Йордан Русков е български поет и дисидент от Пловдив. Роден е в Плевен през 1926 г. в семейство на бъчвар. Израства и живее в Пловдив, където завършва гимназия през 1944 г. Още като ученик сътрудничи на списанията „Детски живот“, „Светулка“, „Другарче“ и „Простори“. Първите си стихове за възрастни печата също като гимназист в сп. „Българска реч“, в. „Вечер“ и др. Работи като общински служител и библиотекар в градската библиотека.
Йордан Русков самоограничава творчеството си в стиховете за деца. Малка част от лириката и сатирата му може да бъде публикувана, останалата е крита в тайници и споделяна с тесен кръг приятели. Въпреки това тези произведения се оказват документирани в донесенията и архивите на ДС.
В един от дните на Унгарското въстание, 9 ноември 1956 г., Йордан Русков написва „Зов за свобода“ в порив на съпричастност с унгарците. Стихотворението е и призив към българите да ги последват („призивно стихотворение“, „стихотворение позив“ го назовава авторът) и Йордан Русков не го крие при следствения разпит. „Следователят Йото Йотов Пашов:
В стихотворението вие сте писали
„О, българино с честна кръв,
с мъжествени гърди!
Макар и не в борбата пръв,
последен не бъди!“
Какво сте искали да кажете с това? За коя борба?“
Йордан Русков: С това съм искал българинът да последва пътя на унгарците.“
Йордан Русков решава да разпространи стихотворението си. Подписва го с псевдонима Румен Друмев и вечерта на написването го размножава в стотина екземпляра на циклостила в местоработата си в отдел „Култура“ на Градския народен съвет. Изпраща писма с листовката до тридесетина писатели. Според ДС листовки са разпръснати в домашни пощенски кутии на централните софийските улици и булеварди.
ДС започва мащабно издирване на автора на листовките. На 59 институции са проверени шрифтовете на пишещите им машини, 26 агенти на ДС са ангажирани по случая „Румен Друмев“. ДС се обръща към писатели комунисти като Андрей Гуляшки, Павел Матев, Христо Радевски, Камен Калчев, Иван Мартинов, Христо Пелитев за мнение за стихотворението и предположения за авторството. Заподозрени са 37 писатели – „вражески елементи“, между които Васил Попов, Димитър Симидов, Димитър Спространов, Димитър Талев, Змей Горянин, Йордан Стратиев, Йосиф Петров, Константин Константинов, Любен Дилов, Любен Станев, Мирослав Минев, Николай Цонев, Павел Спасов, Пламен Цонев, Славчо Красински, Славчо Чернишев, Стоян Бакърджиев, Цветан Марангозов, Михаил Величков и Невена Стефанова – последните двама „антипартийно и антисъветски настроени“.
Издирването на Държавна сигурност продължава две години. На 20 януари 1959 арестуват автора на „Зов за свобода“. В обвинението са включени и други негови стихотворения и сатири, за които получава присъда от 4 години затвор. Отделно за „Зов за свобода“ е осъден на 7 години затвор. Общият срок на присъдите е 19 години, като на изтърпяване подлежи най-голямата присъда – 7-годишната, намалена от Върховния съд на 5-годишна. Излиза от затвора през 1962 г. До 1989 г. Йордан Русков работи като библиотекар в училищна библиотека и не му е позволено да издава творбите си.
Освен че е автор на поезия за деца, той пише и добри стихотворения за възрастни, изпълнени с универсални екзистенциални размишления за живота и съдбата на човека.
Години след прекъснатото му следване завършва Държавния библиотекарски институт и работи десетилетия като училищен библиотекар.
Умира през 2010 г. в Пловдив.
Носител е на наградата „Пловдив“ за 1991 г. През 2001 г. е удостоен с орден „Стара планина“. Във връзка с 50-годишнината от бунта в Унгария е награден с най-високото унгарско отличие „Рицарски орден за храброст“ от Ласло Шойом. Става почетен гражданин на Пловдив (2001). През май 2017 г. е открит барелеф в Пловдив.
Дъжд
Кой ниже огърлица ситна
по жиците от часове?
Коя ли птица ненаситна
прозореца кълве, кълве?
Под стряхата врабците мокри
въздишат, гледат като мен
как скача в уличните локви
с чадъра си денят здрачен.
И вече тъй ми се прищява
игра на слънце и поле!
А на стъклото, виж, остава
едно носле, едно носле…
Полегнал клас
Току-що заузряваха житата,
и откос пръв от слънчеви лъчи
направи сърпът – сбраха се стадата
от облаци, и се отдалечи
стъмен и смръщен жътвеният ден.
Полюшна се класът във лоша тръпка
от порива на вятъра студен,
и дъжд надеждата му зряла стъпка.
Вали, вали! Стоят жетварите без глас
и чакат слънчевото време.
Дали, дали не съм и аз полегнал клас,
очакващ слънчева ръка да ме подеме –
да изсуши по мене тая влага
от сълзи и съмнения, накапали в душата,
за да сбера узрелите зърна веднага
и да нахраня птиците в гората,
та над поля и къщи, още сънни,
подхранена от мене песен
да прозвънне…
В сърцето ми
„И ти си в мене – ти, родино моя!”
П. К. Яворов
Душата ми тревога щом опари,
или неправда с нокът я допре,
в тъга и радост ражда се България
и във сърцето никога не мре.
Жени залюбвах и жени разлюбвах,
но ти си ми единствена и знам,
че ако в мен самия те загубя –
загубен за живота ще съм сам.
А бивал съм и зад стени студени,
градени от гранита ти суров.
Но даже през решетките за мене
делеше лъч от своята любов.
В часа на мъжката сълза
при теб се върнах
и падайки пред светлата ти власт,
усещам в мене твойто плодно зърно,
макар и не зарадвал те със клас.