Откога пишеш?
Не знам, въпросът ме затруднява. Мисля, че не заслужавам да бъда предмет на чак такова изследване. Все пак, мога приблизително да датирам откога поезията ме заплени.
В началното училище, втори-трети клас, в един дъждовен следобед учителят ми Доньо Дянков прочете стихотворението „Навръх тополата” от Кирил Христов. „Кацнала е пъстрокрила птичка/на тополата на гол вършец…”. Така очарован от словото много рядко съм бивал след туй в живота си. Някак отведнъж осъзнах съвършенството на стиха. Изчезна класната стая, жълтата светлина на електрическата крушка, едрите листа на есента, облепили мокрите прозорци. Поезията бе влязла в следобеда и като че само за мен.
Кирил Христов неКирил Христов не стана един от любимите ми поети. Има страхотни, непостижими стихотворения. Но „Навръх тополата” и до днес е загадъчно-прекрасно в спомена и в душата ми. Мисля, че това нежно поетическо изваяние ме въведе в онзи магнетичен свят на думите, където с мен се e случило онова, което е трябвало да се случи.
Спомените ти от първите публикации?
Имат ли значение тези подробности? Интересува ли се някой от тях? Да, свързани са с вълнения. В „Родна реч”, например. Или в списание „Септември” – съвсем голобрад. Багряна още работеше там. Или в „Пламък” – Ханчев стоеше на вратата и се чудеше кой ще е тоя войник, който се спъва в килима. Но сега ще разкажа за съвсем-съвсем първата публикация в ученическото вестниче на плевенската ми гимназия. То излизаше на машинописен формат, печаташе се на циклостил – една техника допотопна и на всичкото отгоре недостъпна от съображения за сигурност. Стъкмяваше го един невиждан ентусиаст, единайсетокласник, Милко Михов, днешният шеф на „Капелен”–България, прочутия вносител на хартия. Поискали са ми,не помня кой, стихотворения за първия брой и в едно междучасие Милко се появи, донесе ми вестник и ми наброи една шепа монети. Има-няма пет лева. Първият ми хонорар в живота, представете си. Този ученически вестник на всичкото отгоре се и продавал!
Имала ли е тази публикация някакво значение за мен? Не знам, споменавам я само защото е куриозна, а тогава, в моята провинция – направо извънземна. Слязохме с компанията на главната улица и купих цяла гирлянда топли гевреци. Дефилирахме по стъргалото и отбелязвахме хонорара. Бяхме осмокласници и още не не ни се полагаше бира.
А от дебютната книга?
„Априлски хълмове” излезе след дълго премятане между редакторите и съдържа предимно момчешки стихотворения. Направих опит да ги сменя, но не стана. И до днес, като я споменават, правят уточнението, че няма нищо общо с Априлския пленум. (Като че ли поет в пълно съзнание ще вземе да си кръсти книжката на някакъв пленум!) Не ме зарадва особено, а после покрай нея ме писаха тих поет. Но помня, че славно я поляхме с албански коняк „Скендербег”!
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
„Признание от читателите” е твърде двусмислено понятие. Почти от прощъпулника си имах късмета да бъда
много-много прочетен. Списание „Родна реч” в някои години клонеше към стоте хиляди. Четяха го и невръстни, и зрели литератори. Връстниците ми ме обичаха, познаваха стиховете ми, училищният прислужник ми носеше купчини писма. Това е невероятно чувство – да бъдеш прочетен. По-силно, отколкото ако бъдеш похвален. Свикнах и това вече не ме вдъхновяваше. Не ми създаваше заблуди и суета. В изкуството е опасно да развиваш зависимост от публиката. Неизбежно подсъзнателно искаш да й се харесаш, да й угодиш, което може да е гибелно. Много млад изпитах неудобствата от тази невинна известност. Това ме предпази от илюзии и славолюбие – много добър избор.
Питаш и за критиката: тя не се прехласваше по мен, но не ме отхвърляше. Изглежда не я мотивирах с нищо. Затова пък, когато се заяждаше, това беше съвсем прозрачно мотивирано. Не мразя нищо в литературата, но поръчковата критика презирам.
Колкото до увереността, аз не я „добих”. Изглежда си бях роден с нея. Но понякога я изгубвах: когато усещх, че съм написал хубави стихотворения и нямах представа какво ще правя след тях. Поетът всяка заран започва отначало и много рядко знае какво трябва да извърши през този ден. Цяло щастие е, ако не привикнеш да пишеш поезия редовно – все едно, че ходиш на работа…
Кажи как се отнасяш към това, че те окачествяват като „тих” поет. Забелязал съм, че си въздържан по тази тема.
Никога не разбрах, защо точно на мен трябваше да се случи това. Има някаква приглушеност в първите ми една-две книги, но това е само във формата. Нравствените и социалните категории и там са такива, че самото им разпознаване в стихотворението изключва каквато и да е тишина.
Допускам, че тази квалификация е възникнала, за да ни предпази от инерциите на тогавашната критическа практика: приемете, внушаваше тя, че може да съществува и поезия без задължителните „ура” и барабани на онова време. Критикът, който въведе термина, включи вътре трима поети. Мисля, че с това той ни избави от пердаха на закостенялостта и догматизма в тогавашния литературен живот. После за „тихи” се обявиха и други поети – едните добри, други несръчни, а някои просто кариеристи. Защото ложата на тихата поезия се оказа удобно място в литературния свят. За мен вече няма кресло в тази ложа и ако понякога присъствам, то е повече като правостоящ.
Неотдавна телевизионен водещ ми припомни, че на някаква среща с читатели, отдавна, съм направил следното признание: „в поезията понякога крещиш, а се чува само шепот“. Смутих се, намекнах му, че това е бил дежурен отговор за подобни случаи. Но не беше така, признал съм го само още един път:
На истината тиха веществото
единствено от вик се състои…
Толкова за тихата поезия…
Очевидно си възпитан и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за «старомоден» едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Този абсурден спор се разразява за втори път през моя живот. Не позволявам да ме въвличат в него. В поезията стиловете и изразните средства са равноправни. Те се защитават в създаваните от нас произведения, а не чрез голословните наши надприказвания. Отдавна и убедено съм приел съществуването на свободния стих, имам и любими поети. Имам дори и стихотворения в свободен стих, нищо че ги печатам рядко или никога. Но в същото време не знам по темата по-убедително написано от редовете на Далчев: „Значението на свободния стих
е, че … ни изправя пред истинската мъчнотия – онова интим-
но, неопределимо и неуловимо нещо, което е поезията. От това
гледище свободният стих би трябвало да е най-мъчен. Би тряб-
вало, но не е, защото мързеливците и дърдорковците, които ми-
слят, че могат да кажат всичко, са чакали, изглежда, само него,
за да се обявят за поети.”
Не споря, мисля с любимия поет, когато прибавям и своето мнение: мързеливци и бездарници се подвизават и в полето на класическия стих, безлични и пробивни също като събратята си от свободния. И едните, и другите най-често са солта и пипера на подобни спорове. За някои от тях тези препирни са единствена възможност да бъдат съгледани от читателя. Значителните поети не рекламират своите възгледи. Теги реализират в стиховете си.
Споменаваш възгледите… Какъв е твоят възглед за поезията, за изкуството? Онова, което следваш и отбраняваш в себе си…
Едно такова изразяване днес предполага купчина термини и литературоведски словосъчетания, които читателят по правило прескача. Понякога в живота се натъквам на метафори, на алегории, на нещо като съвременни притчи, които обичам да пиша и да разказвам. Знам нещо такова и за изкуството…
Веднъж големият български скулптор Ангел Спасов разбуди за мен спомен от детството си. В двора на новопостроената (тогава!) плевенска черква „Свети Николай” изливали камбаните. Бачо Ангел беше към деветдесетте, а в старостта детайлите от детските спомени се уплътняват и засияват. Изработването на формите, топенето и смесването. И невероятния, покъртителен епизод, когато най-хубавите жени на Плевен идвали и хвърляли в разтопения метал скъпоценностите си. Снемали пръстените и гривните от ръцете си, огърлиците и кръстчетата от шията, обеците – и ги пускали в горящата смес. Защото се смята, че златото, добавено в сплавта, дава ясен и чист звън на камбаната. Виждах го като в някакъв изумителен филм: множеството край издишващите огън форми и пребледнелите, омагьосани жени, които свалят накитите от себе си и тържествено ги предават на пламъка. И виждах също как искрите, излитащи от огнената смес, играят в очите на тези жени… Споменавал съм това два-три пъти – от почит към майстора, а и да не се забрави. Иначе всичко и без това е ясно: в изкуството – ако искаш да получиш звън! – трябва да откъснеш нещо много скъпоценно от душата си и да го пуснеш в огъня…
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
Море от сносни автори и огромен масив от прилични книги. Това е проблемът на истински ярките нови български поети – да не се слеят с този фон. Всъщност проблемът е повече за читателя – не винаги успява да ги различи, да ги „изрови”. Заставен е да се задоволи с онези, които медиите и рекламната критика му пробутват. Това обаче не пречи на талантливите автори да търсят и да откриват. Търсенето, най-вече във формата, дава различието на новата ни поезия. Дори някои съвсем скромни автори успяват да намерят свое запомнящо се лице.
Озадачава ме обаче преобладаващата липса на послания. Тя обезсмисля немалко поетически усилия. Настоявам, че отказът от послания не е присъщ на истинската поезия.
Как при теб се «ражда» стихотворението?
Не знам. И не любопитствам. Почти суеверно избягвам да надзъртам в това тайнство. Опасявам се, че ако проникна в него, то ще се заключи. Изобщо, подозирам, че стихотворенията са вече сътворени и се носят в пространството, а ние само ги улавяме и ги пренасяме на хартия. Дълго време се страхувах, че може неволно да откъсна някое „чуждо” стихотворение.
Много години „пишех” по улиците и в Борисовата градина. Бях си внушил по кой точно маршрут се срещат хубавите стихове. Имам и стихотворение за това – „София”, в него наричам града свой кабинет. Но стихът си остана изненада за мен, от всяко свое стихотворение научавам истини и послания, които не съм подозирал, сякаш някой друг ги е сложил там. Това е окриляващо и сладко. Вълшебство е това, но вълшебникът е стихотворението, не авторът.
Каква е ролята на биографията при теб?
Не беше лош избор да се препитавам с журналистика. Не ми се падна да стана телегрефист, машинист, четник. Но и журналистиката ми позволи да остана в живота, да го преживявам активно, понякога дори буйно, без да се професионализирам като поет, без да очаквам от поезията да ме храни и облича. Имах възможност да реализирам гражданската си позиция, чувствата, енергиите, с които действителността ме натоварваше, Но ги изразявах във вестника, така поезията ми остана чиста откъм публицистика, неподвластна на дребнавостите на живота. И тя никога не ме упрекна за това.
Коя поезия е добра?
Ако е с една дума: истинската. Иначе въпросът е поне за дисертация. Отговорът не може да бъде предназначен за тебе, ти си литературен критик и сигурно го знаеш както следва, солидно. А какво да обясня на читателя, не зная. Но ще опитаме… Някога се разказваше как китайците правели самолети. Сигурно легенди бяха това, но хората им вярваха. Купуват някакъв самолет, или го открадват, разглобяват го до последното винтче. Разучават частите, след това почват да ги произвеждат. Копират ги до милиметър и до микрон, изработват ги с китайска точност и сглобяват самолет също като оригинала. Но в повечето случаи самолетът не излита…
Да „разглобиш” едно стихотворение, да изучиш „машинката” му и после по него да направиш свое, не е добър избор. Дори чертежите да откраднеш, пак не става. Нищо, че това се преподава в различни курсове и университети. Такова стихотворение рядко литва. Има нужда от магия, от непознаваемото в него, което да го вдигне в небето. Магията му трябва, а магия не може да се открадне. Та добро стихотворение е онова, което е литнало…
Познаваш националната, европейската и световна-
та литература в най-добрите й образци. Кои българ-
ски и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти
помогнали в известен смисъл?
Харесвал съм поетите, които са погалвали душата ми. Други само съм оценявал като майстори – все пак съмпознавач, нали? Не знам дали са ми влияли, по-скоро са ме подсещали някои от тях, но повече с подсказвания за собствените ми търсения, взаимстването ми се вижда отегчително и безплодно. Най-близки ми останаха онези, които са ми дали от онова, което поетът може да даде на читателя: утеха, блян, светлина. На тези поети аз не съм колега, а читател…
Не обичам да посочвам имена, но ще ти назова единствения съвременен български поет,на когото завиждам. Поетиката на повечето, дори най-велики автори, е достъпна за разучаване. Вглеждаш се внимателно и ако имаш достатъчен поетически усет, а и опит, разбираш „как го прави”. Не за да го повтаряш, но просто го разбираш. Петър Караангов има строфи, които са неразгадаеми. Сякаш са самородни, взети от природата. Такова майсторство ме изпълва със страхопочитание. Не към Петър, най-големия ни жив поет, без съмнение, а към Поезията.
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулира ли те?
Ако съм получил някакви награди (съвсем не са много), това е било по…непредпазливост. Не съм научил навреме, за да го предотвратя. Първо: защото съм напълно безразличен към награди. Не е за вярване, но е истина. Вероятно фабричен дефект. И второ: защото знам как тези награди в България се присъждат. Бил съм в достатъчно журита, за да видя как става това. И трето: част от тези награди никога не бих се съгласил да притежавам. Удивлявам се как значителни поети приемат награди на името на автори, които те самите многократно превъзхождат.
Гадното е, че понякога четеш как някой спечелил еди коя си награда в състезание с тези и тези поети.
И между тези и тези – ти самият. Нито си кандидатствал, нито си знаел, но някой си – понякога и бездарник!
– те победил. На мен този номер често ми го играят. Вероятно да си дигнат цената на наградата. А може би и защото се досещат, че това ме нервира.
А иначе поетът не се бори да бъде първи. Поетът мечтае да е единствен…
Една тревога на днешната литература е съдбата на книгата. Компютрите, телевизията, електронните издания хвърлят сянка върху бъдещето ù. Ти виждаш ли в това бъдеще, какви са твоите надежди?
Ще си послужа отново с една притча. Напълно съвременна. И достоверна. В детски лагер в планината довели и няколко слепи деца – да се интегрират в света на здравите и да добият някаква практика за бъдещето.
Скоро възрастните забелязали, че всяка вечер децата се събират около своите незрящи гостенчета, които им… четат книжки на брайлово писмо. Целодневно залепнали за телевизора, видеото и компютъра, сега те слушали с упоение детска класика и народни приказки. Словото им се разкривало и ги очаровало. По един странен начин, буквално излязло от тъмнината, то заявявало правата си над съвременния човек и показвало превъзходството си в нашия технически, прагматичен, окървавен още в пелените си век. Такъв епизод е в състояние да сложи черта под много спорове.
Прочее, когато самият аз бях дете, в тогавашното българско училище ни разказваха как веднъж в Лондон паднала гъста мъгла, животът замрял напълно и само слепите лондончани се разхождали из пустия град и упътвали заблудените минувачи. И така английската столица преживяла мъглата.
Защото пък и никоя мъгла не пада завинаги…