Човек прави най-добре това, което обича. Няма по-пряк път към личната реализация. Това е спасителен път – всеки, на своето място, с обич и грижа за общото благо. Може да не успеем да спасим цялото човечество, но отделния човек можем и трябва.
Връзката между политиката и човека е обвързваща, ако си в интимни отношения с нея, и невъзможна, ако предпочиташ непорочни, платонически отношения. В общия смисъл всички сме свързани с „политическото“, което формира средата, в която живеем и работим, и затова не можем да избягаме от политическия диалог в обществото. Още от „Човекът без качества“ на Роберт Музил знаем, че добрите идеи успяват, ако за осъществяването им е впрегната енергията на цялото общество (нация), а не на отделни негови групи по интереси (партии). Днес това е утопия (апория) по две причини.
Първо, поради формата на представителната демокрация, с парламентарно представени партии, които излъчват депутати от средите на своя политически елит, а не от гражданското общество. Затова, ако искаш да представяш гражданското общество от позицията на независим коректив с лично мнение, добродетелен, почтен гражданин, живеещ по съвест, по Кантовата категорична морална повеля – политиката не е твоят път. Дългият престой в политиката превръща един жребец в работен кон, подходящ за обор. Политиката не е манеж за вихрогони.
Второ, политическият дискурс в България не почива върху морален фундамент, който крепи добруването на целия народ и осигурява основа за борба с корупцията, популизма, политическото лицемерие, зависимото правосъдие, подчинените медии, шуробаджанащината. Моралният фундамент на българската политика са байганьовщината, личният келепир и партийният доктринизъм. Българският народ не е готов за демокрация, защото му липсва необходимата обществена и политическа култура. А изграждането на култура е вековен процес. Когато в Европа северно от нас е имало светска литература (Франция, Германия, Швейцария, Англия, Холандия и др.), в България е имало само църковни книги.
Поради тези причини политиката е възможно най-лошото нещо, в което можеш да се въвлечеш, ако искаш да опазиш моралните си рефлекси и огледалото за обратно виждане. А в това огледало почтеният политик трябва да вижда първо нацията (държавата), после партията, на която служи, накрая себе си. Личният интерес остава затворен в багажника на личния автомобил при резервната гума, за да го ползваш в краен случай, за придвижване до най-близкия сервиз с минимален разход на обществен бензин.
Човек не трябва да уважава властта повече от таланта си, казваше Константин Павлов. Влизането в политическия живот те вкарва в капана на несъответствието между думи и дела. Оставането в този капан изисква много воля и лични добродетели. Да отстояваш своята автономност, без да рушиш неизбежното изискване за преданост към политическата доктрина на партията е невъзможна мисия. Това е тежко предизвикателство за личния морал, защото изисква неизбежни компромиси с истината. Ако си почтен политик (български оксиморон), трябва да имаш кураж да изричаш истини, които хората не желаят да чуват. Истината е слово, което максимално точно описва фактите, абсолютно съвпадение на словесната конструкция и това, което тя описва. Колко често чувате това слово от политиците днес? Когато днешните политици станат вчерашни, ще се докоснем до истината и от обор, обществото ни ще се превърне в манеж. Само гледайте какви ги вършат повечето от днешните политици.
Ето някои истини, които политиците, спечелили избори, не изричат:
- В България има формална (фасадна) демокрация, защото не управлява мнозинството, а спечелило изборите малцинство.
- В България демокрацията е имитирана, заменена от популизъм.
- В България демокрацията не е либерална – липсва действителен парламентарен плурализъм, последният е привиден, имитиран, често „сглобен“, липсва необходимата независимост на институциите от изпълнителната власт, индивидуалната и икономическата свобода са силно ограничени от същите зависими институции и корупцията на всички нива на държавата.
- Голяма част от българските избиратели не гласува по съвест, а според личния интерес.
- В България има контрол над централните медии. Свободното говорене е само постна гарнитура към основното меню – медийните табута. Медиите избягват политици с висок личен морал и посветеност на духовното и политическото обновление на България.
- Брюксел се интересува единствено от послушанието ни и си затваря очите за останалото. Европейският съюз изменя на принципа „единство в многообразието“ и се държи с българите като към прислуга, обслужваща общата трапеза.
Заради всичко, което няма да бъде казано и чуто, пазя дистанция от политиците. Днес са необходими политици с непорочно минало, състезателни коне с добро потекло и с много честни победи в биографията си, които държат на дълъг пробег с малко овес и много жажда. Стига прегладнели кранти, които не могат да помръднат каруцата.
С два-три коня не можем да помръднем влак. А влакът, който трака тромаво по българските железници, е бавен, защото е претоварен с пълни обещания и празни надежди. За да се появи политик, който да поведе народа към политическа и духовна промяна, е необходима достатъчно голяма общност от почтени граждани, която да го посочи. Очаквам тази общност да бъде разпозната, а политик с държавническо мислене да я поведе. Дотогава ще живеем с надеждата да дочакаме узряването на българите за избор, който да даде криле на мечтите ни за една различна България.
