Денонощно
Не е важно да ти разказвам пейзажите и очите си през деня –
долината с мъгли от сапун,
разсъмването на ябълката и нейните глобуси,
герданите на дивите гълъби,
обецата на памуковата коза
и огромния скакалец,
който лети
и отнася себе си.
Не е важно да ти нарисувам слънцето
като баница
или жълтък.
Или да нарисувам ръката си
с разтреперани колебания,
или роклята ти,
която се върти като слънцето в кръг
и е сладка като закуска и обед, и вечеря,
и не може да ме нахрани.
Не е важно да ти кажа,
че те обичам целия ден –
още от съмването и блесването на първата песъчинка.
Не е важно да ти кажа,
че коремът на дъждовника е позлатен,
за да ти изглежда понякога
като облака синкав.
Не е важно да те заведа при кадифения вир
и да те завия с този плат от прохладни вълнения.
Или да сложа ухото ти до пълен с врабчета чимшир
и ти да слушаш как чимширът
и реката
си мислят за мене.
Важно е да ти покажа всичко това през нощта.
И после да те кача по една по-висока от косъм
пътека в скалите.
И ти да пипаш мрака
по лицето и устните, и по бялата му коса
и да не знаеш кое съм аз и кое са очите ти.
И да не мислиш от колко пейзажи съм те отнел
и през колко следобедни стихотворения
съм те пренесъл.
И да не знаеш, че мракът е най-красивият хмел,
по който думите се спускат и се качват в небето.
И да не знаеш защо съм те довел при този мрак
и защо те обичам повече от видимото и ясното.
И защо накрая паля една клечка кибрит все пак
и те гледам,
и нищо не виждам,
и си прекрасна.
Жена
Тя е направена от няколко контура.
От няколко –
когато си отива толкова далече вкъщи,
от няколко –
когато глади меките следобеди,
от няколко –
когато слага върху масата безсилие.
И от една прекрасна линия
в средата на косите ѝ.
Такава линия е притежание
единствено на хоризонта.
И издължената от залеза жена
не подозира,
че хоризонтът
е последна графика на нейната любов.
Тя е направена от няколко контура.
И само детството на думите понякога
я оцветява бавно, бавно –
извън контурите и цветовете.
Страхове
Страх ме e, така ме е страх,
че ще умра…
Защото не зная
какво ще правя без тебе там.
Казват,
че в началото на смъртта
е гора
а аз си мисля,
че в гората има две ягоди
и едната
ще ти я дам.
Казват,
че в началото на смъртта
е река.
И лодкар,
който отнася душите там.
А аз си мисля –
в лодката има
две риби от тази река
и едната
ще ти я дам.
Страх ме е да умра,
когато случайно не си у дома.
А нашият дом е навсякъде,
където те има.
Казват,
че в началото на смъртта
е тишина.
А аз си мисля,
че тишината е отсъствие
на твоето име.
Казват,
че всяка любов
си има смърт.
Ето, моята идва и прилича
на тишина
и на риба,
и на ягодова поляна.
Страх ме е
да ти пиша повече,
защото този път
ме е страх много повече
от това,
че те няма.
Страхувам се от всяка дума,
особено от една,
която само ти можеш
да кажеш с твоите устни.
И се страхувам,
че ако я чуе смъртта,
ще разбере
колко ме обичаш
и няма
при мен
да те пусне.