”Повече от всичко посредствеността
ненавижда духовното превъзходство.
Тъкмо тази ненавист е в наше време
изворът на всемирната омраза.“
Стендал, „За любовта“
„Великите души имат нужда от легитимност.
Във възвишени часове човек чувства строгата
йерархичност на вселената.“
Р. Музил, „По образ и подобие“
„Ти си благословен, защото мислиш
като всички останали.“
(принц Хенрих)
Шекспир, „Хенрих IV“
Димитър Бочев е роден на 13. 8. 1944 г. в Силистра. По време на редовната си военна служба като командир на взвод, със заповед на тогавашния министър на отбраната ген. Добри Джуров, е разжалван за антимилитаризъм от старшина-школник в звание редник. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за свободомислие. По давление на ДС два пъти е изключван от университета – последния път без право да продължи образованието си в което и да е висше учебно заведение на страната. През 1972 г. напуска по авантюристичен начин НР България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Участва активно в международната правозащитна дейност на Хелзинкския комитет. Работи като редовен сътрудник на Радио Германия („Deutsche Welle”), където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков, а от 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. Още преди дворцовия преврат срещу династия Живкови програма „Контакти” се превръща в трибуна на реформаторски настроените български литератори и интелектуалци. Същевременно Бочев пише и за руското издание на излизащото на седем езика в Париж списание на Солженицин „Континент” и е съавтор на редица изготвени за британската, френската и холандската национална телевизия документални филми с културно-политическа тематика, някои от които за творчеството и гибелта на близкия му приятел Георги Марков. За журналистическата му и публицистична дейност близките му са жестоко репресирани от Държавна сигурност, а през 1976 г. в задочен процес, инсцениран в родния му град, Бочев е осъден на 10 години затвор. През 1992 г. Върховният съд в София отменя присъдата. След рухването на комунистическия режим Бочев е сътрудник на президента Желев по въпросите на хуманитарната помощ от чужбина, работи като кореспондент на РСЕ в София, участва в дейността на Българския хелзинкски комитет, публикува редовно в периодичния печат, сътрудничи активно и на електронните медии, води есеистични рубрики във вестниците „Демокрация”, „Труд” и „Стандарт”, печата в литературните ни списания. Романи: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Белият слон” и „Опит за екстаз”. Издал е и сборниците философски есета „Хомо емигрантикус” и „Боготърсачът между беса и слепотата“. През 1997 г. „Синеокият слепец” печели Специалната награда на Фондация „Развитие” за нов български роман. Основни теми на романите и есетата на Бочев са извечните и нерешими в рамките на земното проклети въпроси за безсилието на словото пред битието, за съвместимостта и несъвместимостта на Божието и людското, на любовта и свободата, на цивилизация и култура, на творчество и смърт, на талант и характер, за драматичния двубой между рационалното и ирационалното в биографията на всеки от нас. Авторът коментира и диктатурата на посредствеността, философията на любовта, на изневярата, на самоубийството, както и актуалния смисъл на фундаменталните библейски начала. Димитър Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) за 1999 г. През пролетта на 2013 г. Бочев е краткосрочно политически съветник във временното правителство на Марин Райков.
Бочев живее в София с петнайсетгодишния си син Тео. Наред с българското, притежава и германско гражданство, член е на МАИ и на Съюза на баварските журналисти.
Всъщност не „Опит за посредственост” – „Опит за екстаз” се казва последният ми роман. Един несполучлив, един несполучил опит. Пък и как да сполучи – та има ли, може ли да има опит за екстаз! Че по обреченост подобен опит е равнозначен на опит за абсурд! Банкрутът значи е предопределен още със заглавието, докато аз предпочитам неопределените пред предопределените неща. А на човек, несполучил с екстаза, какво друго му остава, освен с посредствеността да пробва? Аз обаче не оценявам, съвсем не оценявам аз опита си като несполучил. И не защото глава по глава ръкописът е публикуван почти изцяло в периодиката – това е слаба, жалка утеха, въпреки която романът години наред залежава в чекмеджето ми неиздаден.
Но ако днес това обстоятелство е травма, утре то може да се окаже качество – своевременно неиздавани, недовиждани от обществото, недооценявани и подценявани, пренебрегвани и дискриминирани от своето време са не само бездарните, а и неразбраните текстове. С книгите е като с хората: както съществуват богоизбрани личности, изпреварили с идеите епохата си, така съществуват и богоизбрани произведения, надраснали чрез духовния формат времето си. Дискриминираният и премълчаван петилетка след петилетка от партийната цензура Далчев отбелязва, че читателите на Шекспир се родили цели 200 години след смъртта му. Така че своевременно неразбран, недостъпен за съвременниците си, един текст може да бъде или защото е безнадеждно изостанал от епохата, или защото е изпреварил времето си. В последния случай, когато един предстоящ ден времето го застигне – след година, век или вечност – близкото или далечното бъдеще ще превърне текста от незначителност в събитие.
Всички епохи – от античността до ден днешен – ни предлагат многобройни примери за това разминаване. Което е разминаване не само между идеи, надраснали епохата си и посредствеността на съвремието, а и разминаване на битово, на социално равнище, разминаване между житиетата на духовните аристократи и духовните плебеи, разминаване между бит и битие. Геният също носи своя личен принос в това разминаване, той участва в него с гениалността си точно толкова, колкото участва и посредственият с посредствеността си. Изхождайки от собствения си горчив опит, един така разминал се с времето си гений на миналия век установи, че „всеки велик ум се чувства крайно неуверено, когато напусне закрилата на свитото си по върховете гнездо и се наложи да общува на обикновен терен”. А с демократизирането на обществено-политическите отношения през последните два-три века това се налага все по-често. Тогава, казано с колоритния език на същия автор, духовният исполин заприличва на „лебед, който след горд полет продължава пътя си по земята”. Това тромаво, това физически мъчително пътуване по дъгата на земята носи в крачките на неразпознатия от спътниците си гений една-единствена надежда: обезщетението на бъдещето. Неговите спътници са обикновено хора на действието, а той е човек на словото – и тази дихотомия превръща чакането в гнет. Най-прагматичните, най-хитроумните от тези нежелани спътници ловко пренасят пошлостите на делника си в сферата на духовното, за да ги преобразят в добродетели. Това става безболезнено и бързо, начаса, приживе става – при това пред очите на онеправдания и необезщетен творец. Който чака ли, чака – и в, и извън физическия си живот. Понякога има защо. Лудвиг Фойербах установи, че съдбата на книгите е като тази на девиците – тъкмо най-хубавите и най-достойните от тях чакат най-дълго да бъдат разпознати и открити от своите почитатели. През дългите и уморителни векове на изчакване се оказа не само, че много ръкописи са били изпепелени от времето, а и че някои други – подобно на виното – с времето са отлежали и са станали по-качествени. Знам колко е измамна подобна утеха, но аз я допълних и с една собствена, която е далеч по-реална: не евентуалното издаване на ръкописа ме топли мен. И не дори това, че е написан. А това, че е бил писан. Сиреч, изживяван, че е бил. При това в един прагматичен, в един технократичен свят, в който творби, хора и явления са все по-често картотекирани, анализирани и консумирани и все по-рядко – изживявани. Така че изживяването обезсмисля издаването – след като то е налице, аз няма защо да съжалявам. „Ако литературата започне да оправдава себе си с обществената значимост, то тя е загубена” – установи един обществено значим писател на миналия век. А докато писането, творенето е дълбоко интимен акт, издаването е обществен фактор – двете явления са органично несъвместими така, както са несъвместими личност и общност. В „Дневници”-те си Фриш стига до заключението, че „не сътвореното е най-важното, а творчеството”. За читателя е със сигурност обратно, но, погледната с очите на автора, констатацията на Фриш е безусловно вярна. Не резултатът от творческите усилия доминира в съдбата на писателя – доминира възторгът на творенето. Важен е, с други думи, не плодът, а процесът. Изживяването, екстазът е висш смисъл – все едно дали е породен от един доживотен сюжет, от една съдбовна кауза или от един мимолетен поглед през прозореца. В преследването на този така трудно уловим смисъл аз не съм сам. В „Човекът без качества” Роберт Музил съпоставя смисъла и безсмислието на листа хартия, „съживен от надрасканите по него идеи и мисли, ала …. мумифициран и изпълнен с тиранията на вечната застиналост, създаваща невероятното очарование на живите картини, в които животът като че ли внезапно е взел сънотворно и ето, стои вцепенен, сякаш вътрешно споен, но отчетливо очертан и въпреки това ужасно безсмислен в своята цялост”. Струва ми се, че единственото реално противодействие на това ужасяващо безсмислие, на тази влудяваща тирания на въплътената в букви и думи монументална застиналост е не евентуалното обезщетение на имагинерните бъдещи времена, а актуалното изживяване на автора, съумял да превърне процеса на писане в конкретно вълнение. Единствено заради него си струва човек да потегли по редовете, единствено това благородно вълнение е изход от убийствения факт, че „най-дълбоката привързаност на човека към себеподобните си се състои в тяхното отхвърляне”.
И последователно отхвърлян, и епизодично приобщаван към съчовеците си, писателят знае, че творчеството е отговорът, който духът дава на пошлостта на бита. Съвършеният живот не поражда изкуство – пораждат го само несъвършенствата на живота. Съвършеното битие не изпитва нужда от изкуство – то самото е изкуство. Така, както съвършеното общество не изпитва нужда от съдилища и полиция, защото само си е и съдия, и полицай. Макар и реална, тази утеха е толкова самотна, че по-скоро на безутешност прилича. А е така, защото раздвоеното, амбивалентното до шизоидност съзнание на гения е съставна част от несъвършенствата на несъвършения живот. Това съзнание е източник на много страдания, на много тровещи недоразумения, но без него няма творчество – има само бит.
Преминал през всички тези очарования и разочарования, някъде към края на неравния си, белязан с посменни постижения и поражения живот, Скот Фицджералд стигна до печалния извод, че ключът към успеха се нарича посредственост. Дали пък тогава ключът към неуспеха не се нарича гениалност, Фицджералд не споделя. Когато обаче един гений тръгва да отключва дверите на славата с ключа на посредствеността, нещата стават сериозни. И то с една непримираща сериозност. Която ме кара да се замисля как беше, как е с майката на успеха – посредствеността – в несвободния и как – в Свободния свят. Общо взето, еднакво. И тази еднаквост е смазваща. Ще се опитам да я разнищя, изхождайки от собствения си биографичен опит, който е симетрично разпределен между Балканите и Европа. Или, казано на политически език, между Изтока и Запада, сиреч между несвободния и Свободния свят.
Когато, пришпорен от един граничещ с безумие авантюризъм, преди немалко десетилетия побягнах от най-добрия от световете към стаения нейде зад Драгоман класов враг, аз бягах с наивната вяра, че докато на родна земя насилственият колективизъм фаворизира некадърници и негодници, свободният Запад е територия на индивидуалисти, таланти и социални романтици. Пристигнал като по чудо здрав и читав на местоназначението, в първа младост попаднах в бърлогата на звяра – неочаквано и за мене самия станах редактор: първо в Радио Германия, после в „Свободна Европа”. Как Народната република посрещна редакторската ми дейност в западните радиостанции, съм разказвал и друг път: на родна земя „Работническо дело”, „Отечествен фронт”, „Народна младеж”, „Народна армия”, „Студентска трибуна”, „Антени”, „Поглед”, радио и телевизия, та чак и провинциалните медии се надпреварваха ден след ден да ме ругаят щафетно с класификации като враг на народа, предател на родината, родоотстъпник, антибългарин, радиодиверсант, слуга на чужди интереси, алкохолик, многоженец и платен агент (де да бях!) на ЦРУ. Не ми давайки възможност, не ми предоставяйки пространство да се себезащитя, да изкрещя като Висоцки: „Подменили меня на другой!”. Докато аз се забавлявах, четейки и слушайки ден през ден тези отбрани любезности (зад Желязната завеса ние, редакторите, получавахме най-редовно всички български вестници и списания, както и обстойни бюлетини на ежедневните излъчвания на Радио София и на БНТ), професионалният ми живот на класов враг и апологет на хищните капиталистически акули препускаше от командировка на командировка по съседни и далечни страни. Не кръстосвах, разбира се, из Албания и Танганайка – ходех все по държави богати и пребогати, шикозни и пъстри като, както писа по друг повод Миряна Башева, дамски гардероб. Какво ли не видях, какво ли не изживях само по тези обетовани земи! Насладих се с всичките си сетива и на дамите, и на гардероба. Само индивидуалисти и таланти почти не срещнах – за социални романтици пък да не говорим. Плувах си безгрижно в едно спокойно и топло море (какво ти море – цял океан!) от посредственост. Посредственост, обезпечена и сита, регламентирана и легитимирана, но посредственост парекселанс. Като Изтока, и Западът се оказа жива илюстрация на констатацията на Томас Карлайл, че светът е република на посредствените и посредствеността им. Пък и далеч преди него Овидий установи в „Метаморфози”, че по средата е най-сигурно и за управлявани, и за управляващи. Което говори, че медиокрацията не е от вчера, че е изначално присъща на човешката природа. И колкото по-безлика бе въпросната посредственост вътрешно, толкова по-усърдно се стремеше тя да имитира външно колорит и индивидуалност, духовна елитарност да имитира. После се огледах и из предаващите на български език чуждестранни радиостанции, които познавах като двата си джоба. За да установя, че във всички тях кариера направиха не малкото блестящи таланти в емиграция. Но не и многото кръгли бездарници. Кариера направиха живуркащите между двата лагера мижитурки, посредствениците, хората в чекмеджета, сивите мишки, колективистите, средняците, безликите, плитките хора, онези, които, без да са пълни бездарници, не се набиват в очи – нито с присъствието, нито с отсъствието на особени качества. Става дума не за неинтелигентните, а за полуинтелигентните хора, възпитаници на онова, което Николай Кузански още през средните векове обозначи като „ученото незнание”. Наукоподобието на тези хем учили, хем незнаещи люде е пресъздадено с блестящ сарказъм в недовършения и издаден посмъртно роман „Бувар и Пекюше” на Флобер. Ницше казва, че най-много се бои от хора, прочели само две книги. Тъкмо такива недочели читатели, които Георги Марков окачестви като магистри на полузнанието, таят в душата си студена мнителност, изпитват страх и ненавист към всички онези живописни идеи и съчовеци, останали извън скованите рамки на техните хоризонти. Тяхната неутолима омраза – отбелязва Марков – „е задължителен атрибут на невежеството” им. Те, както установи Гьоте, считаха (считат и днес) грешките и заблудите на всеки гений за свой актив, тяхна доживотна утеха е обстоятелството, че никой гений не е безсмъртен. В писмо до свой съмишленик Гьоте разкрива природата на филистера като човек, хранещ враждебна подозрителност към всеки, който дръзва да живее не по неговия тертип. Когато филистерът върви по улицата и покрай него профучи файтон, възмущението му не знае граници: Що за хора са това – да се возят във файтон, вместо да вървят! Няма ли крака този тип в каляската?! Ако човек беше създаден да се вози, Бог нямаше да го сътвори с крака! Симпатиите на филистера са на страната не на високопоставения клиент, а на кочияша, на слугата, на плебея. Не разпознахте ли в образа на германския бюргер родния селянин, който преди стотина години е замервал с камъни първите коли, само защото не са негови, непонятни са за потомствено закърнелия му мозък и тази им непонятност ги превръща в заплаха? Асен Игнатов го разпозна и го портретира с невероятен психологически усет в есеистичните си текстове. Горе-долу по времето на първите коли все в същия дух Ницше ще разкаже как „каруцарите сключиха помежду си трудов договор и обявиха гения за излишен”. Така, придружени от нашия философ, двамата германски гении на духа се срещат повече от естествено на собствена земя – самотния и съвсем рядко населен остров на елитаризма. Преди два века, преди цели два века пише Гьоте споменатото писмо. Нещо да се е променило на Изток и на Запад, на север и на юг през изминалите две столетия? Няма да се промени и през идващите. Нейде по средата между времето на Гьоте и нашето време, по времето на Ницше нейде и един нашенец – помощник-регистраторът на Алеко Константинов – се възмути с възмущението на германските филистери, че една негова съгражданка се вози на файтон, вместо да върви като него пеша. Тази плебейска завист е безсмъртна – и бъдещите средни хора ще продължат като хората днешни и хората минали да гледат на посредствеността като на подслон, като на уютно домашно огнище, като на утеха, като на пристан срещу бурите на духа, като на убежище и от попътни житейски премеждия, и от високомерното превъзходство на гения. Това им убежище едва ли ще бъде обезпокоено от мъдрото предупреждение на аристократа (не само съсловно) Вовнарг, че посредственият човек няма шанса да изживее нито върховно щастие, нито дълбоко нещастие. За посредственика лишаването от тези блага е не заплаха, а благодат: интензивните изживявания крият коварни опасности, не интензивността на изживяването – покоят на равнодушието, безучастието, отсъствието и от съдбата на света, и от собствената му биография е заветна цел на Чеховския човек в калъф, който, надживял автора си, прекрачи в новото хилядолетие. С решимостта и него да надживее. И то в световен мащаб. Неговото безсмъртие е безсмъртието на посредствеността като общочовешко явление. При това, както в цивилизованите, така и в нецивилизованите общества, посредственикът брани на живот и смърт правото си на публичност. И за разлика от гения, винаги го получава. По правило филистерът се себелегитимира и себеутвърждава, не като следва мъдростта на гения, а като го обругава. Става дума за онези блестящо портретирани от един гениален писател „средностатистически хора, чийто ум изгаря от възбуда, но нищо не може да сътвори” и тъкмо затова изпитват те неутолимо желание, насъщна потребност да се изявят на показ. Напастта е повсеместна, всеобща е деинтелектуализацията на цивилизацията ни. Защото, макар и различно мотивирана, бездуховността на демократичните и на деспотичните системи е еднородна по своята природа. Обстоятелството, че са свободни и социално справедливи, не пречи на консумативните общества да плуват от поколение на поколение в едно обезпечено и топло като супа духовно блато, чиято непрозрачност създава илюзията за дълбочина. Като елитен жител на потребителската ни цивилизация, Чърчил предупреди съконсуматорите си: „Никога не заставай на толкова високи принципи, че да не можеш да ги снижиш спрямо обстоятелствата.” Онези безсмъртни обстоятелства, които отвеки веков се създават от масите, за да служат на масите. И които като единствена биосфера на тълпата са по правило враждебни към индивида. Включително и към индивида Уинстън Чърчил – всички негови злополучия тръгваха от факта, че беше надраснал и сънародниците си, и епохата си, че живееше на небосклона на толкова високи, на толкова извисени принципи, които не можеха да бъдат свалени на трапезата в Ялта и Техеран и внедрени в бита, които се оказаха недостижими за съвременниците му и несъвместими с обстоятелствата, непригодими, неприложими към тях. Драмата на Чърчил, от която той безпомощно търси изход цял един живот в алкохола и която го доведе до тежка дълбинна депресия, е само частен случай, аспект на принципната, на природната несъвместимост на една личност с друга, резултат от неспособността ни да разберем и приемем другостта на другия. В споменатия роман Музил установява: „Основна черта на културата е човек да изпитва най-дълбоко недоверие към човека, който живее извън собствения му кръг, с други думи, не само германецът да смята евреина за непонятно и непълноценно същество, но същото да чувства и футболистът по отношение на пианиста”. Така вместо взаимна толерантност, взаимно разбиране и взаимна споделеност, човешкият род тъне във взаимни обвинения, в едно безконечно и травматизиращо формулиране и прехвърляне на вини не само между индивиди, а и между политически и верски общности, между раси, нации и етноси: „…така и добрият християнин прехвърля всички свои грешки върху добрия евреин и твърди, че тъкмо той го е склонил към реклама, лихварство, вестници и тям подобни; в хода на времето отговорност е била търсена от гръмотевиците, от вещиците…” Днес обаче еволюцията създаде различни раси, нации, религии и политически партии, които, избивайки комплекси, поемат ролята на злосторните гръмотевици и вещици. Този модерен шаманизъм си има психологически корени – той е закономерен резултат от неспособността на човека да носи отговорност за собствените си деяния. Когато пък това интригантско отношение, което писателят окачествява като пренасяне на собственото зло в образи на нежелателното, е отношението на посредствения към гения, недоверието прераства във враждебност. „Най-непоносим е онзи идиот, който гледа на тебе като на равен” – установи духовният учител Свами Левикананда.
Когато преди някоя-друга година в Софийския университет бе тържествено чествана 70-годишнината от излъчванията на БиБиСи на български, помолиха ме и аз да кажа кое-що. Лоша, много лоша услуга си направиха с отправената покана британските гости и българските им домакини от Факултета по журналистика на Софийския университет. Лоша услуга им направих и аз, като приех поканата. Рефератът, който изнесох, беше открай докрай посветен на участието на Георги Марков в българските емисии на БиБиСи. Тъй като считам, че приносът на Георги в програмите на БиБиСи е явление, заслужаващо да бъде отбелязано специално, това беше условието, което поставих за участие в симпозиума, и то бе начаса прието. Бях непосредствен свидетел на това участие, при многобройните ми гостувания на писателя наблюдавах от непосредствена близост работата му за българската редакция, познавах темата като никой друг, като никой друг знаех, че за администрацията на БиБиСи писател Георги Марков, автор Георги Марков, драматург Георги Марков нямаше. Нямаше дори гражданин Георги Марков. Имаше – за сметка на това – говорител Георги Марков, преводач Георги Марков, чиновник Георги Марков. Все добре платени, добре осигурени, добре обезпечени георгимарковци. И нито един от тях – творец, нито един от тях – той самият. Ето защо, коментирайки живота, творчеството и гибелта на писателя, аз заявих на тържеството, че Георги Марков има много убийци – докато физическият му убиец е партийната грижа за човека, негов духовен убиец е комбинатът за информация БиБиСи, посредствеността, догматизмът и тоталитаризмът на ведомството. (Друг негов духовен убиец бе посредствеността и канцеларщината на българската редакция на Радио Германия, която, като БиБиСи, не оцени, не разпозна дори писателския талант и интелектуалните мащаби на Марков. Трети негов убиец бе малодушието и бакалщината на целия Свободен свят, в който тези институции прекрасно се вписваха. И ако, въпреки многобройните атентатори, духовното убийство все пак не се състоя (състоя се само физическото), то е не защото британската и германската радиостанция не бяха последователни в убийството, а защото набелязаната жертва бе последователна в съпротивата си.) Не се понрави, съвсем не се понрави този ми извод на тържествено настроените гости и домакини, някои от тях така се възмутиха, че демонстративно напуснаха залата. Но не за да се нравя някому бях дошъл аз на събитието, а за да защитя посмъртно един гений от атентаторите на посредствеността. Макар да подозирах, макар да знаех вече колко обречена е подобна защита: победителят в хилядолетния кръстоносен поход на Колектива срещу Индивида, занимавал сърцата и умовете на цяла плеяда блестящи древни и днешни мислители, бе предизвестен от всички минали епохи – БиБиСи бе само нищожна брънка от веригата, само мимолетен етап от историческата щафета на коронованата посредственост през времето. Която бе коронована ведомствено, институционално, държавнически. Докато Георги бе коронован духовно от друга една, от една по-висша, от една извънземна институция. И чиновниците в БиБиСи, и Георги Марков пишеха ежедневно. Но докато първите пишеха по външен императив, Георги пишеше по вътрешна, по природна, по естествена и свръхестествена потребност. Разграничението между двата лагера формулира най-отчетливо един духовен събрат на Георги: „Светът на пишещите и задължените да пишат е пълен с велики слова и понятия, загубили своя предмет на разсъждения.” В авторския, в авторовия свят, за сметка на това, властва монолитно, органично единство между слово и понятие – в този вълшебен свят думата е субстанция. А това е една много сериозна разлика.
За Дойче Веле пък нямаше автор, философ, есеист Асен Игнатов – имаше само говорител, преводач и чиновник Асен Игнатов. Ето защо Асен наричаше българската секция на Радио Германия, от която избяга като мене при първа възможност, не редакция, а преводаческо бюро. (Преводачески бюра, а не творчески екипи, бяха и българските редакции на БиБиСи, на „Гласът на Америка” и, макар и в по-малка степен, на „Свободна Европа”.)
Ще илюстрирам казаното с един от многото показателни примери: Веднъж, някъде към края на 70-те – разказваше ми Асен години след като аз напуснах Кьолн на път за „Свободна Европа” – в Дойче Веле гостувал шефът (Тюфекчиев ли се казваше?) на българския отдел на „Гласът на Америка”. (Културен трансфер и обмяна на опит се наричаше в онези години на Студената война този конгресен туризъм – и на Запад, и на Изток. Аз бих го нарекъл обмяна на суета и празнодумство.) Та, обменяйки опит (по-скоро битов, отколкото културен), суета и празнодумство обменяйки, високопоставеният гост заразказвал вдъхновено пред редакционния състав на Радио Германия за този и онзи чиновник от задокеанската българска секция на „Гласът на Америка”. А единствения автор (и то какъв!) в екипа си – Атанас Славов – изобщо не споменал. Като го попитал Асен за поета, за писателя, за изкуствоведа Атанас Славов, нашият човек тутакси се докачил. И с неохота информирал домакините колко недисциплиниран, колко неакуратен, колко своенравен служител бил мистър Славофф. Ако питате мен, тъкмо тази недисциплинираност, тъкмо тази неакуратност, тъкмо тази своенравност съставлява красотата и чара на междучовешките отношения, но мене не ме запитаха. Ето защо писателят, който Георги Марков несъмнено беше, си остана духовен бездомник и в Свободния свят; ето защо чиновникът, който Георги Марков не беше, бе така тачен и фаворизиран – не само в България. Ето защо начело на българската редакция на „Свободна Европа” заставаха все чиновници от кариерата, които създаваха, творяха, множаха и фаворизираха чиновници от кариерата, а на малкото автори сред сътрудниците си гледаха в най-добрия случай като на екзотична атракция, а в най-общия – като на съмнителни елементи, като на причудливи екземпляри, чиято индивидуалност застрашава монолитността на трудовия колектив и които трябва да бъдат държани под око от институцията. Ето защо и Атанас Славов бе не гордостта, а позорът на „Гласът на Америка”; ето защо, запитан от един общ познат с литература ли се занимавам в Радио „Свободна Европа”, шефът на българската секция на „Дойче Веле” отговаря с високомерно презрение: „Че той какво ли друго може!”; ето защо директор на българската редакция на Дойче Веле стана не Асен Игнатов, а една ресторантска дамичка, която, без да е написала и ред собствено творчество през целия си безнадеждно обикновен и семпъл момински животец, ръководеше служебно, стопанисваше ведомствено творческия порив на блестящия философ, политолог и есеист. Ако обществените ценности, блага и облаги бяха разпределени подобаващо, тя щеше в най-добрия случай да сервира в качеството си на секретарка кафето на някой главен редактор. Който пък – отново при подобаващо разпределение на йерархичните фактори – щеше да се казва Георги Марков, Асен Игнатов или Атанас Славов. Няма що: тръгнала от Идеалната държава на Платон, която фаворизира солдатщината и дискриминира интелектуалците, хилядолетната мечта на разочарованите от античния мислител творци и философи, писатели и художници светът да се управлява от сенат на знаещите и напредничави люде, така и си остана непостигната. На знаещите и напредничави люде не им оставаше нищо друго, освен да си отмъщават за понесената дискриминация. А да си отмъщават те можеха само с единственото оръжие, което владееха: знанието. Онова безпощадно, онова демаскиращо знание, с което към края на живота си Асен все по-гневно говореше за ускореното плебеизиране на духа в цялата ни технократична цивилизация – както на Изток, така и на Запад.
И за да не остане читателят с впечатлението, че само по българските ведомства се случват подобни аномалии, ще илюстрирам тоталитаризма на тази непровъзгласена диктатура на посредствеността с името на Герд Калтенбрунер. Кой е Герд Калтенбрунер ли? Не си връзвайте кусур – и в родината му не го знаят много-много. Калтенбрунер е австриец, но живее в Германия. Блестящ културтрегер и публицист, той е може би най-оригиналният изследовател на скритите социалнопсихологически механизми на тоталитарните общества в цялото немскоезично пространство. Под заглавие „Дисекцията на един труп” Калтенбрунер публикува в Швейцария рецензия върху книгата на Асен Игнатов „Психология на комунизма”. Сравнявайки Асен Игнатов с автори като Артур Кьостлер, Жил Монро, Чеслав Милош и Бердяев, рецензията стигна до извода, че съвсем скоро „името на Асен Игнатов няма да липсва в никой солиден наръчник по философия, политикономия, съветология и остфоршунг”. Така и стана впоследствие – подобна прогноза не може да не се сбъдне, защото оценките на Калтенбрунер „произвеждат” философи така, както Холивуд произвежда кинозвезди и оскари. Неговото мнение е закон в академичните кръгове – Калтенбрунер е институция и стилист от най-висока класа, неговото сложно, многопланово мислене не е за всяка уста лъжица, то надвишава авторския капацитет и на най-именитите му колеги. Как се вписва Калтенбрунер в темата ни ли? Печално – с едно блестящо и посветено на не по-малко блестящото творчество на Асен Игнатов философско есе, което преди време изпраща до германската (сиреч централната) редакция на Радио Германия. Практиката в радиото е такава, че одобрените от централната редакция текстове от външни автори биват изпращани за излъчване по отделните национални редакции, между които и българската. Тъкмо това трябваше да стане с есето на Калтенбрунер и тъкмо това не стана. А не стана, защото именно качествата на текста се превърнаха в негов гробокопач: най-авторитетното германско радио отказа да излъчи есето с аргумента: „Прекалено претенциозно за „Дойче Веле”. Формулирана по-откровено, подобна резолюция ще рече: Ако бяхте понаписали по-обикновено, хер Калтенбрунер, по-елементарно, по-простоватичко, по-сивичко, по-семпличко, а не с този елегантен есеистичен език, ръкописчето Ви щеше да мине. Но сам сте си крив, след като интелектуалствате, без да се съобразявате с равнището на масовия слушател! Авторът значи трябва да се съобразява с равнището на слушателя, а не обратно, авторът трябва да слезе до ординарното ниво на слушателя, а не последният да се издигне до езиковата култура на автора! Подобен подход не ви ли напомня до болка родната партийна повеля „Литературата – повече сред народа, по-близо до живота!”? Абсурдността на това вековечно господство на нетворческото над творческото начало е толкова явна, че ни връща към съвета на Музил да не придаваме на това, което го има, по-голяма важност, отколкото на онова, което го няма. И как след всичко ставало и ставащо да не повярваш на Ларошфуко, че посредствеността осъжда всичко, което не може да разбере! А неразбрано от тази въоръжена с ведомствена власт над твореца посредственост е по правило най-качественото, най-мъдрото, най-талантливото и ценното. Така възникна диктатурата на посредствеността. При деспотичните общества тази диктатура е резултат от посредствеността на деспота, при демократичните – от посредствеността на консумативните маси, но и в единия, и в другия случай печели бита, а битието губи. Всемирното господство на диктатурата на посредствеността бе белязано от повсеместната взаимозаменяемост на хора, идеи и ценности, от онази всеобща конвертируемост, която заличи контурите, претопи и сля в една безлична хомогенна маса всички индивидуалности. И която аз се опитах да разнищя в романа си „Генезис ІІ”. Преди около век един гениален писател пресъздаде потеклото на този гибелен процес с думите: „Резките граници навсякъде се размиваха, а някаква нова, неподвластна на описание способност за сродяване издигаше на повърхността нови хора и представи. Те не бяха глупави, в никакъв случай; само дето към хубавото се притуряше малко повечко глупост, към истината – заблуда, към значимостта – приспособленчество.” Бедата – продължава геният – се корени във факта, че няма значима идея, която глупостта да не може да си присвои и да използва за свои цели. Или, казано на нашенски език, всяко идиотско начинание си има своето разумно обяснение, което го легитимира, удостоява го с гражданственост, популяризира го. Глупостта е притворна – тя може да се движи с лекота навсякъде и да се облича и преоблича във всички тоалети, да имитира умело истината. Истината обаче не владее това тънко изкуство – тя разполага с една-единствена дреха и затова винаги е в губещо положение.
Пристрастеността и на Изтока, и на Запада; и на демокрациите, и на диктатурите; и на нашата, и на всички останали цивилизации; и на историята, и на съвремието към посредствеността говори едно: че средностатистическият човек е гръбнакът не само на всяко общество, а и на човешката общност като цяло. Явно на средния човек се крепи човечеството – тъкмо затова, оцеляващо и оцеляло благодарение на посредствеността, човечеството ѝ се отблагодарява, като я фаворизира. Има защо – посредствеността е наистина победител в извечния двубой със смъртта. Изправен пред смъртта, отделният индивид може да избере и героичната саможертва, може и с песен на уста и с идеал в сърцето да тръгне съзнателно към собствената си гибел, подобни жестове човечеството обаче не прави. То винаги е избирало и винаги избира оцеляването пред морала – иначе нямаше да го има върху лицето на земята, така както ги няма и хилядите негови именити герои. Така че това фаворизиране на посредствеността е не толкова галантен комплимент, колкото стратегия на оцеляването. Както планинските върхове се крепят на подножията, така постиженията на цивилизацията се крепят на милионите безименни посредственици, макар и да се създават от малцина гении. Главна цел на цивилизацията, както и на всеки организъм, е не съвършенството, а оцеляването, себесъхраняването. По всяка вероятност цивилизацията ни щеше да оцелее, макар и неозарена от блясъка на толкова унаследени културни съкровища, и без приноса на гениите в нея. Без наличието на посредствените маси обаче, оцеляването ѝ щеше да бъде повече от проблематично. Като в математиката, и в социалното битие най-стабилни, най-надеждни, най-непроменливи са средните величини, а не крайностите – колкото и блестящи да са те. Защото, за разлика от посредствеността, доколкото са крайности, крайностите биха могли да бъдат и кошмарни. Отдаде ли предпочитание на едната крайност – гениалността, обществото би трябвало със същата готовност да допусне и другата, разрушителната, деструктивната крайност: сляпото невежество, злото, което неизменно го придружава, гибелните страсти, разпадът. Вкусът към крайностите обещава много духовни и материални съблазни, но крие и много несметни рискове, които човешката общност не може да си позволи. А когато по изключение си ги е позволявала, е плащала непоносимо висока цена за лекомислието си. Комунизмът, нацизмът, ислямският фундаментализъм са живи, и до днес кървящи свидетелства на толерантността на цивилизацията ни към крайностите, на великодушното отношение на демокрациите към екстремизма. Така че средният човек е допринесъл най-осезателно за оцеляването на рода – негово е царството поднебесно. За другото, за небесното царство и за неговата коренно различна йерархичност ще се погрижат Горните сили. Тъкмо затова „Човекът без качества” установи, че средният човек е „материалът, с който историята работи, и който отново и отново възкръсва от нея”. И то не защото историята така е предпочела, а защото тя няма избор – така са решили железните обективни закономерности, а историята е само техен летописец. А доколкото е история на човешкия род и неговото оцеляване – и техен покровител. В качеството си на история на оцеляващия среден човек тя продължава и днес да осреднява епохата. Защото, както продължава споменатият роман, „всичко средно и не особено възвишено е трайно и разполага с най-добрите качества за запазване на вида си”. В отличие от блестящите индивиди, които под външния си блясък често крият опасните зарази на декадентския ни дух. Вярно е, че само изключенията създават изключителното, но изключителното може да бъде с еднаква вероятност както конструктивно, така и деструктивно, докато посредственото е винаги оцеляващо – благодарение тъкмо на посредствеността си и нейната непретенциозна, но така закалена в цяла поредица исторически битки боеспособност, че в безброй критични, в безброй катастрофални ситуации е доказала своята несломима жизненост. Ето защо, за разлика от гениалността, посредствеността е изправена пред светли бъднини – особено на Балканите, но не само на Балканите. Доколкото е атестация за живот, осредняването на рода ни ще продължи да се разширява и задълбочава и в близко, и в далечно бъдеще – за ужас на избраниците, на благородниците, на рицарите на духа и за радост на милионната им маса средностатистически оръженосци. Не на блестящите изключения – на шаблоните принадлежи времето. Феноменалните индивиди са смъртна опасност за масата, както и масата – за тях. Тази взаимна непоносимост е стопанисвала човешкия род отвеки веков довеки веков. Геният и посредственикът, феноменалният и масовият човек са не просто и само противопоставени – те са врагове на живот и смърт. Има много ябълки – установи гениалният Никола Тесла, – но Нютон е един.
Съотношението между гениалността и посредствеността илюстрира с особена нагледност съдбата на Рицаря на печалния образ. Не само неговият творец Сервантес – и той самият е гениален в лудостта си, която противопоставя чрез рицарството си на убийствената нормалност на делничния бит. Бакалаварът Самсон Караско пише за любимия си Дон Кихот: „Луд живя – умря разумен”. Докато е пришпорен от лудостта си, великият идалго живее ненаситно и пълноценно, животът му ликува и бушува с най-пищните си цветове. Когато обаче в края на романа странстващият благородник потъва в обикновеността на селския бит, когато, подтикнат от малобройните си доброжелатели, тръгва да се битовизира и банализира, да осреднява, да се приравнява към средата, да превръща битовата посредственост на съселяните си в своя собствена биография, той умира физически. Друг изход е немислим – иначе щеше да умре общността, селото, човечеството. Или геният, или посредственикът; или изключението, или нормата; или нежизнеспособната романтичност на благородническия блясък, или солидността на осреднения бит – това е положението!
Това наложено от хилядолетията съотношение на силите не се е променило и до ден днешен – няма да се промени и в деня утрешен. И то във всемирен мащаб. Най-точната мярка за една епоха – установи Ст. Лец – е разликата между дребосъците и гигантите в нея. Онзи, който в името на една криворазбрана справедливост унищожава тази разлика, умъртвява духовно епохата. В условията на реалния социализъм Лец от собствен опит узна, че общуването с лилипути деформира гръбнака. Един знаменит сънародник на Калтенбрунер установи, че „всичко, което съумее да се накичи с дух, се разкрасява”. От което пък формално логически следва, че всичко, което се обездухотвори, погрознява. Една грозота, неуморно подхранвана от посредствеността – в наше време повече отвсякога. Вярно е, че това състояние е несправедливо, че то ощетява тъкмо най-способните, но не за справедливост става дума в историческата и актуална съдба на човешкия род, а за оцеляване – рефлексите на инстинкта са по-силни от аргументите на морала. В големите серии инстинктът винаги е подчинявал морала на целите си – не и обратното. Доброволната саможертва в името на възвишени морални цели, е, за сметка на това, изключение. А не изключението – правилото, типичността, осредненият регламент диктуват отвеки веков довеки веков хода на живота. Тъкмо затова навред по света във всички времена ведомствено въдворяването на посредствеността най-често е ставало в името на равноправието и социалната справедливост. Този деструктивен, този некрофилен процес винаги е започвал с преднамереното релативиране на границите между феномените и явленията, за да се направят, както споменах по-горе, обществените ценности взаимозаменяеми, конвертируеми. Така подмяната на талант с бездарие, която е подхранвана особено щедро днес от технократичната ни цивилизация, става незабележима и в своята незабележимост, в своята неразпознаваемост – още по-опасна. А след като откакто свят светува, и, от което се боя особено, докато свят светува преуспяването винаги е било, е и ще бъде въпрос не на творчески потенциал, а на посредственост, не ни остава нищо друго, освен утехата на Швейк, че въпреки всичко винаги и всякога все някак си е било, че още никога не е било някак си да не е било. И когато бъдещите хора, нашите незнайни потомци, решат след десетилетие, след век, след епоха или вечност да хвърлят поглед назад към запустелите и тревясали фронтове на Студената война, в които бе окопана и младостта, и зрелостта ни, дълбокомислено ще заключат, че явно винаги и всякога все някак си е било, че още никога не е било някак си да не е било.