!
Власт за бездарника!
Слава на гения!
Слава.
В онези „подземни“ години 80% от българите, притиснати от еднопартийната система, живееха като вътрешни имигранти, затворени в приятелските кръгове и покрай библиотеките си. Всяка къща имаше библиотека с книги. Те поддържаха пламъка на духовното в нас и ние живеехме в един романтичен вътрешен свят. Днес нещата изглеждат още по-зле. Монолитните 80% някогашни романтици са сведени до абсолютно малцинство, скептично и с прекършени надежди, отново във вътрешна емиграция. Мнозинството си трае, нехае и с бездействието си поддържа един десетилетен преход към демокрация, на който не му се вижда края.
Ако трябва да се изразя с думи на Монтен: „България е все още една недовършена градина“.
Коста Костов
април 2020
* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)
**Цитат от Жак Превер
