(част I) Жана Русева
Да се опише накратко Париж и неговото въздействие върху умовете и сетивата е непосилна задача. Магнетичният чар на този град и вълшебството на неговата атмосфера са чудесно доловени и отразени от големи майстори на перото и четката. А емблематичните негови забележителности, кътчета и паметници като металната дантела на Айфеловата кула, тържествената Триумфална арка, митичната Нотр Дам и бляскавата Шанз-Елизе са пределно известни и присъстват като задължителни за посещение във всеки пътеводител.
Не ще отмина обаче реката Сена, която опасва града като в любовна прегръдка и внася романтичен щрих към пейзажа на града. Нейната сребриста лента лъкатуши край кейове, провира се под величествени мостове, отразява разкошни дворци и палати, все така неуморно устремена към Океана. Тя присъства дори в герба на Париж наред с девиза „Вълнува се, но не потъва”.
Но по-очарователен и някак интимен детайл всред целия този блясък внася пъстрата гирлянда на букинистките сергии и павилиони, които обкичват кейовете край реката. Тук продавачите-букинисти любезно ще ви покажат или насочат към това, което ви интересува, като книга, албум, стар ръкопис, касета, лента, сувенир и други дребни стоки. При тях ще намерите всякаква по тематика и жанр книжнина – от религиозна и езотерична до еротична литература, от комикси до научни монографии, от репродукции на картини до електроника – все привлекателни за окото и портмонето дребни артикули.
С присъщото си „набито око“ букинистът сякаш отгатва кое ще събуди любопитството и някак неусетно си тръгвате с повече „придобивки“, отколкото сте възнамерявали. Защото професията букинист не е от вчера и е доста изстрадала, откакто се е появила преди пет столетия, докато бъде частично регламентирана едва в края на 16-ти век с кралски указ. Нелегалните дотогава продавачи не били повече преследвани, но чак през 19-ти век тази професия била окончателно и официално призната за такава.
Първоначално някои от твърде скъпите по онова време печатни книги, преминавайки от ръка на ръка, се предлагали за продан като „втора ръка“. С тази търговия се заемали продавачи, които разполагали стоката си върху рогозки на земята или по-практично – в кутии, вързани около кръста. Днес букинистите, макар и да намаляват по брой и професионална активност, все така привличат със своеобразната си екзотика на фона на модерния град. Потенциалните клиенти са най-вече млади хора, студенти, ученици, туристи или просто разхождащи се граждани от близките квартали – хора, любопитни към всякакви духовни продукти, които се предлагат тук на открито, с други думи една „по-отворена“ част от народа на Париж.
Но нека да надзърнем в едно особено кътче, което отразява като в огледало един противоположен свят – света на богатството и лукса, на разточителния разкош и снобската показност – света на финансовите магнати, на световни знаменитости от светския и културен елит, на холивудските звезди и създателите на висшата мода, на аристократи – космополити от цял свят. Това е прословутият ресторант „Максим“, чиито ярко осветени витрини познаваме от филми, разкриващи блясъка на висшето общество. Рафиниран интериор с високи, богато орнаментирани тавани, кристални полилеи, огледала, ламперии и елегантна мебелировка, изящни сервизи и прибори – всичко това може да се види и в още някои суперлуксозни заведения.
Но тук кулинарното изкуство и изисканите обноски на персонала бележат своя връх още от самото му откриване през далечната 1893 год. И тогава, както впрочем и сега, ресторантът се е помещавал на два етажа, горният – с обособени сепарета. Посетителите му били от каймака на парижкото висше общество по време на прословутата „Бел Епок“ – богата, безгрижна, разгулна. Всред именитите гости се срещали и космополити – чужденци, дори короновани особи: белгийският крал Леополд, английският Едуард VІІ, велики князе от руския императорски двор и пр.
Отначало славата и атмосферата на това емблематично кътче на Париж били свързани с леко скандален шум: дамските посещения били сведени единствено до средите на демимонденките (светски красавици, метреси на богати мъже). Никоя почтена дама от висшето общество не си позволявала да пристъпи този праг поради риска от допир с дами със „съмнителна репутация“. Едва по-късно те свободно посещавали ресторанта, но винаги в компанията на придружител, докато постепенно и това условие отпаднало.
От този свят на блясък и суета да се пренесем отново в ярко контрастираща среда – тихо и поетично пространство в самото сърце на Париж, пространство, обвеяно от атмосфера на вглъбеност, философски настроения и „светла тъга“ – гробището „Пер Лашез“. Името си то дължи на йезуитския свещеник Пер Лашез, изповедник на крал Людвик ХVІ, краля Слънце. Тогава този имот принадлежал на Ордена на йезуитите. По-късно Наполеон взел решение да обедини отделните малки гробища, пръснати край парижките черкви, в голямо гробище извън града, на площ повече от 440 декара, и то се превърнало в най-голямото, най-прочуто и най-посещавано гробище в света.
Зелени алеи, вековни дървета и храсти, огласяни от птича песен, цветя, много цветя – всичко това излъчва някаква приглушена красота и хармония. Този огромен и великолепно поддържан парк е осеян с истински творби на изкуството – статуи и скулптурни групи, мраморни плочи и изящни ограждения, разкошни гробници и мавзолеи – малки архитектурни бижута. Всичко това подсказва, че почиващите в последната си обител не са забравени, не е помръкнала почитта и преклонението пред паметта и делата им.
Тук са погребани някои от най-знаменитите синове на Франция, както и някои от именитите творци на Европа. От векове тук почиват такива прочути личности като средновековният философ и богослов Абелар, египтологът Шамполион, учени като Пастьор и Гей Люсак, композиторите Белини, Шопен, Бизе, писателите Молиер, Расин, Балзак, Пруст, Оскар Уайлд, певците Мария Калас, Едит Пиаф, Жилбер Беко, музиканти, художници като Дeлакроа, Жерико, Мане, Моне, Салвадор Дали, артисти, холивудски звезди.
Маршалите и генералите от Великата армия на Наполеон, както и жертвите на Комуната от 1871 г., почиват тук в специални алеи. Всички тези знаменити покойници, а също и множество обикновени граждани на Париж споделят този тих, омиротворен последен подслон, сякаш за да ни напомнят, че след необратимия финал на могъщата симфония на живота тук всички са равни.
Не мога да не спомена и още един архитектурен шедьовър на Париж – „Екол милитер“. Висшето военно училище е импозантна сграда от 18 век, построена от крал Людовик ХV, която е приютявала 500 младежи, предимно от обеднели благороднически родове, за подготовката им във военното дело.
В сърцето на Париж се извисява и внушителният силует на най-големия музей на света – Лувъра. Със своята почти трикилометрова дължина заедно с парка той е бил многократно дострояван и разширяван в течение на многовековната си история – от тук и различията в архитектурните стилове, които все пак са в хармония.
Началото датира от 1500-та година, когато крал Франсоа І го изгражда на мястото на стара крепост като дворец на френските владетели. Последният му обитател е Людвик ХІV, Краля-Слънце, преди да се премести във Версай. През 1793 г. след Френската революция Лувър е превърнат в музей, най-посещаваният в света: само през 2015 г. оттук са преминали над 8.6 милиона посетители, за да се запознаят и възхитят на неговите 38 000 творби на изкуството – от Древността до Модерните времена (при това над 42 000 се пазят в хранилищата).
Тук са изложени: най-прочутата картина – „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи, най-голямото живописно табло – „Сватбата в Кана“ на Веронезе, най-въздействащата скулптура от Древността – Нике (Победата) от Самотраки и още много съкровища, сътворени от човека по всички краища на планетата, от всички времена и епохи. Тук се организират различни обиколки – по интереси, тематики и пр. с маршрути, които могат да ви разведат примерно по местата, за които се споменават в „Шифъра на Леонардо“ на Дан Браун, така, както е във филма, че и повече.
(продължава в следващия брой)