Син на своя заровен народ

На 27 май 2003-та големият и мрачен щастливец Ни­кола Йорданов Фурнаджиев навърши точно сто години. Поетът Фурнаджиев вече надживя човека Никола. При това с природната лекота на детето, което босо тича през тревата, без да знае защо тича и накъде лети. Ако бяхме държава като хората, камбаните в цяла България тряб­ваше да думкат и звънят. Защото в литературата няма светци, но в нея тачим великомъчениците на словото, от които настръхваме физически и естетически, когато се докоснем до енергията на творчеството им.

Фурнаджиев и на 100 години притежава мощността на небесна електроцентрала, стиховете му имат силата на токов удар, който преминава през сърцето и се оземя­ва в дъното на гените ни. За разлика от скромните талан­ти в литературата, Фурнаджиев още преди да порасне, едва на 22 лета, си вписва името в Библията на българ­ската поезия.

Роденият в Пазарджик странник е от тези български чудеса, чрез които Бог доказва своето съществувание. Бог си избира духовни инструменти, чрез които свири в ушите ни своите необикновени мелодии. Никола Фур­наджиев е непознат и неповторим български музикален орган – грандиозен по тоналност, извисяващ се като оръдие в оркестъра с духови инструментариуми, той е хем контрабас в Биг бенда на вечния български хорово­ден оркестър, хем е йерихонската тръба на древната ни, тръпнеща и тътнеща пръст.

И понеже Господ го е учил на музика, Фурнаджиев гали тръбите, през които издухва невероятния си дух, стиска ги здраво, за да не отлетят от устните му към по­коите на Всевишния.

Набитият и як момък Никола още през 1925 г. пре­образява звездното разположение в небето над Бълга­рия. Тогава, както е известно, издухва своя първи „Про­летен вятър“, сборник-уникат за тогавашните и сегашни литературни представи. Това става, когато бившият чирпански гимназист тръгва да лекува хората и да учи медицина. Не я завършва, защото открива, че е неизли­чимо болен по понятието Родина, за разлика от своите същностни сънародници, бързо открива, че не науката, а изкуството е неговата естествена стихия. Дори не са­мото изкуство, а стихията на стихийността е присъщото му битие, без което той не може да прекрачи прага на делника си.

Фурнаджиев е първият и последен катедрален бъл­гарски поет, който издигна собственоръчно от огнения си пантеизъм и земната си любов по Отечеството отве­сен храм, в който още не млъкват неговите вече сто на брой камбани.

Фурнаджиев извиси до небето земността си, зем­ността на своя витален и заровен народ, скръбта си по неговите загуби. Той пренесе през времето страхотната мъка на тоя народ и се посвети да му служи като съчув­ственик, състрадалец и съболезновател. Благодарение на Божието си съчувствие той успя да раздвижи подзем­ния вятър в тая страна и нейната поезия.

Фурнаджиев е най-мощния дъб в гората на изящната ни лирика, която започва преди Орфей и се губи някъде в днешните адове на реалността. Говоря за дъба, който с буцестите си корени слуша тътена на подземния вятър, който знае езика на подземните риби, който умее да се целува с блясъка на мълниите.

Фурнаджиев е природно чудо за българската само­битност, имащо способността да се превъплъщава от човек във вълк, от дете в птица куца, в страшна и весела чума, която крачи през грозните гнезда на гибелта.

Първото гениално прозрение на младия непокорник е стихотворението „Мъка“. Мъка е най-простичката и най-точна дума за определението на понятието поезия. Само който изпитва неподправена мъка може да стане неподправен поет.

При Фурнаджиев всичко е двойно – той е двойно обладан от вечна мъка по земята, пияната, където нещо черно е легнало в пътя ни, в общия ни български път, по­край когото в шпалир от змиици, езиците съскат: руши, убивай, гази, стъпчи човека до себе си, размажи го за­винаги.

С това мъчно стихотворение Никола с детска бистро­та пита за нещата, за които и до днес нямаме отговор. Нито ясен, нито неясен. Пита защо сме такива, защо по­отделно сме читави, а заедно не можем да съществуваме без мъка и без скръб.

За младия Фурнаджиев това е първото стометрово спускане в недрата на народната гибелна гея. Някой за­винаги завързва стокилограмовия камък на мъката за гърлото на това момче, иначе спорадично окриляно от веселото на живота и зеления път. И този някой го хвър­ля в мрака на ледения кладенец, от който никой никога не пие вода, освен най-злите и завистливи демони на де­моса ни.

Фурнаджиев се е нагълтал яко с тая мръсна вода, но по стълбата на своя мощен, енергичен, кулокранен та­лант излита във висините на вярата и верността си към доброто. Към изначалното добро у нашенци, у кореня­ците на генния ни генезис.

Боже господи, страшно и глухо

стене вън побеснелия вятър,

с нокти къртя зеления мухъл,

облепил като ужас стената.

Небесата ме гледат без милост

и със бяла и огнена брадва

нощем някой на черна кобила

ме спохожда и кани на сватба.

Целият куплет е едно изречение, без точка, без нищо, което може да спре задъханата визия. Кошмарите на не­обгледаното от предчувствия и прозрения дете, както при Гоя, раждат чудеса и чудовища.

Като божествен инструмент, попаднал в ръцете на дяволския талант, с ослюнчен мущук, от който капе кръв, непрекъснатата българска кръв, 22-годишният виртуоз на ритъма и римата не живее в бита, а оживява в картини. Ето вижте как спят на пладнята запалените гриви и веселата знойна моя смърт.

При него е изумително туй почти физическо томление между човек и земя, между хомо сапиенс и пръст, между дъх и кал, между дух и хумус. Тази не­споделена любов привършва в деня на погребението на Фурнаджиев, когато земята го прегръща като свое любимо дете, загубено преди 65 години, но все пак от­ново намерено…

Такава едипова болка по България, толкова неплато­нична, пълноприродна любов като възторжено страда­ние, като гордост и горест, излъчват малцина поети по света. Единият от тях е вече едновековният, обречен на вечността, Никола Йорданов Фурнаджиев.

Той рядко посяга направо към понятия като Бълга­рия, Родина, Отечество, Татковина, той е обзет от така­ва святост към святостта на усещането си, че не желае винаги да го изрече буквално.

Защото е роден да бъде модерен, да прескача с бързи­ната на огромен козел усойницата на познатото, банал­ното, лесното, преодолимото. Толкова изящен национа­лист в словесното творчество ние не познаваме и едва ли след още сто години ще познаем.

За Фурнаджиев общата ни майка е алфата и омега­та на похода през живота. За разлика от вчерашните и днешни патриоти, за които България е общата им лю­бовница, която могат да разменят, да заменят, да преот­стъпват или да препродават. Съсиреният глас на поета издишва побеснели птици, тъмно неспокойство, виж­да как проблясват през стъклата в очите на осветената си майка червени, непокорни светлини.

Без да залитаме в психоанализи и фройдистки упраж­нения, трябва да отбележим още веднъж, че любовната магия при Фурнаджиев към родното е материализирана на изключителна картинна висота. Той непрестанно ре­дува радостното с гнетяща скръб, което много ми при­лича на тъкането на шарена национална черга, в която веселото и невеселото се редуват в танца на плетката. И засияват с особена осветеност, която наричаме българ­ска.

Животът на Фурнаджиев в големия град, в столицата е впечатляващо печален като тоналност, звук, като ла­диране. Тук тежко тътнат траурните тръби, чинелите – металните криле на дявола – гърмят в обособена мът­ност – настръхнал и черен народ, който върви огромен и сляп, и над всичко – спокоен и тих като смърт – сводът светеше, чист и дълбок.

И над мене бе бледо и мръсно небе,

беше тежка, жестоко печал.

Оня миг, който исках да хвана с ръце,

беше с мрачната нощ отлетял.

Божественото все пак взима връх: в епичната канад­ска борба със сатанинския жабуняк и златната зора идва, заедно с едно дете, в чиста риза. Идват стихове, в които оглушаващите стонове на глухия гений Бетовен заглъх­ват, това е периодът 1935–1938 година, когато е учител в българското училище в Цариград, чуваме скрипеца на завръщането, как в кофата с водата на спомена, изваде­на от някогашния отблъскващ кладенец, вече се оглеж­да друг човек, прегорял от вино и от виновност, изпял своите антимаршове, които и днес се изричат на един дъх. Фурнаджиев е вече дълбока обходена уранова мина, опасна за здравето на случайните посетители. Народ­ността на поета, която не е ашладисана, а изначално вко­ренена в плоския женски корем на земята ни, получава допълнителни живителни сокове с идването на новото, с обещанията на новата народна власт, с вярата за все­народно правителство, идва с идеята за справедливост, братство и равенство.

Фурнаджиев е променен, но продължава да пише, да описва, да животоописва. Майсторът е укротен, някак изтърбушен, опитва се да бъде радостен, но не одата му подхожда, а орнаменталната оратория, не ораторското изкуство, а арията на радостта, която е подменена с ари­ята на клеветата.

Продължава да превежда Пушкин, Ахматова и Пас­тернак, сглобява себе си с новата действителност чрез стихчета за деца и юноши, редактира, думата му тежи като на мъдър великан, който може всеки момент да уда­ри по масата. Но не удря. Защото си знае силата. И защо­то силата не е вече в удара.

Сега, когато го имаме за себе си, не можем изобщо да си представим собствената си поезия от ХХ и ХХІ век без могъщия бас на този баснословен талант. На този обживян от народното певец, който не пееше както всички нас, с цяло гърло, а пееше с прехапани от стра­дание устни. И записваше ужасните си болки в нередов­ни редове, от които днес струи същата любов, покруса и разглобяваща мощ, от която при четене се разлюляваме до камбанност.

Дай Боже утрешните поети, които ще се пръкнат вър­ху любимата му трънлива и трагична земя, и те да опло­дят като пролетния вятър на поезията му ония цъфнали майски фиданки, от които ще израсне едно ново поколе­ние и една нова зелена гора.

Да пребъде осветеното име и дивното дело Фурна­джиево!

Амин.