Никола Иванов, литературен критик
Поезията на Калин Донков е с драматично-трагичен привкус. Авторът пише много проникновено за самотата, за тъгата, за загубената цялост.
Във всяко негово стихотворение, независимо от темата или мотива, усещаме екзистенцията. В творбите му са съчетани екзистенциални статуси и културни превръщания.
„Бяг“ е драматично стихотворение, в което лирическият герой пътува „В някой свят. В някой век. В преизподнята“. В тази творба става дума за съдбовността, за обречеността на поета:
…Поезията е излечима,
само толкова, колкото е излечим ракът.
Тежкият, натежал от съдбовност слог на поета бавно се спуска към разпадащото се битие. Няма спасение от дарбата при родения поет. Единственото спасение е да ѝ служи вярно, честно, самоотдадено до гроб. Не можеш да избягаш от дарбата си, защото това е твоята съдба, отредена ти от Бог.
И поезията на Калин Донков е изпълнена с много самота. Но именно в самотата поетът най-вече се домогва до Смисъла. В почти всички негови поетични творби лирическият му герой е сам, потънал в размисъл. Мислителят работи ръка за ръка с поета. Поетът споделя: „Създавам свойте песни вървешком“ („София“). Тълпата, множеството не го интересува, неговото най-творческо време е в тишината на самотата.
В поезията на Калин Донков откриваме много тъга и горчивина. Не са весели стиховете му. Той съзнава, че трябва да крещи тихо, за да го чуят („Риск“).
При Калин Донков споменът играе съществена роля. Но не толкова като конкретика – дом, къща или друго, а като душевно изживяване, като абстракция и обобщение. („Провинциална закуска“). Споменът при тоя поет е топъл, сърдечен, като магия. Наградата за неговия лирически герой често е скръбта, покрусата. През прозореца поетът чува света, за разлика от прозореца като символ при Атанас Далчев или Борис Христов. Характерно за Калин Донков е, че той е отдалечен от света около себе си, от гълчавата, от врявата на множеството и дистанцията му помага да види живота в един по-обобщен смисъл. Единството на двете реалности – външния, овеществения, природния свят и вътрешния, огледалния, светът на преживяването, носи често символен смисъл, носи ни познание.
Земният живот е по-близо до Ада, отколкото до Рая („Ад“). Нашият свят е станал изпитание за човешката цивилизация и се нуждае от спасение. Изпитание за непоколебимостта и трайността на човешките добродетели. Светът, в който живеем, е свят на нестихващи убийства и войни, свят на разколебани ценности при липсата на срам пред хората и страх от Бога. Истинските поети и творци събуждат у нас забравени повели, чувства, пориви, зоват душите ни към един друг свят – духовен и хуманен. Но при Калин Донков и демоните притежават нежност („Още“). Тази логична несъвместимост, оксиморонност полифонира смисъла и възможните посоки за размисъл върху неговите стихове. Чрез нея той постига полифония в творбите си. Въобще често неговите стихове са изграждани на принципа на антитезата, при тях отсъства еднолинейността, а творбите му са полифонични, многосмислени, нееднозначни, което е задължително за значимата поезия. Стремежът на поета е да събере противоречивата същност на битието, неговата съвършена и завършена несъвършеност. Всичко това поетът осмисля без самоцелно ерудитско кокетничене.
Темата за вината е сред значимите теми в поезията на Калин Донков. Неговата теза е, че няма невинни, всички сме виновни. Съзнанието и чувството за невинност е непростимо за поета, защото това го деактивизира, прави го неактивен, съвестта му заспива, което е по същество предателство. Безразличието е смърт за поета и човека, прави го просто никой и ничий. Тогава настъпва духовната му смърт, което е безразличието, защото изгубва човешкото си Аз, достойнството си. Дори в любовта поетът търси вина в „Неизбежен човек“. В това стихотворение Калин Донков нарича „бесен“ континента Европа. Лирическият му герой страда от любов към хората, болката идва от любовта му към човеците. Кънтят тихо, но заканително стиховете от творбата.
Безлюден е поетичният свят на Калин Донков, в стиховете му радко срещаме конкретни персонажи, те се мяркат по-скоро като фон. Той е вглъбен, по философски мисловен поет. Анонимен е лирическият му свят. „Праг“ завършва с убедително предупреждение към човека и човечеството.
Целият си живот от раждането до смъртта човекът трябва да изживее достойно, защото „няма вчерашна и днешна чест“ и „няма дълг, завинаги изпълнен“ (”Надеждата“). Човекът, както и творецът трябва винаги да са нащрек, да са активни срещу злото, щом го усетят и съзрат, те са длъжни незабавно да му се опълчат. В последна сметка всичко е в ръцете на човека („Глухарчето излита“).
През своята „Скрита камера“ поетът наблюдава унилия живот в кафенето. Скучно, банално, сиво е там, където „мируват юмруците мъжки и мъжките лакти“. Страданието облагородява, от болката се ражда истинската песен в „Юли“. В стиховете на Калин Донков е предимно зимно, снежно, есенно, дъждовно, дори лятото е тревожно и заплашително. „Дъждостих“ е озаглавил едно от стихотворенията си Калин Донков. То е изпълнено с производни на „дъжд“: „дъждокожа“, „дъждокос“, „дъждорък“, въздишката е „дъждогласа“, които създават и изразяват тъжните чувства и настроения на поета. Дори в стихотворението „Светлопис“ няма много светлина, а тревога и болка. Здрачината се превръща в нощ, „защото милостта съдържа смърт“. Нощта е обичайното време в неговата поезия, защото тя е съответна на неговата чувствителност и вглъбеност. В „Ето я нощта“ нощта е съпътствана от самота и въздишки и от драматичния въпрос защо има вражда в живота на хората.
Утвърждаването на любовта като фундаментална ценност в поезията на Калин Донков се постига чрез горчивата равносметка за проспан, за безвъзвратно пропилян живот. Любовта в неговата поезия не е щастливо светла, защото е съответна на света, в който живеем. Ако си дълбоко мислещ и чувстващ, не може да си щастлив и радостен в един нерадостен и нещастлив свят. В неговата поезия няма да срещнем определено любовни стихотворения със страстни, изгарящи чувства, чувствената любов и еротиката отсъстват от неговите стихове. Това потвърждава и стихотворението „Вън“, в което става дума за раздялата и отчуждението между двамата. И любовта е болка, когато е истинска („Житейски опит“). Любовта в поезията на Калин Донков е с обществен резонанс. В този нещастен и враждебен свят и любовта е тъжна, светът се отразява върху чувствата („Свят“). Когато душите и телата ни са разделени, любовта остава неосъществена („Днес“).
В некролога на „Площад Славейков“ всеки от нас може да разпознае себе си, защото това е наша неизбежна участ. Печални са очите на минувачите. „Жест“ е драматично-трагично стихотворение. Макар че стихът „Въжето на случая не обтегнах ли аз с тежестта си“ да ни напомня за стихотворение на Франсоа Вийон, то творбата на Калин Донков няма нищо общо с бохемския стил на френския класик. Защото Калин Донков вижда мисията в земния си живот като лекар, който трябва да спре изтичащата кръв на човека. Не ни остава друго, освен горчиво да се усмихваме („Нула часът“).
Калин Донков създава непресторена, без поза поезия. Той се интересува само от сенчестата, „тъмната страна“ на човешкия живот. Неговата поезия освобождава емоциите, но същевременно е и дълбоко интелектуална. Той се интересува не от преходното, делничното, обикновеното, а от сложното и вечното в човешките нагласи. Привлича го трудно уловимото, дълбокото, отвъдното, а не очевидното, показното, натрапчивото. Личността на твореца присъства във всичките му поетични творби. Този поет черпи вдъхновение от самия живот с неговата противоречивост, страхове и жажда за безсмъртие. Поетическата рефлективност на Калин Донков е насочена и се изразява чрез интуицията му. Стиховете му провокират с неочакваните обрати на мисълта, с умението му да преоткрива по свой начин нещата.
Калин Донков е израснал и се е развил в една силно урбанизирана градска среда, той я пресъздава като словесен калейдоскоп от форми, предимно в тъмни цветове и нюанси. Това е една градска поезия, която говори за проблемите на днешния човек. При този творец мислителят работи ръка в ръка с поета. Той извежда поезията си от тъмнината, от песимизма и учи, че пътят към щастието минава през страдания, саможертва и братска любов. При него на преден план е грижата за крехките духовни стойности. Всичко, което застрашава човечността, всичко пошло, дребно, меркантилно и егоистично се възприема с една болезнена чувствителност, с една сетивна нетърпимост. Това е лирика на мисловното проникване в човека и явленията. Поетичната естетическа тъкан е усложнена, което ѝ дава възможност да внушава по-нееднозначно и полифонно своите послания и идеи. По своята същност поезията на Калин Донков може да се съотнесе към мисълта на Алберт Камю: „Богат съм единствено със своите съмнения“. Калин Донков е от поетите скептици, които в близкото минало бяха обвинявани в песимизъм и черногледство. Но творци като него са скептици, защото са дълбоки и смислени, дълбаят в същностите на нещата, на живота, търсейки драматично истината.
Чистият естетски идеализъм по отношение на словото на Калин Донков не намалява плътността и предметността на поезията му. Неговото разбиране е, че думите са вечни и трябва да ги пишем и изричаме с пълното съзнание за тяхната нетленност. Този поет намира думите не само със слуха си, а с всичките си сетива и чувства, намира ги сякаш опипом, както слепецът любимото лице, както любовникът в нощния мрак своята любима. В неговата поезия можем да говорим за експресивен реализъм, на места в известен смисъл за сюрреалистични моменти. Той си служи с открити метафори, с което доказва, че когато поезията е смислена и дълбока, не е необходимо умишлено да се замъглява стихът. В тази лирика откриваме една органично постигната и изстрадана лична творческа палитра, нямаща нищо общо с еклектичната словесна и образна претовареност. Цялото творчество на Калин Донков се отличава с автентично поетично звучене. Лиризъм откриваме и в природните описания. Той владее езика предимно на черно-бялата графика. Поезията му се характеризира с виртуозната си техника на стиха и строгата завършеност на формата. Посланията на двата модуса на образността – словесен и визуален, са проникнати един от друг. Този поет притежава овладяно, зряло и ненатрапчиво майсторство.
В поезията си Калин Донков разкрива жаждата на поета за по-добър и справедлив живот, за повече добро в живота ни. Мечтата на поета е да няма сълзи в живота на човека, а ако се усмихва, то да е от радост. Впрочем, това е и съкровената същност на истинския творец.
В творческо отношение Калин Донков няма спадове, колебания и низини, а през целия си творчески път поддържа високо ниво на поезията си в художествен смисъл. Несъмнено той е сред най-стойностните ни и значими съвременни национални поети от последните десетилетия.
ДНЕС
Живот наопаки. Милувки тичешком.
Любовни пакости. Освиркани прозрения.
А днес отвеждат есента във старческия дом.
Отлепва дъжд тапетите ѝ жълти и червени.
Летаргията трие гръб във входната врата.
Пристъпва на разделите съмнителният разум.
Езическо прозрение е очаровало кръвта:
Защо разлюбваме, щом не посмяваме да мразим!
Какво, че е надвита и последната любовна суета?
Какво, че е дългът любовен върнат до петаче?
Писма не пращам. Не причаквам сънища в нощта.
Изпуснах даже случая удобен да заплача.
А утре – сняг, световно облекчение.
Или ще включи битието мощните си автомати.
Оставаш жив, наистина. А повече от смърт боли.
И тялото не иска да се върне при душата.
ЧЕРТА
Какво ли във природата се случи
и границата кой определи,
та изведнъж на уличката скучна
до тук вали, нататък – не вали.
И просто, за да идеш в магазина
или пък до аптеката отвъд,
от слънчева в дъждовна половина
ще трябва да претичаш всеки път.
И иронично от дъжда издебнат,
за да прекрачиш мокрия му праг,
решителност събираш. Вярно, дребна,
но някаква решителност все пак.
Защо се колебаеш пред чертата?
Не може да се заобиколи!
Човече, та това ти е познато:
до тук боли. Нататък не боли…
ЗИМНА КЪЩА
Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена –
иде време за горест, иде мрак несъмнено.
А сърцето на лятото още кърви.
По кръга на студените мокри скали
гъвкав размисъл слиза. Жадуван. Дочакан.
И ръцете му нежни свършват с нокти на дракон.
А сърцето на лятото още боли.
С изяснени във мъчна усмивка черти
всеки стъкмя огнище и потърсва кибрита.
Синьо светва скала. Скрежът влиза в горите.
А сърцето на лятото още тупти.
На мъглите през мрачното млечно море
завърни се отнякъде. Излъжи ме навеки…
Една ябълка матова донеси отдалеко.
И сърцето на лятото няма да спре.
МАТЕРИЯ
На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар че от любов не се лекува.
И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ù простят.
Макар че от любов не се прощава.
В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар че от любов не се умира.
БЯГ
Сбогом, сбогом… Аз бързах! Автостради, мочури, пустини.
Сполучливо живях. Според други: живях неизгодно.
Но дотичах. И трябва незабавно от вас да замина.
В някой свят. В някой век. В прреизподнята.
Скоростта на нещата от стъпките тежко нараства.
Възрастта ни разпръсква: безпогрешно, обмислено, рязко.
Само вярност горчи под кората на смешни богатства.
И сълзата дълбае бетона на нашите маски.
Есента има нужда от пътник. А също и зимата.
И насън ни боде на секундата острият лакът.
Сбогом, сбогом! Поезията е излечима
само толкова, колкото е излечим ракът.
А над всяка раздяла размахват кометите бичове.
Парят всички шосета, посипани щедро със въглен.
И дори да се срещнем, то ще бъде, защото сме тичали,
без да знаем, че земята е толкова кръгла.