„Човек е бил създаден в края на седмицата,
когато Бог е бил уморен.“
Марк Твен
InSpiro*, колеги!
Надеждите на българите за по-достойно бъдеще ще се удвоят, ако възвърнем отношението си към личния и обществен морал. България е все още благодатно място за моралната низост и високопарната лъжа. Има много български последователи на Ницше, за които истината е само за безхарактерните, а силните и с характер лъжат като бакшиши. За тях Макиавели е гуру, защото е писал, че да излъжеш лъжеца е двойно удоволствие, а те лъжат държавата всеки ден и по всички начини. Това си ни е направо хоби. С Държавата се надпреварваме, кой от кого ще вземе повече – Тя от нас или ние от Нея. Стремежът за повече притежание е стремеж за контрол върху законността. Защото колкото повече собственост имаш, толкова по-голям процент от законността притежаваш. Или накратко: отношението собственост/закон е 9/10. Парите имат същата сила на въздействие и успех, каквато имат гениалните оратори като Ганди, Кастро и Кенеди. Няма защо да се чудим, че немалко българи се стремят да се прехранват с измами още преди навлизане в полова зрелост. Малко след това спират да си плащат и данъците, следвайки посланията на собственика на IKEA Ингвар Кампрад, според който „данъците са вид разход като всеки друг, а разходите трябва да се свеждат до минимум”.
Моралът в България има странна цена, плаващи параметри и безсрамно покритие като онези 2 милиона за консултант-философ на хидро-електрически възел или далеч по-скромните 130 000 лева за консултация в застрахователен здравен фонд. Истинската цена на морала е повече от едно Vertu, няколко декара край морето или парцел в центъра на София. Тази цена има недостижимите висини на онези 156 500 долара, платени от компютърния специалист Питър Нортън, за да върне обратно на писателя Дж. Д. Селинджър любовните му писма, предложени на търг от невярната му любима Джойс Мейнорд.
Цената на морала, достижима за малцина българи, е равна на няколко безименни часа от живота на никому неизвестния Стефан, който под погледите на безучастни свидетели спасяваше затиснатите под катастрофиралия на магистрала „Тракия” автобус преди няколко месеца. Недостижимата цена на пяната от неговия пожарогасител.
Цената на морала е колкото шепа сънотворни, погълнати от Стефан Цвайг в една скромна къща край Рио де Жанейро, последен свидетел на неговата душевна агония, породена от падението на едно поколение, допуснало нацизма.
Ние, българите, не можем да си позволим Ингвар, а нашенски варианти на Макиавели колкото щеш. Повече ни липсва един нов Мидхат Паша**, който е направил за управлявания от него български вилает повече от всичките български държавници. Да можеше да ни тресне едно ново османско нашествие (известно в близкото минало като „турско робство”), че да възстановим не само чувството си за чест и достойнство, закърнели по времето на ранния Вълко Червенков, но и да си върнем надеждата за по-добър живот, прокраднала се в епохата на Дони и Момчил.
Не можеш да се наредиш до безсмъртните, без да имаш висок морал и подадене (стара българска дума за обозначаване на талант). В противен случай трябва да те сполети късметът на някой си Спонтини, чийто бюст по незнайни причини стои между тези на Моцарт и Бетовен на фасадата на парижката „Гранд Опера”. Същият късмет спохожда днес всички футболисти, които подават пасове на гениалния Лионел Меси. След по-малко от десетилетие никой няма да си спомня и за тях. Кой ли щеше да е чувал за Ринго Стар, ако не беше неразбирателството на останалите от Бийтълс с първия барабанист на групата Pete Best? Можеш да натрупаш исторически дивиденти, ако се усукваш около изключителни личности, а изключителните личности се създават като върху генетичния им материал се насложат юнашки труд и знания. Това става с добра образователна система и висока личностна и обществена амбиция. Ако това го има, ще трябват и малко повече пари. Ако всичко това е налице, може да имаме след 500 години български университет на нивото на днешния „Харвард” – класиран за кой ли път на престижното първо място в шанхайската класация на най-добрите 500 университета в света (Shanghai-based Academic Ranking of World Universities). Както се предполага, в тази класация няма нито един български университет, а въпреки нашите иронични намигвания към недостатъците на американската култура, в първата двайсетица на тази класация, между американските университети са успели да се намърдат само 3 английски. До 40-то място има само още три-четири неамерикански университета и само още 2 европейски –един швейцарски и Лондонският Imperial College of technology and medicine. Няма да приема „балканските” аргументи на псевдопатриотите, защото в същата тази класация има университети от другите балкански държави – Гърция, Сърбия, Турция и дори Румъния. По-любопитните могат да получат повече информация за класацията на htpp://www.shanghairanking.com. Някой ще попита защо точно китайска класация е така престижна. Ами ето някои аргументи, подсказани ми от Жоро Чалдъков: в Китай премиерът Вън Цзябао и неговите предшественици Ху Цзинтао и Чжу Жунцзи са технократи от висока класа. Те често казват “Да възродим науката”. Затова Китай има най-високия процент увеличение на финансирането на научните изследвания – годишно с 18 % през последните 5 години (само 3 % в ЕС, Япония и САЩ). И като добавка една китайска мъдрост: “Знаещият не е всезнаещ; всезнаещият не е знаещ”. Преди една година, по време на посещението си в България, президентът на Израел и автор на повече от 10 книги Шимон Перес ни даде деликатен съвет, който управляващите пропуснаха покрай ушите си: “Светът е в научните лаборатории.” На цялата тази информация приляга един стар български виц, изпратен ми от същия възторжен бургазлия и асоцииран редактор на InSpiro – Г. Чалдъков: навремето, в капиталистическа България виждаш магазин с надпис “Бай Кольо”, влизаш вътре – пълно с месо. По времето на зрелия социализъм виждаш магазин с надпис “Месо”, влизаш вътре – само бай Кольо. Ето тук някъде в този виц е и част от истината за качеството на нашето образование. Пожелавам си, когато прочета надпис „Български университет”, вътре да намеря „наука”, а не „бай Кольо”.
И нещо като несполучливо подбран финал. Преди няколко години, когато посетих Южна Корея, научих, че когато през 1997 г. Южна Корея претърпява финансов срив и е почти пред държавен банкрут, няколко милиона южнокорейци подаряват на страната си златните си бижута и Южна Корея получава от своите граждани доброволен дар от над 200 тона злато. В същата такава политическа и финансова криза България не може да си събере данъците от престъпници и кожодери. Това пиша с пълното съзнание за отчайващата невъзможност да опазим душите си в един погубващ се прагматичен и недуховен свят, в който всички сме роби. Ето един безсрамно откровен цитат на великия Франсис Форд Копола, който затваря темата: „И мафията, и Америка смятат себе си за добронамерени организации. Ръцете и на двете са оцапани с кръв, за да защитават могъществото и интересите си…”.
Quo vadis?
А сега за смисъла на броя.
По-горе писах, че Съдбата е неумолима и безпощадна. Така, както е безпощадна и към болните от кистична фиброза (муковисцидоза) – тема на настоящия брой на InSpiro. Муковисцидозата е известна предимно в САЩ и някои страни от западния свят с названието – кистична фиброза. Представя я група професионалисти. Оставям ви сами да се убедите в сериозния професионален заряд на авторите.
И да не забравя. Избрахме мястото за провеждане на поредния 4-ти конгрес на БДББ. Този път домакин ще бъде София и надявам се да бъде достоен последовател на предишния ни домакин – Новотел Пловдив.
Бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!
Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg
Коста Костов
септември 2011
* Игра на думи, съставна от spiro – дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се и in-spirаtio – вдъхновение
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да получите достъп до пълното съдържание и статиите на списанието в PDF формат.
Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.
