Безкрайната пустош на Атлантика подготви въображението ми за романтичната версия, наречена Бермуда. Тази почти незабележима географска точка в океана, отстояща на около 1000 мили от Ню Йорк и пет пъти повече от Европа, събуждаше остатъците на детското ми любопитство, подхранено от кошмарите на Бермудския триъгълник и историите на испанските конквистадори. В добавка и приключенията на Робинзон Крузо на необитаемия остров Тамбукту, чийто прототип е вероятно някой от карибските острови.
Когато в един слънчев августовски следобед, почти инкогнито (разбирай лично посещение), гигантският Боинг 777 заходи към острова, същият изглеждаше ведро в бяло-зелените си тонове, които веднага привличат окото. Бялото от снежнобелите покриви на къщите, а зеленото – от изобилната растителност на острова. Часовникът показваше 18,03 ч. местно време, само 6 часа зад българското, но гледката, която се разкри пред очите ми, изпрати това скромно по числеността си население от 64 000 души напред в представите ми за туземци. Аерогарата не ме впечатли – далеч по-скромна от софийската, но с тази величава разлика, че тук преди няколко десетилетия са отеквали стъпките на гения Марлон Брандо. Служителите в спретнати униформи показваха недвусмислено, че няма за къде да бързат в тази топла влага, която веднага те удря в ноздрите като бейзболна топка. Леко и лежерно, с дозирано любопитство, къдроплитичестият младок зад гишето се осведоми за целта на моето посещение, попита къде се намира и с какво би го заинтригувала моята България. Помислих, че тук хората питат повече, отколкото очакваш, но това предстоеше да бъде опровергано от по-късните ми наблюдения за ненатраплива любезност на бермудчаните, елегантен примес на карибска топлота и английска сдържаност.
Пътят от летището до спретнатата къщичка в колониален стил на моите приятели-домакини преминаваше в максималната за тукашните правила скорост от 35 км/час и наблюдавах с наслада екзотичната растителност, която течеше покрай нас. Един конгломерат от палми и храсти, формиращи грижливо поддържана и изключителна в разнообразието си растителна бариера между пътуващия и разположените около пътя спретнати къщи със снежнобели покриви, толкова изумително еднакви в конструкцията си, колкото и изумително бели. Покривите тук имат и втора изключително важна функция – направени са така, че да събират в находчиво подредени и взаимосвързани улеи дъждовната вода за битови нужди в един общ контейнер, който никога не се изчерпва. Страхотна идея за къщите в България, която ще „продам” на някой приятел. За разлика от покривите, къщите в Бермуда не са строени на принципа copy-paste, изглеждат многообразни и са монолитни. Тук няма градски водопровод, водата за пиене е минералната от магазина, а събраната дъждовна вода от покрива е изключително за битови нужди. Просто като боб и хитро като невестулка. Има за какво да помисли Симеон Дянков, когато говори за стесняване на разходите. Още една страна, която ще предизвиква лоши сравнителни последствия в мислите ми: през целия път от летището до дома, където предстоеше да прекарам следващите две седмици, виждах красиво окосени ливади пред къщите и изобилие от свободно разхождащи се малки диви кокошки, които никой не яде на вересия. Те са нещо като емблема на острова, заедно с пеещите жаби, чийто хор припява до късно през нощта.
Когато малко по-късно се озовах с чаша студено италианско вино под една уютна веранда срещу красиво разцъфналото по оградата цвете бермуда, със сигурност разбрах, че посоката, която съм избрал, е достойна за вдъхновението ми и започнах да пиша първите изречения на този текст. Бях вече стоплил като чукчи в хладилник, че се намирам в най-луксозната страна от Карибския басейн, макар и в най-рисковата точка на Бермудския триъгълник. Големият ми късмет бе, че попаднах на Бермудите в юбилейната 400 годишнина на островната държава (1609 г.), с формалното, но многозначимо за обръгналия на соц-простотии българин (UK) след името Бермуда. Това е поредната по-млада от България държава, която показва своята по-голяма зрялост по непристоен за мен начин. Чудя се кога ще мога да мисля с повече увереност, че нашата 1300-годишна история не е историческа шега.
Бермуда е възникнала преди около 30000000 години от вулканични изригвания, които са покачили нивото на подводния планински масив на около 4000 метра от океанското дъно, за да се формира този варовиков екзотичен остров, на който средната годишна температура не пада под 15° С и е луксозен туристически рай. Територията на страната е максимално застроена с красиви къщи, разположени в отделни енории (parishes), общо девет за цялата територия. Тези енории формират една взаимосвързана общност, в която единственият град Хамилтън (официалната столица) е само административно обособена част, органично свързана с околните застроени квартали. Най-старата енория, където за първи път е стъпил човешки крак, е St. George (St. George parish). Това е името на националния герой на Бермуда адмирал сър George Somers, който пръв е пристигнал на острова с малък платноход (баржа), чиято реплика стои на пристанището на старата столица. Енорията St. George е била столица на страната от 1609 до 1815 г., когато за нова столица е обявен Хамилтън. В St. George е разположена и най-старата в Новия свят действаща все още църква St. Peter’s church.
Най-близката точка суша от Бермудите е крайбрежието на Северна Каролина, отстоящо на около 650 мили западно от острова. Бермуда има площ от 21 квадратни мили – дълъг и тесен остров, който прилича на рак лобстър или на кукичка за въдица (fishhook), както го оприличават най-често в туристическите справочници.
В Бермуда само на 2-3 километра от къщата на моите приятели е постоянното местожителство на Майкъл Дъглас и Катрин Зита Джоунс, а личният самолет на Джон Траволта често може да бъде видян на летище Хамилтън. Крайбрежието на острова е изключителна екзотика с изобилие от красиви плажове, с дълбока плажна ивица, обградена от рифове, които я правят безопасна за туристите, защото държи акулите далеч от брега. Пясъкът по малките и луксозни плажове е невероятно ситен като цимент и при овлажняване става на фино тесто. Това е най-финият и нежен пясък, който е целувал стъпалата ми. Плажовете на Бермуда са класирани по екзотика и лукс и аз се опитах да посетя поне три четвърти от тези в първата десятка, но не открих по-красив от този, на който се къпех всеки ден. Водата е най-топлата, в която съм се потапял, вероятно не по-студена от 27-28°, мека и приятна за тялото, малко по-солена от тази на Черно море, изумрудена. Плуването сутрин при изгрев в океана е по-приятно от спа-процедура в петзвезден хотел.
Бермудите приличат по-скоро на луксозна вилна зона, отколкото на място, на което хората работят и изкарват насъщния. Всъщност тази миниатюрна държавица има много висок стандарт, дължащ се на луксозния туризъм, офшорната зона и високите мита. По моя информация стандартът на живот тук е един от най-високите в света. Официалните източници твърдят, че годишният брутен вътрешен продукт на бермудска глава от няколко десетки хиляди долара определя на страната едно от челните места в света. Къде да се натискаме ние с някакви си 5-6000 долара на калпак, които не стигат и за „Б” група? Заплатата на средния държавен служител в Бермуда надхвърля 4-5000 долара, наемането на къща не пада под 6000 долара на месец, а тук няма панелки. Тази точка на света се оказа и най-скъпото място, на което някога е стъпвал кракът ми. Няма особено разнообразие на стоки и магазини и в повечето от тях преобладават луксозните и скъпи марки, чийто цени тук са по-високи от всякъде другаде, поради високите импортни мита. Липсва въобще нещо, което може да извади от джоба ти максимум стотина долара и в същото време да ти хареса достатъчно. Стоките под тази граница са неатрактивни за разглезения европеец. Изобилие от злато и бижута – на космически цени. Храната е по-скъпа от тази в Европа, защото голяма част от нея е внос от САЩ и Южна Америка. Сърцето ми се късаше, когато си купувах бутилка червено вино и упорито търсих такава на достойна за заплатата ми цена. В страната има най-малко десет луксозни голф-клуба и дори голф-академия. Няма мизерия и коптори, навсякъде е разкошно чисто и приветливо като в луксозна карибска приказка. За да се пази страната чиста и за да не се пренасели с автомобили, на всяко семейство е разрешен само един автомобил, но мотори – без ограничение.
Тук не е лесно да станеш един от тези 64000 щастливци, които могат да се нарекат пълноправни граждани на Бермуда, защото това може да се случи само след най-малко 20 години работа и престой на острова. Страната е чиста и приветлива, плажовете са малки и привличащи и все още се намират такива, които можеш да наречеш свои, защото с дни можеш да си останеш почти единственият плажуващ. Всъщност плажовете са едно от красивите лица на Бермуда. Крайбрежната ивица прилича на резерват от луксозни вили и частни имоти, които опират почти до брега и поддържат една разумно застроена и приветлива брегова ивица.
Хората на Бермуда са много любезни и те поздравяват задължително при среща – отличителна национална черта на Бермуда, за което любезно те осведомява и официалният туристически справочник. Видимо доволни и щастливи, задължително приветливи и усмихнати, сякаш за тях не съществува световната икономическа криза. Официалното облекло на острова е необичайно за европейския изискан вкус. Състои се от различни цветови комбинации на три четвърти чорапи (най-често тъмносини или черни), три четвърти панталони (бермуди), риза със или без вратовръзка и сако. Това се приема за изискано облекло. Такова е лицето на Бермуда, чийто символ е добродушният социопат Джони Барнс (Johnny Barnes), който посреща всяка делнична сутрин от 5,30 ч. до 10,30 ч. с усмивка и целувки всички, които влизат през централната артерия на Хамилтън. Там, на първото входно кръстовище, приживе е издигната и статуя в негова чест в позата с широко отворени ръце за поздрав.
Независимо от високия стандарт на живот жителите на Бермуда са разумни и липсват българските парвенюта, каращи луксозни коли и джипове. Тук видях най-чистото, най-спретнато и най-прилично облечено цветнокожо население. Самочувствието на бермудците се усеща и в екзотичния аромат на двата оригинални бермудски парфюма, които можеш да купиш само тук – Lilli Bermuda (няколко варианта) и Bermuda blue. Собствени аромати, които се произвеждат от 1928 г. в малка манифактура на старата столица St. Georges в бутикови количества, недостатъчни за износ, което прави уникална възможността да ги притежаваш. Повечето от тях носят аромата на екзотичните цветя на Бермуда.
Бермуда прилича на екзотичен ниско застроен луксозен курорт, в който не са допуснати външни хотелски вериги и всичките приходи от туризма остават в страната, а не отиват в джоба на Парис Хилтън. Няма високо застроени сгради, а хотелите са не по-високи от четири-пет етажа, не ти отнемат хоризонта и се сливат с околното разумно и човеколюбиво строителство. Това важи и за всички останали сгради, които не бива да надхвърлят височината на катедралата в Хамилтън. Ясно и просто за изпълнение.
Накрая за българите тук. Те са общо 12 човека от различни професии – няколко сервитьора, двама банкови служители, един одитор, финансов директор на ШЕЛ, експерт по вината и строителен работник. Някои от тях са вече задомили се тук, а други страдат от тежка носталгия по родината. Алекс, един симпатичен сервитьор от Ихтиман, на няколко пъти пълнеше очите, когато говореше за самотата си и очакващите го родители и приятелка в България. Всички българи тук са осигурени и се чувстват спокойни за битието си, затова са сплотени и се събират, за да си общуват, което е рядко срещано явление сред българската емиграция.
Ще завърша така, както ме учеше даскалицата ми по литература – с кратко обобщение. Хората тук живеят действително спокойно, като в провинция с вид на луксозна курортна зона. Все едно да живееш в един подобрен и очовечен вариант на Златни пясъци – плажове, рахат, добра храна и слънце. Липсва динамиката на големия град и интензивните културни събития. Не знам кое е по-добро обаче – нашето или тяхното. Още по-малко ми е ясно кой е по-щастлив – ние или те. Има един оптимистичен отговор: надявам се ние, българите, да сме по-щастливи. Ако не сега, то поне в близко бъдеще. Ако си го заслужим като хората на Бермуда.
Щях да забравя: ако трябва да отнеса само едно нещо от Бермуда, това ще бъде някой от техните сладоледи. Тук съм познавач. В Бермуда бях сразен – изключителен сладолед, направо убийствен.
Бермуда, август 2009 г.
Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.
