„В демокрацията се почувствахме като освободените от циганите мечки в парка край гр. Белица – не смеят да влязат в гората, вървят на два крака и се търкалят напред-назад на поляната”
Георги Чалдъков
InSpiro*, колеги!
Вдъхновено, умно, живо и сърцато
Уди Алън беше казал, „когато си пусна Вагнер, ми иде да превземе Полша”. При мен се случва нещо подобно. Каквато и музика да си пусна, ми иде да си налея червено винце и да се отдам на протяжен безобиден запой. Както пише Кингсли Еймис в книгата си „Всекидневно пиене”, между човека и алкохола има здравословна връзка, която отсъства при другите наркотици, от които се пазим. Хората споделяме и други важни удоволствия с останалия животински свят, но има и един неоспорим факт – разговорите, смехът и пиенето са свързани помежду си по един дълбоко интимен и човешки начин. В тази интимност някои българи често предопределят несъзнателно съдбата си, потънали в неприемливия хедонистичен примитивизъм на алкохолните опиянения. Така не успяват да вземат по-голямата част от живота в ръцете си – първо го разбиват, после го алкохолизират и накрая го препикават. Това си мислех в часовете на мек махмурлук след поредния приятелски запой, който ние наричаме компромисно – Трифон Зарезан. Неукротимият бохем Жоро Чалдъков, който е универсален мислител като Лайбниц, писа, че голяма част от нас, българите, отчаяни, обезверени и опростачени от мизерията и безвремието, се отдават на примитивни удоволствия – пиене, смъркане, дивашко тютюнопушене, гълтане на различни халюциногени, боцкане и разврат. Аурата на арабската дума алкохол (от ал- дух и кохол-вино) е прегърнала всички, които са имали гений, затова великите алкохолни изпълнения не са патент на българите. Както обичайно ни се случва, галактическите алкохолици са ни изпреварили във времето и не споделят с нас пространството. Нашите скромни последователи на Дионисий имат далеч по-незавидна слава. Отиват си от този свят в мизерия, без остатъчна захар и без запомнящо се име като това на Чаплин или Чарли Паркър. Не съм пияница. Не си падам по безпаметното пиене и „пия, не за да се почувствам добре, а за да се почувствам още по-добре”. В същия момент, в който разбера как мога да се напия като Ерик Клептън и да оживея, ще имам вече нова къща. Като скромен пияч предимно на червени вина, познавам и няколко гениални и велики пияници. Пияниците деля на гениални, велики и святи. Тъй като не може един пияница да е светец, ще се огранича в първите две категории. По-долу споменавам някои хедонистични величия, които заслужават да им отстъпим чашата си, ако седнат на нашата маса, защото са ни убедили, че 40º в повече правят света поразличен и по-приемлив.
Великите древни хомосексуални пияндурници Перикъл (495-429 г. пр. Хр.), Сократ (469 г. пр. Хр. – 399 г. пр. Хр.), Александър Македонски (356-323 г. пр. Хр.), Гай Юлий Цезар (100-44 г. пр. Хр.) и по-посредственият техен последовател батушка Петър I (1672-1725 г.) са пиели без мярка, до делириуми и алкохолни епилептични припадъци. Такова пиене не може да бъде поощрено, макар че става въпрос за велики, вдъхновени пияници.
Уинстън Чърчил е имал голяма глътка, но недостатъчно голяма, за да му попречи да бъде обявен за най-значимия политик на ХХ век. Когато през 1946 г. се появява пийнал в парламента и лейбъристката депутатка Беси Бърдок го обвинява, че е пиян, Чърчил отговаря грубо: „А Вие, Беси, сте грозна, но аз утре ще изтрезнея”. Както е известно, Чърчил е пиел „преди ядене, по време на ядене, след ядене и ако се налага – в интервалите между яденето”. В негова чест генът, който дава право на алкохола да упражнява благотворно влияние върху интелекта, е наречен „Чърчил” и се среща сред около 15% щастливи представители на бялата раса. Затова Чърчил единствен е имал право да каже: „Взел съм от алкохола повече, отколкото той е взел от мен. Като млад си наложих правило никога да не пия нещо силно преди обяд. Сега правилото ми е да не близвам твърд алкохол преди закуска”. Пиенето на Чърчил трябва да бъде опростено, заради написаното от Макиавели (1469-1527) в най-великата му книга „Владетелят”: „Успехът на държавника не винаги е цената на добродетелта”.
Марк Твен е оставил знаменита фраза, продиктувана от страстта му към алкохола: „Алкохолът може да ти навреди само ако стъпиш бос върху чашата си”. Гениалният къркач Джек Лондон е изпивал около литър уиски ежедневно и е падал от пристана на Оукланд, градът, в който прави опит да се кандидатира за кмет.
Ърнест Хемингуей, който е имал уста като конвейр за алкохолно бутилиране, е оставил също една знаменита мохито-мъдрост: „Пиша пиян, редактирам трезвен”. Нямал е друг изход. Китаристът на Стинг, Диминик Милър, казва, че непрекъснатото преследване на перфекционизма е преследване на провала.
Духът на виното е обсебил най-здраво Скот Фитцджералд, когато създава гениалната си проза „Нежна е нощта”. Някъде тогава той пише: „Когато съм трезвен, не мога да понасям света, а когато съм пиян – той не понася мен”. Този винен дух е така вдъхновяващ, че найзначимите идеи на древния свят се раждат под властта на пенливата течност. Такъв пример е античният пир, по време на който са били заченати демократичните ценности на античния свят. Докато в първата част на пира предимно се е хапвало, във втората се пие вино и по време на пиенето са били рецитирани стихове и са изпълнявани песни – и двете форми специално съчинявани за всеки отделен пир. В тази част на интензивно пиене на вино се провеждали и дискусии на всякакви теми, включително и обществени такива, което е давало възможност да се решават важни проблеми на обществото. Именно тази втора част се е наричала symposion, откъдето идва и съвременно название на обществените и научни форми на дискусия – симпозиуми. Както се вижда, когато се носи на пиене, може да се решават и обществените тегоби.
В главата „Как да пием” от Правилата на св. Бенедикт, считан за основател на западното монашество, пише, че „четвърт литър вино на ден е достатъчно”. И това се е случило през VI век, далеч преди съвременните научни проучвания за ползата и вредата от алкохола, които доказаха (Copenhagen study) същото – до 3 чаши червено вино на ден са полезни за здравето. Точно толкова, колкото е необходимо да се оправдае т.н. френски феномен – по-ниската смъртност от инфаркт на миокарда сред французите, които пият ежедневно повече червено вино от средното количество консумация на другите европейци. Този полезен опит е почерпен и от българските монаси от Бачковския манастир, които са записали в типика на манастира от 1083 г., че дневната дажба вино за монасите е около литър вино, а на някои празници и повече. Някои съвременни техни последователи дори с по-висок монашески сан са забравили, че тогавашното вино е било с понисък градус (8-10º) и че литърът и сега е точно литър.
Мерилин Менсън, един от изявените алкохолици, споделя: „казаха ми, че алкохолик е този, който пие, прецаква живота си и го знае, но продължава да го прави. Е, аз прецаках живота си още преди да започна да пия!”.
Когато умре някой велик пияч като Христо Фотев, ми иде да извикам като таитяните, когато разбрали за смъртта на Гоген: „Умря поет. Няма рай!”**
Не алкохолът е донесъл слава за споменатите личности, а величието на таланта. Политици като Чърчил са останали в паметта на поколенията с човешките си качества, а не с политическите си действия. Нужни са само 1-2 докосвания в сърцето на една нация, за да останеш в него и във великата „игра” на историята. Така както играят футболистите на Барселона. Тази мъдра игра е достояние и на френските президенти. При последното ми посещение в Париж си припомних следния поучителен за нас, българите, факт. На въпрос на журналист дали се чувства щастлив като политик, Дьо Гол отговаря: „Вие да не ме мислите за идиот?!”. Разчел мъдро тези думи на генерала, всеки следващ френски президент завещава на Франция по нещо трайно, с което да остане в паметта на Франция. Защото политикът не гради легенди с политическите си действия. Жорж Помпиду остави след себе си Центъра за модерно изкуство „Помпиду”, Митеран завеща „Новата Национална Библиотека”, „Пирамидата” в двора на Лувъра и новата опера „Бастилия”. Саркози се подготвя да завещае на французите музей. Оставам с любопитство какво ще ни завещае президентът Първанов, защото Младенов, Желев и Стоянов не оставиха почти нищо съществено за България. Една „танкова” реплика от Младенов, няколко протоколни гафа на Желев, гротескно-високопарни слова и нищоправенето на Петър Стоянов. Нито един културен институт или музей с национално значение. Повечето красиви и стойностни неща България е получила от дедите ни, които, макар да са ходили с потури и калпаци, са имали представа що е чест, достойнство и национална отговорност. От последните седемдесет години ни останаха панелни комплекси, кръчми тип „Бира скара” и …НДК. Констатирам с горчивина, че точно Тодор Живков ни остави това НДК. Добрата новина е една спортна зала и две нови магистрали, за да е пределно ясно онова, което тепърва ще научават за нас българите – че гледаме само как да си грабнем топките и да хванем пътя за някъде. Бог да ни е на помощ, защото сме взели България назаем от децата си с обещанието да им я върнем по-добра, а подличко и неусетно за тях я циганизираме.
Темата на този брой – „ХОББ и астма”, е представена от група професионалисти, предвождана от Владо Ходжев. Нямат нужда от особено представяне, защото се движат по всички 24 генерации дихателни пътища така свободно, както Лионел Меси сред защитата на Реал Мадрид. Оставям ви сами да се убедите.
Какво още се случи до отпечатване на броя:
- На 2 април от 19.30 часа в „Темата на Нова” по „Нова телевизия” получихме поредното доказателство на отдавна защитаваната от нас тема (виж брой 4/2010), че една част от българските свещеници са се превърнали в търгаши и ползват „свещенослуженето” за собствена далавера – обслужване на погребални бюра, регистрирани на името на техни роднини
- Излезе книгата на Васил Пармаков „Аз и майор Блюхер”. Як литературен боздуган за необръгналите на добра литература българи. Ако имате вкус към ексцентричния хард-поп текст, това е вашата книга.
- За пореден път наградата „Аскеер” не споходи Камен Донев, защото „вятърът брули високите дървета”.
Бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!
Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg
юни 2011
Коста Костов
** Заимствано от текста на Георги Чалдъков „Христо Фотев (19342002-2011): Присъствие в отсъствието”
Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.
