Беседа с Ивайло „Нойзи“ Цветков
Най-ранният ти детски спомен, който те събуди и разбра, че пред теб има един свят, различен от видимия, който предстои да откриеш?
Кафка. Може би не е най-ранният – някъде на 6 или 7. Онази негова „сладост на бездната“ (по Емил Чоран), онази еротика на окончателното. И до днес не ме е страх от смъртта заради Йозеф К. и внимавам да не стана Грегор Замза (смях). Другият основополагащ като че беше Августин Блажени – да, аз съм фрийк още от малък, дезоле (смях). Светият богослов ме научи, че вярващият мисли предимно как да се самонакаже, загдето се е поддал на примамките на спасението на душата, без да го изстрада. После, с катеренето ми по горните етажи на културата и теологията (благодарение и на моите живи учители като проф. Цочо Бояджиев), като че се „помирих“ с привидния крах на Светлината и еретичното недоумение от устройството на Божия свят.
Познавам Нойзи от около 25 години. Оттогава, ненатра- пливо и незабележимо за останалите, между нас се създаде специална връзка на доверие и взаимна симпатия. За по-мла- дото поколение, нахлуло смело в деветдесетте, той е лице- то и душата на сп. „Егоист”, рожба на медийния доберман Мартин Захариев, покрай което израснаха много млади та- ланти. Днес всички те признават, че дължат появата си на Ивайло „Нойзи” Цветков, шлифовал техния стил по време- то, когато беше главен редактор на най-успешното списа- ние за стил на живот в България. Под крилото му порасна- ха Мартин Карбовски, Богдан Русев, Ина Григорова. Аз ценя Нойзи заради умението му да респектира с познанията си и да предизвиква уважение към мисленето. За мнозина той е ме- диен сноб, за мен е безценен и неповторим.
Хм. Попкултурно – “The Dark Side Of The Moon”, заради една по чудо донесена от Запад винилова плоча. Другите деца в това време слушаха приказки на грамофона (смях). В по-общ смисъл – футболът. Марио Кемпес, Марадона. От ей такъв обичам аржентинския национален отбор.
Кой автор е оказал най-голямо влияние върху личността ти?
Ако трябва да е един (защото са стотици, на чиито рамене съм стъпил) – Набоков. И то още преди да се запозная с неговия „succès de scandale“, каквото е „Лолита“.
Определи се – либерал, консерватор, киник, персоналист или просто „десен“?
Всичко това, and then some (смях). Виж, аз имам толкова добро, пространно и проникновено хуманитарно образование, върху което изграждам всички свои политико-социо-културни тези и наблюдения, че – сякаш по Спиноза – ми е невъзможно да се „определя“, защото моята свръхзадача е да знам. А защо по Спиноза ли? Защото той ни е завещал най-доброто изречение, макар и по конкретен повод и сякаш без да иска – че нашата задача не е да се възхищаваме или възмущаваме от Света, а да го разбираме. И далеч не говоря само за сетивния свят.
Еволюционист или революционер?
Отдавна вече съм еволюционист, но то е културологична вътрешна промяна, която не е свързана с възрастта, а с философа в мен. Имаше време, особено в „Егоист“, когато се мислех за революционер, но моите „усилия на любовта“ („Love’s“) за насаждане на западен модернизъм в люлчената ни „демокрация“ се оказаха напразни (“Labour’s Lost”).
Повече либерализъм или повече консерватизъм? Можеш ли с едно изречение да дефинираш и двете?
Този въпрос, ако се позовем на една шега на покойния Тери Пратчет, ще ми отнеме поне две седмици разяснения. Затова, накратко: либерализмът е самоумиление, което ме разсмива, докато консерватизмът е близо до утехата от съществуването.
Българите стават все по-скептични за бъдещето? За какво си струва да се живее в България? Мислил ли си да я напуснеш завинаги?
Какво значи „ да напусна България“, при положение, че след дигиталната революция и лоу-коуст пътуването можеш да живееш бързо и където си поискаш? Въпросът ти е сякаш от 90-те (смях). Да кажем така: ти можеш да напуснеш България, но тя – в повечето случаи – не може да напусне теб, и това е чудесно. В България днес, част от Втория свят, се живее относително добре и евтино, ако знаеш как. Проблемът е, че Преходът (тoва „копеле“, както казва нашият приятел и великолепен мислител Кеворкян) приоритизира вид смазващо неравенство. Аз няма от какво да се оплача, но сърцето ми кърви за отхвърлените, сред които има купища смислени хора. Замисли се само за хилядите ни специалисти при соц-а, работили самоотвержено и експертно за това да сме поне във Втория свят, и догаснали в нищета. Те изградиха една нова България, а не тодорживковците. Това са важни неща и затова казвам, по-тихо за тези неща. Впрочем никога не съм имал илюзии, че ще прекрачим в Първия свят – където се живее чувствително по-добре, макар и по-роботизирано“; но само ако си работлив и имаш какво да „продаваш“.
Вярваш ли в духовното обновление на нацията? Какво подсказва киникът в теб?
Не, разбира се, какво духовно обновление – то никъде след дигиталната революция не е възможно в „класическия“ си вид. Има далеч по-спешни социоикономически задачи, върху които не се работи. Включително в здравеопазването, което – напълно логично – ти е болна тема, с акцент на „болна“ (смее се).
Младото поколение се затваря в своя малък свят на лаптопа и телефона, в т.н. „ликвидна модерност“, термин, въведен от Зигмунт Бауман, за да дефинира откъсването на младите хора от обществен живот? Доколко това е решаващо за възраждане на духовността?
Бауман има инхерентен проблем – той е поляк, т.е. представител на нация, която от три века търси себе си и се люшка между националните хлипове и Шопен (смях). Но извън шегата, да, той сякаш предвиди „ликвидната модерност“, т.е. чувствителното усилване на личното мнение за сметка на фактите, т.е. залезът на експертността заради повсеместният достъп на плебса до медия. Не успя само да предвиди гротескните размери на това трагично явление, за което аз бия камбаната от поне десетилетие насам, като мисловен „наслeдник“ на Хусерл.
Какво мислиш за съвременната либерална демокрация? Не мислиш ли, че издигайки свободата на личността като висша ценност и необвързаността си с ценностите на обществото, тя остави добродетелите и морала в ръцете на отделния човек, като отне привилегиите на християнския морал?
Този въпрос сякаш съдържа и отговора. По-голямата тема е как да се върнем към ценностите на персонализма, който включва йерархичната ценностна система на християнския морал. Част от проблема е, че християнският морал се провали зрелищно в основната си задача – да съобщава на нови поколения какво е християнски морал. Православието и национализмът, както ни го пробутва путиновата държава, е като олио и вода – няма как да бъдат смесени онтологически.
Либерализмът е рожба на Просвещението. Просвещението отдели Бог от Човека и постави Човека по-високо от Бог. Това ми се струва опасно и коварно. Какво би казал?
Бих казал, че трябва да четем Хюм. Той е надхвърлил просвещенските глупотевини на Волтер, а за Русо даже не ми се почва. Най-великият шотландец разграничава цели седем вида философски отношения в „новото време“, поне според Ръсел – сходство, тъждество, отношения по време и място, количествени или числени отношения, степен на каквото и да е качество, противоположност и причинност. Хюм е мислител от „първи ред“ – дори само битието, според него, може да бъде разделено на две: първото, при което то зависи напълно от идеите (включително по платонов признак), и второто, при което битието може да бъде променяно, без да се променят идеите. Ние, тук и сега, сме във втората хипотеза, и това е вид благословия. Наред с чудовищната обща наша благословия, че в Европа живеем вече почти 80 години без война.
Българското Възраждане започна няколко десетилетия след кулминацията на идеите на Просвещението – Френската революция от 1789 г. Кой даде началото? Кой е твоят герой в българското Просвещение?
Е то е ясно – Раковски. Това е единственият истински мислител на нашето Възраждане, но не го честваме особено, вероятно защото не е загинал геройски за свободата, а от туберкулоза. Раковски е първият български политик от ново време, първият наш „европеец“, точка. Много обичам и друг подценен герой – Неофит Бозвели, изумителна личност, без чиито идеи нямаше да има Априлско въстание.
Ако те провокирам, разбира се въз основа на „два вагона книги“, които съм изчел, че българите имаме заслуга за европейския Ренесанс, Реформация и Просвещение и те не биха се случили без нас, какво би казал?
Нямаме особен принос в европейските процеси, това е ясно. Извън патриотарското и съответно оргиастическо, което е част от масовата днешна инфантилизация.
Има ли нещо в историята на България, което да те кара да мислиш и защитаваш тезата, че ние имаме съществен принос в световната култура и духовен подем?
Понеже ползвам седем живи и два мъртви езика (смее се), да кажа: британската историография говори за “Bulgarian Empire” по времето на Симеон Велики (а ние му викаме просто “Първата българска държава“). Та, ако позволиш: в края на 9-ти и началото на 10-ти век сме били в Топ 3 на познатия свят, заедно с Каролингите и Византия. Днес сме някъде след 50-то място (смях). Т.е. няма смисъл да се правим на висококонтекстуална култура в световни рамки, защото не сме. А и имаме трагично слаб държавен PR, който ни зашива някъде дори зад, да речем, Литва. Да не говорим за семантичния ни проблем, при който “Bulgaria” е твърде близо до думата “vulgar”.
Изброй три имена на българи, с които разговаря душата ти?
Може ли четирима? Христо Ботйов, Йордан Йовков, Пенчо Славейков и Алеко Константинов.
България родила ли е гений?
Разбира се. Не сме дали почти нищо на света, освен Христо Стоичков (смее се). И може би Гунди, ма за него знам предимно от левскарските ми предци. Упс, и оперните певци. Както и неколцина безименни хакери (смях).
Кое подхранва духа ти днес, как се опазваш от това стремглаво духовно пропадане в материалното, затварянето в личното благоденствие?
Аз живея във вид самопричинена стратосфера. Задачата ми като културен антрополог е да изследвам всякакви пропадания и възходи, не непременно наши. Опитвам се през цялото време да бъда поне на собствената си висота, което е трудно. И, в някакъв метасмисъл, да преподавам, за да минимизираме това, което ти наричаш „духовно пропадане“.
Повече левскар, или повече „Челси“?
Хах. Винаги левскар, то е „племенно“ и „кланово“, един от предците ми е сред основателите на нашия отбор. Феновете на „вечния съперник“ ЦСКА обаче знаят, че никога не съм ги нагрубявал – „племенността“, трибализмът, трябва да имат културна граница – на това ме научи престоят ми в Англия. Иначе, освен „Левски“, в Европа поддържам „Челси“, „Интер“, „Реал Мадрид“ и „Бенфика“. Но решително смятам, че когато анализираш футбол, оставяш пристрастията си далеч от ТВ-студиото. За твоите любими „Барселона“ ще се въздържа от коментар (смях).
В Меси виждам футболния гений. Защо упорстваш с Марадона?
Защото духът на играта се промени, както и съдийските правила. Гледай някой път полуфинала за някоя от купите през 1988, беше „Наполи“-„Байерн“. Немските катъри така ритат Марадона, че по сегашните правила щяха да останат максимум с осем човека още до 60-ата минута. Марадона е в пъти по-голям футболист от Меси и Роналдо, извинявай. Дори от Зидан.
Кои книги обикалят постоянно нощното ти шкафче?
Аз от 5-6 години почти изцяло чета на телефона. Но да, не ме напуска страстта към пипането на книга. Точно в момента, биографията на Ники Сикс, “Absalom, Absalom” на Фокнър и сборник с пиесите на Чехов на руски. А, и „Емил от Льонеберя“, която четем с дъщеря ми.
С кого би желал да изпиеш чаша вино?
Хенри Чинаски в „Холивуд“, примерно? И поне три бутилки червено, то там героят не прави нищо друго, освен да пие вино (смее се).
А на кого да забиеш един шамар?
Никому. Аз съм по психологическото насилие, което може да бъде далеч по-травмиращо.
Известно е, че един истински мъж не може без душмани. Константин Павлов казваше, че го мразят онези, на които би платил за да го мразят. На кого би платил ти?
Коста Павлов е велик отвъд омразата, той е част от душата ми. Ще ми се да можех да го попитам какво е имал предвид. Мисля, че трябва да бъде изучаван от децата като „най-късния“ ни засега поетически гений, наред с Далчев, Борис Христов, Динков и Цанев. Аз – с целия ми решителен пост-модернизъм – не бих „платил“ цената, която той е „платил“. Тъкмо заради това е един от моите вечни възхищения.
Ако попаднеш на безлюден остров и имаш възможност да вземеш със себе си един човек и три книги, кои ще са те?
Безлюдният остров, още от Дефо, предполага, че „взимаш“ само себе си, че си Селкърк. На мен – удивително – все още ми е интересно с мен (смее се). Кои три книги ли? Само такива, заради които ще умра бавно от безсмислие и скука, ако съм сам и не мога да преподавам на млади хора. Да речем, „Архетипите и колективното несъзнавано“ на Юнг, сборникът „Антична философия“ на Ради Радев, „Key Thinkers: Past And Present“ (смях).
But that’s just me.
