Pulchre! Bene! Recte!
Прекрасно! Добре! Правилно!
(Хораций, «Поетическо изкуство», 426-33)
Румен Леонидов е познат не от вчера – публицист, поет, преводач, издател… Не съм нито критик, нито професионален литератор, не членувам в писателски съюзи, с една дума – не съм Вергилий в „геената“ на съвременната българска литература и нямам претенции да познавам всичко написано. Лекар съм и се стремя да съм в крак с новото в моята област (нефрология) и колкото мога в медицината – и тя изкуство според Хипократ, на когото принадлежи сентенцията „Ars longa, vita brevis” (Изкуството е дълговечно, животът кратък).
Още старите римляни са рекли: “Degusti bus non est disputandum”, сиреч „за вкусовете не бива да се спори“. А моят вкус се е възпитавал и изграждал почти едновременно с този на Румен Леонидов – родени сме в две последователни години, но той ми е БАТЕ ( каква хубава дума, донесена от древната ни прародина България). Чета и препрочитам Димчо и Яворов, Пенчо Славейков и Теодор Траянов, Христо Фотев и Петър Алипиев, прекланям се пред Шекспир (жив и здрав да е колегата д-р Валери Петров – преведе го от кора до кора), на сърце ми са Лермонтов, Афанасий Фет и Хайне… Всички не мога да ги изредя и подредя, всичките – велики и мъртви съм оставил на критиката да рови в творбите им. Но, както е казал народът: „Когато дойде сляпата неделя…“ Така и стана – в една неделя си купих стихосбирката на Румен Леонидов „Сляпа неделя“. Четох и мислих, мислих и четох – скоро не съм попадал на такъв автор. Тази задочна среща с него ме върна назад във времето, когато в ръцете си взех „Вечерен тромпет“ на Борис Христов. Думите силни, мислите – провокиращи и блъскащи с тарана си хора, които ги бяхме оставили уж в миналото… И както отбелязва Живко Желев за книгата: „В неудобния й свят търсачите на интелектуални удоволствия могат да стъпят на криво…” Защото в „Сляпа неделя“ двубоят между повседневното и пространствата на духа няма предизвестен край. Ще се убедите, че Румен Леонидов не подбира оръжията в продължаващата битка с повърхностната представа за собственото ни съществуване. Той не се е побоял да извади старите ками от народните песни и клетви, за да ги нареди до плакатните револвери на модерния стих. Преди повече от век Пенчо Славейков писа за острото слово на Хайне : „…само такъв език е оръжие за борба, само с такъв топор се разбива ледът на душите“ (П. Славейков, Х. Хайне, Събр. съчинения, София, 1959, том 5, стр. 213). При Румен Леонидов пищови и топори колкото щеш – нали е наследник на Леонид войвода от Гевгелия. И в стихотворението „Илинден“, посветено на воеводата, хем долавяш народната песен, хем се връщаш при хайдушките думи на Яворов… Но има нещо още по-страшно – поредната забрава „за поредния българин, непризнат от българите за техен сънародник… “ А с тези стихове забравените получават „покой и опрощение“. Има и други – особени и силни като изказ – стихове, които читателят ще усети със сърцето си – „Бъдни вечер“, „Урочасване“ и, разбира се, „Сляпа неделя“, дала заглавието на книгата. За мен с особена тежест са уникалните „Откровения“ и „Озарения“. Всеки ще открие по нещо за себе си. След 9 години мълчание и наместване на пластовете в душата, в „Сляпа неделя“ думите изригват като гейзери.
Ще завърша с античните крилати думи: „Писателите имат своя съдба”.
Книгите им също…
Свети Дух, Духов ден
Идат отдолу косачи, косачи с черни качулки,
бавно из тъмното крачат, бродници водят за булки.
Страшна коситба ще падне, лунна среднощна коситба,
вълци ще вият до пладне, девствени кърви ще пият.
Идат отдолу косачи, двама по двама настъпват,
гарвани грачат ли, грачат, тръните тръпнат, изтръпват.
Голи русалки надзъртат, шипките шипове голят,
свекър бие свекърва, зълва на девер се моли.
Идат отдолу косачи, бляскат косите им остри,
Конник техен водач е, води смъртта ни на гости.
Пънове пламват в зелено, лумват зелени огньове,
змии развиват вретено, бият се змии с ножове.
Идат отдолу косачи, дума дори не продумват.
Сова оплаква седмаче, чума се люби със чума.
Гърчат се черни в росата. Росен са вплели в косите.
Писъци сепват гората, прилеп раздиплен залита.
Тихо ридаят тревите. Бягат кошути на пръсти.
И се търкулват главите от телата откъснати.
Идат, прииждат косачи. Кръстен с некръстен се сбират.
Влачат се мъртвите, плачат. Живите с радост умират.
Повече няма спасени. Има едни таласъми.
Всичко е окосено. За венеца от тръни.
Румен Леонидов
