Когато бях дете и предстоеше премиера на български филм, присъствието на Велко Кънев в афиша означаваше незабавно гледане на филма. А това бе времето на „големите” български артисти – К. Цонев, Гецов, Кабакчиев, ГЕЦ, Черкелов, Вачков, Калоянчев, Парцалев…! И изведнъж…Велко!.. Различаваше се от всички. С простота на пресъздаване на образа, искренността на героите си. Спецификата на гласа ме поразяваше! И задължителната импулсивна страст! Без изключение! Създаваше се илюзията, че ето, всеки миг героят ще получи инфаркт, ще припадне от страст, гняв, срам, неудобство… Страшен мъжкар!
…След много време съдбата ме срещна с него… 1981 г. Вечният Созопол… На плажа се държеше естествено, даже притеснено, когато забеляза, че е разпознат. Простичко облекло, сандали, сламена шапка, бира, семки, цигари БТ… Усмивка на неудобство, че е той, че е забелязан; кимване, излъчващо по- скоро непохватност… И пак кимване. За благодарност!
В късния следобяд на един неделен септемврийски ден през 1986-та в кв. „Стрелбище” търсех адреса на един легендарен професор от онова време – сърдечно- съдов хирург – Милан Милев. Изведнъж пред мен от блок на ул. „Костенски водопад” излезе Велко Кънев! С пълна кофа за боклук, къси панталони, по потник, с вечната цигара в ръка. Срещата стана внезапно, „зад ъгъла” и двамата се стреснахме. Но аз, естествено, много повече! Попитах го за адреса, каза ми къде е търсената улица, усмихна се. Казах му, че още веднъж се убеждавам защо е толкова естествен в киното и театъра, след като вкъщи изхвърля боклука. Отговори ми: „А, бе…жени, нали знаеш!”
Години след това разбрах дълбокия смисъл на думите му! Казани неподправено в тази случка от времето много преди да станем приятели. Тези думи съдържаха…ЛЮБОВ!!! Тази мъжка Любов, която ти се случва само веднъж и завинаги и която той имаше късмета да срещне. Защото освен друго Велко бе един от моите идеали за ОБИЧ! Към жената до себе си! До такава степен, че в достатъчно случаи не вземаше макар и дребни решения без Дора. Имаше й пълно доверие… ЛЮБОВ! ИСТИНСКА, ИЗГАРЯЩА, НЕПОВТОРИМА,ВЕЧНА, БОЖЕСТВЕНА…
Юли 2011 г. Нещата с болестта му тръгнаха стремглаво надолу. В емблематичен квартален, семеен ресторант в „Гео Милев”/”Капитол”/ празнувахме „появата” на наш стар приятел- дългогодишен емигрант в Чикаго. Знаеше, че сме приятели с Велко. Попита ме как е. С неохота му казах за случващото се. Жоро бе организатор на първото и второ турнета на НЛО в САЩ. Поиска да му се обадим. Казах му, че Велко е опериран и не може да говори. Писахме му sms-и. Спомниха си за „онова романтично време”; за едно бягство от трупата. Само двамата. В крайпътна кръчма в Санта Барбара. „Бутилка водка и смях, смях!!!” Жоро спонтанно даде $ 300 – толкова се оказаха в момента в джоба му. „За лечението” но щеше да даде още, „колкото трябва да се излекуваш!” . Велко отказа (sms-ът му е още в телефона ми): „Жоро, само добрата дума стига!” Занесох му ги. Отказа! Категорично! Бяхме само двамата. БЛАГОДАРЯ ТИ, ВЕЛКО! ЗА УРОКА…
Така си отиде. Без претенции, със спонтанната детска усмивка, въпреки изключително тежкото протичане на коварната болест, с ясен, непосредствен и фатален предстоящ изход! Оптимизъм, граничещ с нечовечност! Така бе и на последната ни среща! И двамата знаехме, че се виждаме „за последно” в този свят. На 12.10. в болничната му стая се сбогувахме – предстоеше ми дълго отсъствие в чужбина – лекарска мисия в Афганистан. През цялото време се усмихваше „по велковски”! Стискаше ми здраво ръката и говореше „с глас от бездната”, както се самоиронизираше след радикалната операция. Говореше с ентусиазъм за току-що миналата му с голям успех премиера в Бургаския театър! Подхвърли, че я е правил „антикортенски” /за Рождения му ден на 31.07. му подарих последната, току що излязла книга на М. Кортенска/. Казах му, че с голямо въодушевление група колеги сме гледали премиерата на „Да се провреш под дъгата” в Народния, както и „Дон Жуан” и „Хъшове”. Радваше ни се като малко дете! Няма по-подходящо нещо за повдигане духа на хора, отиващи на война, както Морфовите Хъшове! Пожела ни здраве, да се пазим! ДА СЕ ВЪРНЕМ! ВСИЧКИ! …Обеща ми като се върна от мисия нова негова премиера! Мечтаеше! Както Коко Азарян мечтаеше до последно в болничната стая за „Стъклената менажерия”…
ПРОЩАВАЙ, ВЕЛКО! БЛАГОДАРЯ ТИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ДАСКАЛЕ! ЧЕ МЕ НАПРАВИ ПО- ИСТИНСКИ И… ПО-ДОБЪР!