Поемам си дъх. Ето така: вдишвам дълбоко, докато напълня дробовете си и гърдите ми се издуят. Задържам го и затварям очи. Представям си как всяка молекула кислород се втурва към клетките ми и ги дарява с живот. Два кислородни атома, свързани помежду си, посредством двойна ковалентна връзка, в проста, елегантна конфигурация. Символично структурната формула на кислородната молекула изглежда по този начин: О=О. Прилича на два напълно отворени и гостоприемни за въздуха бели дробове. Или на две широко отворени очи… Може би от ужас, че тялото гладува за въздух.
Не бях си давала сметка какво е да не можеш да дишаш. Помня кога за първи път чух, че има болест, която се нарича астма. Бях на седем години и родителите ми решиха, че трябва непременно да уча английски с домашна учителка. Появи се една върлинеста, беловласа дама, от която най-напред запомних специфичното дишане. Сядаше до мен в стаята ми, а в следващите пет минути от учестено повдигащия се неин гръден кош се носеше свистене. С детското си въображение си представях, че е глътнала хартиената си носна кърпичка и й трябва време, докато тя омекне в гърлото й и то се отвори отново. Свистенето обикновено спираше, но се случваше и да продължи повече. Тогава учителката вадеше от чантата си нещо подобно на запалка и впръскваше в гърлото си някакъв магичен прах, от който нещата се оправяха. Явно по детски съм гледала с любопитство този странен ритуал, защото си спомням, че тя ми обясни какво ѝ е почти като на възрастен човек. „Трудно ми е да дишам, защото дробовете ми не искат да работят, затова им впръсквам магическо лекарство, което да ги отпусне. Моята болест се нарича астма.“
Пък аз знаех какво е ас(т)ма! При баба в Бургас се виеше над половината двор, нали всеки септември ревях, че си тръгваме за София, преди да е станало гроздето! Е, как така –мислех си – моята учителка по английски ще страда от… грозде?!
Минаха години, в живота си срещах и други хора с онези помпички. С порастването си научих и че всъщност астмата е сериозна болест и предизвиква опасни ситуации, но… така и не предполагах в какво реално се състои драмата на това състояние. Не предполагах, докато покрай един първоначално съвсем работен проект не срещнах хората, за които астмата е съдба. Когато започнах да разговарям с тях и да слушам личните им истории, си дадох сметка, че като много други болести и астмата е стигматизирана. Страдащите от нея предпочитат да не ѝ дават особена трибуна, да не я пускат да се изявява. Даже някак им е неудобно да говорят за нея, чувстват се уязвими в обществото, нехаресвани и непредпочитани.
И така разбрах.
Разбрах, че сентенцията Dum spiro, spero (лат. Докато дишам, се надявам) за хората с астма означава нещо съвсем конкретно – докато могат да си поемат и мъничко въздух, те се надяват да се намери решение. Разбрах, че с астма понякога е трудно просто да стигнеш до работа, нищо, че е на петстотин метра от дома ти. Че е невъзможно да изкачиш стълбите до третия етаж, без да направиш поне четири паузи. Осъзнах какво е изведнъж въздухът да започне да минава през устата и носа ти като през тъничка сламка и цялото ти същество да се паникьоса, че ето, това вече е краят. Срещнах лице в лице ужаса от страха, който болните виждат в очите на близките си, станали свидетели на битката им за мъничко кислород, за още едно вдишване. Spirare est vivere, казва друга латинска сентенция. Да дишаш, значи да живееш. А как живееш, ако не можеш да дишаш? И още по-страшно – как минаваш през пристъпа, след като никога нямаш гаранция, че няма мъчително да те въведе в бездиханието…
Аз съм човек на думите. Обичам ги и им давам воля да се изразят. Иначе казано, аз съм разточителна на думи, бърборана съм, направо плямпало. Когато се срещах с всички онези хора, за които астмата е част от живота, разбрах и как те оценяват думите. По дължина. Избират кратките, в ударни и ясни изречения. Не защото не са поетични души или ме им се говори, а защото трябва добре да преценят колко дълго изречение биха могли да употребят, без да се задъхат. Като научих това, се замислих за онези фрази и думи, които ползваме, за да изразим крайни емоции: „до последен дъх“, „с пълни гърди“, „спиращо дъха“, „глътка въздух“, „вдъхновение“, „вдъхвам вяра, надежда, доверие, сила…“. Все става дума за дишане, нали? За онова дълбоко поемане на въздух от началото на този текст. Дори, когато ни учат да контролираме чувствата си, за да дадем път на разума, ни казват, че трябва да дишаме дълбоко. Да си поемем дъх и да задържим. После да го пуснем шумно и да поемем нова доза.
За много хора с астма всичко това не са метафори. Те са тежки ежедневни битки. И огромно, чисто, съвършено щастие, когато въздухът може просто да изпълни гърдите и всяка молекула кислород да хукне из дебрите на тялото.
Хубаво е да се замислим за цената на глътките въздух, които поемаме… без да ги мислим. Всъщност животът се носи на пръв поглед от най-обикновени неща. Например от две вдишани О-та, свързани със знака =…
Приятно дишане!