Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ „Св. св. Кирил и Меотодий“, специалност „Българска филология“. Работи в радио Добрич като журналист.
Автор е на стихосбирките: „Повод за живот“ (1988), „Не и милост“ (1990), „Как се обича художник“ (1994) и „Тепърва ще се уча на живот“ (1998).
Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс „Петя Дубарова“, с Голямата награда на националния конкурс „Веселин Ханчев“ (двукратно), с Първа награда на в. „Литературен глас“ – Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс „Петър Алипиев“ (2003 год.) и др.
Член на Съюза на българските писатели от 1997 г.
От кога пишеш?
Според майка ми (светло ѝ небе!) първото стихотворение съм написала 10 – 11-годишна. Аз такъв спомен нямам. Тя, като всяка майка, го е запазила и когато го прочетох след години, разбрах, че правилно нямам споменϑ. По-важно е, че в този период започнах да чета поезия, много поезия, всякаква, беше като дрога. Спях не повече от два-три часа в денонощието, за да ми стигне времето за четене. И пак не стигаше. Безразборно четене, но и не съвсем. В онези години беше възможно да намериш и да си купиш всички първи книги, които излизаха в специализирани библиотеки към тогавашните издателства. Имах и късмета в семейството ми покупката на книга да е приоритет. Татко започна да кове нови лавици, за да подреждам тънките книжки с поезия на съвременните автори… тогава започна и невръстното ми „пресяване“ – съвсем лаически – това ме докосва, това не. Четенето не отключи бясно писане. Точно обратното – изгради някакъв респект и мисля, че още оттогава пиша „само в краен случай“ϑ.
Спомените ти от първите публикации?
В „Родна реч“, разбира се. Нямах смелостта да ги изпратя, но директорът в езиковата гимназия, в която учех, беше и мой преподавател по литература. Той изпрати първите ми пет стихотворения, същите изпрати и на конкурса на името на Петя Дубарова в Бургас. Просто нямах другиϑ. Четенето възпрепятстваше писането и… слава Богу! В Бургас пък ме удостоиха с Голямата награда и оттам потеглиха покани за още публикации – в-к „Пулс“, сп. „Пламък“… Бях безотговорна. Или по-скоро заета с моите 15-годишни драматични вълнения и не си давах сметка, че ме „произвеждат“ в поетϑ). Похвалите ме притесняваха. Не мисля, че е било от излишна скромност, но все едно се отнасяха за друг човек… Някой, който пише вместо мен. А може и да е било от инстинкт за самосъхранение, не зная…
А от дебютната книга?
Тя излезе твърде рано. Току що бях навършила 18 години и вече имах син. Имах и грижи да завърша с изпити – на студентски начала – гимназията. И когато от издателство „Георги Бакалов“ – Варна ми поискаха ръкопис, просто събрах всичките си стихотворения – 22 към онзи момент – и ги занесох в една папка на Красимир Машев – редактор в библиотека „Кълнове“ към издателството. Спомням си смешна история. Библиотеката си имаше константно оформление за всички първи книги – с много „К“-та – като снежинки по корицата. Майка ми реши, че в моя чест, заради двете К-та в името и фамилията ми – се е появила тази корица. Беше разочарована, че това означава „кълнове, кълнове, кълнове“, а не „камелии, камелии, кондови“ϑ. Спомням си и че работата по книгата мина в две срещи с редактора. На първата ме изпрати обратно с ръкописите да ги подредя. Но какво ти разбирам аз от подредба на книга?! Краси Машев е искал да ме провокира и да ми обясни, че в книгата стихотворенията съжителстват неслучайно, че има някаква емоционална логика… И навярно е искал все пак да съм съучастник в това издаване, а не просто автор на творбите… Дадохме си някакъв срок за втора среща и аз се прибрах с папката, за да умувам. Но синът ми беше много ревливо бебе, после ми се отплати, защото порасна като уравновесен и стабилен мъж. В грижите по него – самата аз дете – изобщо не посегнах към папката. Когато опря до краен срок, я отворих. Нямах никаква идея как да ги подредя. Заглавие вече имах – жизнеутвърждаващо: „Повод за живот“J ). Имах един ден до представянето ѝ отново пред редактора. Тогава обърнах листите с текста към пода и върху бялата им страна с едно камъче започнах детска игра – хаджилък се наричаше в моето детство, близко до играта на дама. Така един по един „изгаряха“, отпадаха от играта определени листи – благодарение на избора на камъчето… и отиваха по този ред в папката. Получих похвала – в смисъл, че когато човек се вглъби и помисли, може да си подреди книгата 
.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
Свързано е май с предишния въпрос. Когато тази книга изчезна от книжарниците за няколко месеца… Не мога да кажа, че съм придобила увереност. Увереността беше в някаква вътрешна и конкретна мярка – например да не се срамувам да прочета стихотворението си на Иван Динков или на Христо Фотев. По това време ме забеляза и литературната критика… А може и една идея преди това, наистина не си спомням…
Очевидно си възпитана и си привърженичка на класическия стих, на който си безспорен майстор. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Какво ще кажеш за подобни твърдения?
Отказвам да участвам в такова формално противопоставяне. Имам любими автори, които се изразяват и в свободен, и в класически стих. Стига да ме вълнуват и да ми казват нещо незабравимо чрез поезията си, нека пишат и по шахматния ход на коня. Мен продължава да ме изразява класическият стих, не ми е нито тесен, ограничителен, нито старомоден. А и опре ли до мода в поезията, ще е от ден до пладне, до следващото „ревю“. Мисля, че овладяването на класическия стих е една идея по-трудно обаче и затова се срещат и забележки в стил „лисицата и гроздето“. Но това истинските поети не го правят, въпрос на комплекси е. Човешки комплекси и аз имам бол, но в писането комплексите са пагубни.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
О, не мога да раздавам присъди. Това е ваша отговорност – на литературните критици, с безкрайното ми уважение, на изчезване сте! Скромните ми наблюдения понякога сигнализират тревожно за оригиналничене, за самоцелност, за прекалено политане към „как ще изглежда“, а не „какво е в същността си“… Тогава лириката няма как да вирее. Но има и талантливи доказателства, че е жива и… вечна. Тенденциите ще „изтекат“, ще останат поетите.
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
И до ден днешен повече чета, отколкото пиша поезия. А и редакторската ми работа ме задължава. Имам сериозни поводи за възторг и за… печал. Това е нормално. Нека се произнесе времето. Не защото написаното с времето ще стане повече или по-малко поезия. Но то отсява сеното от плявата, поетичните книги светят в нечия библиотека или се раздават по 20 бройки на всеки роднина до изчерпване на тиража. И когато поезията ти стигне до непознат и го докосне, значи е в своеобразен пантеон – в нечие сърце. Съвсем си е жива и здрава съвременната поезия, съвсем като поезията от други времена. Езикът се обновява, но потребността и отговорността да се изразяваш поетично – са същите. В голяма част съвременните поети са ощетени, уж общуват повече чрез интернет платформи, уж се пръкват проект след проект, за да се обединяват, а… го няма онзи бохемски въздух, чрез който диша поезията… с няколко светли изключения, разбира се.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Много са и… ще пропусна име…, нека ме извинят. Елица Мавродинова, Елена Денева, Васил Балев, Ана Цанкова, Красимира Макавеева, Емилияна Маркова…, пропускам цяло поколение „набори“, но говорим за по-младите.
Коя поезия е добра?
Тази – с характер. С автобиография, не буквална, но тази автобиография, която ще ти попречи да излъжеш, макар и художествено. Няма по-честна изповедалня от белия лист или… компютъра сега, няма значение. Иван Динков го е казал: „След съвестта и стиховете/едва ли има трети ад“.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Уж лесно… Ако е въпрос на записване – няколко минути, без редакции. Редакциите протичат наум, преди да посегна към белия лист. Иначе ги нося – колкото е необходимо. Често ги пропъждам, пречат ми, не записвам всяка хрумка, така остават най-упоритите, които сякаш и … без мен ще намерят начин да се пръкнат ϑ.
Каква е ролята на биографията при теб?
Огромна! Не мога да си представя, че през чужд живот ще раздавам поетични присъди.
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите ѝ образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
Навярно заради родния език, с който с изразявам, по-голямо значение са имали и имат българските поети, особено в смисъла на повлияването. Овладях класическия стих и го заобичах заради Иван Динков, Борис Христов, Христо Фотев, Маргарита Петкова, Валя Радинска… Венета Мандева. Това – в най-невръстните ми години. В тези години не се разделях и с поезията на Константин Павлов, така че не е въпрос на форма, явно… Но на живот и биография – да! А Иван Динков и буквално ме пердашеше за „розово стихотворение“, за да не пишa „растителни оди“ϑ.
Моля да не се брои за насилие, че е много модерно сега. Просто получавах едно шамарче – един, два пъти, после спрях да се зазяпвам самоцелно по пейзажите и търсех… и намирах характера им и моя характер сред тях.
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулирало ли те е?
Навярно да…, но не съм си давала сметка. По-скоро отличията и церемонията по връчването им, особено на по-млада възраст, са ми дали възможността да се запозная на живо с поетите от моето поколение. Оттам и до ден днешен отглеждам великолепни приятелства.