Повод за следващите редове са уводните разсъждения за интелектуалците, които проф. Костов публикува в предишния брой на Inspiro. Тогава бях и под впечатлението от наскоро прочетената книга на френския историк Франсоа Дос Сагата на френските интелектуалци *. Прочитът на тази мащабна анкета ме подтикна да откроя няколко френски възгледи за интелектуалците. С тяхна помощ бих могъл да надградя забележителното есе на проф. Костов, стимулиращо и мисленето, и чувствата, с надеждата читателят да избистри представата си за тази важна социална група.
В опита си да дефинира интелектуалците Костов изтъква две техни основни качества. От една страна, те са хора на науката, образованието и изкуството; от друга, „те влагат своя интелект и в търсене на пътища към всеобщото благо“. Тези две качества очертават разграничителната линия между експерта и интелектуалеца, участник в публичен дебат по въпроси от всеобщ интерес.
В периода 1944 – 1989 г. в България за интелектуалци не се говореше. Висшистите – инженери, лекари, юристи и др. ‒ бяха причислявани към категорията „трудова интелигенция“. Интелектуалец можеше да бъде само западняк, за предпочитане с леви убеждения (например Сартър).
Претопяването на интелектуалеца в категорията „интелигенция“ не е запазена марка за социалистическата ценностна система. Френският историк на Средновековието Жак Льогоф, автор на книгата Интелектуалците през Средновековието3 (1960), нарича интелектуалци само високообразованите хора, които се прехранват с преподавателска работа. Кристоф Шарл, друг френски историк от следващото поколение, посвещава изследване на интелектуалците в Европа. Анкетата на Шарл, базирана на множество национални статистики, визира само специалистите с висше образование 4. Възгледът за интелектуалеца като тесен специалист се отстоява и от философа Мишел Фуко, считан за един от първите и най-значителни мислители на модерността. За него Франсоа Дос пише: „Фуко оспорва доминиращата позиция на интелектуалеца, уж въплъщаващ универсалните ценности, като дефинира една нова фигура – на интелектуалеца-специалист, който говори въз основа на определено познание, на своята професионална позиция. Така интелектуалецът не се смята за специалист по всичко, а се ограничава в своята сфера на компетентност“ 5.
Ще илюстрирам противоположната теза, тоест за общопрактикуващия интелектуалец, с три влиятелни становища. Първото е на Жулиен Бенда, автор на прочутия памфлет Измяната на клира 6. Под „клир“ Бенда има предвид интелектуалците. В предговора към изданието от 1946 г. на своята книга Бенда определя интелектуалците като „хора, отстояващи вечните и безкористни ценности, например справедливостта и разума“. Памфлетът на Бенда е писан преди почти 100 години и в много отношения позициите на автора са загубили своята актуалност. Ала тази книга и до днес си остава основен ориентир по въпроса. Всички съвременни опити за определяне на ролята на интелектуалците влизат в открит или в негласен диалог с Бенда. Такъв е случаят и с Цветан Тодоров (1939 – 2017), българин, установил се във Франция през 1963 г. С огромното си творчество той се утвърждава като един от най-авторитетните европейски мислители на нашето време. Преди 30 години Тодоров публикува есето „Съвременните конски мухи“ 7. Конските мухи са метафора на критичния интелектуалец. Тодоров подчертава връзката между професионалната компетентност на интелектуалеца и неговата загриженост за общочовешките ценности. С други думи, интелектуалецът задоволява „необходимостта специалистът в духовната област да отчита ценностите, произтичащи от неговата работа, и да ги обвързва с ценностите на обществото“ 8.
Следователно, за да бъдеш интелектуалец, не е достатъчно да си утвърден специалист. Специалистът трябва да изхожда от професионалната си компетентност, но да я положи в по-общ хоризонт, където се обединяват най-различни хора. Тодоров формулира още по-категорично идеята си за общопрактикуващия интелектуалец в биографичния очерк за приятеля си Едуард Саид. Доколкото Тодоровите портрети на личности, към които изпитва духовен афинитет, са в голяма степен и автопортрети, казаното за Саид е плод не само на верни наблюдения, но и на лично откровение: „Интелектуалец е на първо място този, който не се задоволява да бъде специалист в една или друга област, а изразява отношение към въпроси от обществен интерес, който говори за света и се обръща към света. Освен това интелектуалецът не само не се поставя безусловно в услуга на дадена власт или кауза, а запазва независимостта си и се обявява за свободното търсене на истината и ценностите, които би бил готов сам да изповядва. В идеалния случай той стои настрана от властите, както и от всяка наложена му принадлежност – етническа, национална, религиозна, ‒ защото има опасност те да му попречат в действията си да изхожда единствено от идеалите за справедливост и истина“ 9. За да се посвети на тези идеали, интелектуалецът трябва да остане необвързан. Неговата свобода е предпоставка и гарант, че той може да служи на справедливостта и на истината. Възгледът на Тодоров е в унисон с твърдението на Костов, че „интелектуалците влизат в обществения дебат, макар за кратко и рядко [...]“.
Обърнем ли се към ситуацията в България, ще се изправим неминуемо пред традиционния въпрос за отсъствието на интелектуалците от обществения дебат. Не съм срещал задоволителен отговор на този въпрос. Това ме окуражава и аз да предложа няколко обяснения. Първо, скромното присъствие на интелектуалците в нашето публично пространство потвърждава истината за качествената разлика между интелигента и интелектуалеца и навежда на мисълта, че статусът на интелигента е по-комфортен. Интелигенцията – например учителите и лекарите – стои на първа линия в обществения живот, докато повечето родни интелектуалци не си оставят, според красноречивото сравнение на Костов, лулата на масата, нито чехлите пред вратата, за да се впуснат в битка с несигурен изход за истината и свободата. Второ, българският интелектуалец стои – съзнателно или несъзнателно – на елитистки позиции.
О тях му е по-лесно да критикува, да изразява сърцераздирателно своето разочарование, вместо да се потопи редом с обикновените хора в трудна антагонистична ситуация. Третото обяснение ми е още по-близко. То вероятно най-добре разкрива причините, поради които аз, „специалистът по френска литература“, не мога да се изявя като интелектуалец. Публичното слово на интелектуалеца е въздействащо, отбелязва Костов. Но тъкмо това въздействие малко ме плаши. Опасявам се, че публиката възприема словото на талантливия интелектуалец като апел в полза на една или друга кауза. Това слово влияе повече на чувствата, отколкото на трезвото мислене, подтиква повече към действие, отколкото към рационално обяснение на сложна ситуация. За сметка на това, работата на интелигента-специалист култивира разбиране и на непознатото, и на различното.
Ценностите, усвоени благодарение на учения, на интелигента хуманист или на твореца, ми позволяват да живея по-добре с хора, които далеч не са ми „сродни души“. Когато интелектуалецът говори за толерантност, обикновено той проповядва ценност, която трае колкото трае една проповед. Когато интелигентът разяснява другостта или непознатото, той предлага светоглед за цял живот. Интелектуалците ни помагат да живеем по-солидарни, докато интелигентите не отменят различията, защото виждат в тях проява на човешкото многообразие. Вярвам, че когато истински образованите ми сънародници станат повече, те ще страдат по-малко от мълчанието на интелектуалците.
Третата и може би най-ярката фигура на общопрактикуващ интелектуалец се въплъщава от Жан-Пол Сартър. През годините 1944 – 1970 той се утвърждава като най-слушаният и най-четеният интелектуалец по света. Когато говорим за интелектуалеца Сартър, прилагателното „ангажиран“ следва автоматично. Всъщност то е тавтология. Всеки интелектуалец е ангажиран – временно или трайно. Но за разлика от Жулиен Бенда, който вижда в интелектуалеца стожер на метафизичен морализъм, според Сартър интелектуалецът е чужд на каквито и да било метафизически категории, доколкото винаги е „в ситуация“. Изразът означава, че Сартър отчита историческия контекст, в който се изявява интелектуалецът. Това задава конкретни измерения на истините, които защитава, доближава го до своите съвременници.
Когато обвързваме работата на интелектуалеца с общочовешките ценности, не бива да забравяме някои важни предпоставки за неговия универсализъм. Тях проф. Костов изтъква особено убедително в края на своето есе. Интелектуалецът „не е дърво без корен“. Той е проходил върху живителната почва на родното [...]”, отбелязва Костов. И сравнява догматичния универсалист с човек, който заравя местните подправки и, вместо шкембе чорба, прави „безвкусна супа с карантия“.
Истината и справедливостта имат шанс да станат наши общовалидни ценности при условие, че минават през личния ни опит, отчитат историческия момент и се коренят в родната традиция. Така всеки от нас ще опознае по-добре себе си и ще намери по-верен път за живот с другите.
1 François Dosse, La saga des intellectuels français, tome 1: À l’épreuve de l’histoire (1944 – 1968) [Пред изпитанията на историята]; tome 2 : L’avenir en miettes (1968 – 1989) [Бъдеще на трохи], Paris, Gallimard, 2018.
2 Вж. по този въпрос убедителните наблюдения на Ивайло Знеполски, Вебер и Бурдийо за интелектуалците, „Дом на науките за човека и обществото“, София, 2003, с. 16.
3 Jacques Le Goff, Les intellectuels au Moyen Âge, Paris, Le Seuil, 1960.
4 Кристоф Шарл, Интелектуалците в Европа през ХIХ век. Есе по сравнителна история, „Дом на науките за човека и обществото“, София, 2004 (оригиналнато издание е от 1996 г.).
5 Франсоа Дос, цит съч. Том 2, с. 101-102.
6 Julien Benda, La trahison des clercs, Paris, Grasset, 1927.
7 Tzvetan Todorov, « Les taons modernes », in Les morales de l’histoire, Paris, Grasset, 1991.
8 Пак там, с. 279. Подобни идеи Тодоров застъпва в книгата си На чужда земя (изд. „Отворено общество“, София, 1998), по-специално в главата „Мястото на интелектуалците“.
9 Цветан Тодоров, „Едуард Саид“, Сами заедно, „Изток-Запад“, София, 2015, с. 31.