На Георги Марковски
с благодарност и чувство за вина…
С много достойни хора пропуснах да се срещна, поради моята прословута ангажираност. Да се насладя на интелекта им, да почерпя от мъдростта им. Един от тях е академик Николай Федоренко – писател с над четирийсет книги, публицист, политик, дипломат, най-добрият китаист на бившия Съветски съюз, преводач на Сталин и Мао Дзе Дун, дългогодишен представител на СССР в Китай, САЩ и ООН, личен приятел на семейство Кенеди и най-вече на Жаклин, на всички известни съветски политици от последните петдесет години на Съветския съюз. Член на Съюза на съветските писатели, на Съюза на българските писатели и на ред други академии, руски и международни организации. Това са нещата, които ми разказа за него съпругата му – професор Лидия Федоренко. И още нещо – генерал с четири звезди от КГБ, естествено – след длъжностите, които е заемал по света. Това пък ми го каза приятел, секретар на Съюза на българските писатели. Интересна личност, безспорен ерудит. Имах една среща с него, но остави дълбока следа в паметта ми. За нея ще разкажа, но преди това ще разкажа нещо за жена му – професор Федоренко. В стила на книгата историята е реална и много показателна за духа в семейството, за изповядваните морални и хуманни принципи, за готовността за саможертва в името на една идея…
Лидия Федоренко е българка, родена в Пазарджик, завършила икономика в Москва, по-късно се хабилитирала там като професор. Изнасяше лекции в различни университети в бившия СССР, после в Русия и България. За нея и за съпруга ù академик Федоренко бракът им е втори. И двамата имат по една дъщеря от първите си бракове. За известно време Лидия беше икономически съветник към Министерския съвет по времето на управлението на СДС. За съжаление – сподели тя веднъж, – екипът, с който е работила, предлага на министъра на икономиката няколко проекта за излизане от кризата, разработвани половин година. Министърът ги изслушва, после взема коренно различно решение, политически подкрепено, но икономически неиздържано. И така – няколко пъти, докато накрая тя се отегли от тази дейност. Но това бе доста по-късно. Преди това:
Обадиха се колеги от болницата в Пазарджик да консултирам болна с тежка, трудна за лечение пневмония. Трябваше да преценя дали пневмонията не се дължеше на друга, по-сериозна ревматична болест. Приех болната в клиниката. Тогава тя беше на около шейсет години. Имаше матова кожа, черни маслинени очи, смолисти, гъсти коси и достолепна фигура на жена с достойнство, която познава живота във всичките му измерения. Направи ми впечатление руската фамилия, титлата и деликатността – без каквито и да е уговорки, често срещани при хора с нейното излъчване, лежеше в стая с още пет болни и изпълняваше болничния режим безусловно, без капризи. Разпитах я за началото на болестта. Тя ми разказа:
Била е в Москва по времето на пуча. Съзнавала, че ако пучистите вземат властта, нещата не само в Русия, но и в света ще се сринат, и малкото демократични промени ще се сгромолясат, защото са от най-крайните, хард-лайнерите в Комунистиреческата партия на СССР, поклонници на сталинската „желязна ръка” и безкомпромисна твърда политика, преследваща целта до край, без колебание, с безогледни средства. Терорът ще е неизбежен – мислела си тя. И прекарала три денонощия на танковете до Елцин. Интервюирала я журналистка – питала я защо е на площада. Лилия Федоренко отговорила – „Българка съм, тук съм заради България. Ако нещата тук се променят, същото ще стане и в България…” Настинала, след овладяването на пуча се върнала в България, отишла в Пазарджик да види дъщеря си и постъпила в болницата при моите приятели. Това бе кратката предистория на запознанството ми с професор Лилия Федоренко – деликатен, интелигентен, фин човек. Грижех се за нея, излекувахме я. Неусетно се сближихме и станахме приятели. Разказваше ми за съпруга си:
Превеждал на Сталин и Мао Дзе Дун, който говорел на някое от многото китайски наречия и често се налагало Николай Федоренко да изяснява смисъла на казаното от китайския Първи с допълнителни въпроси, незададени от Сталин. С типичната си мнителност Берия се навел над Сталин и пошушнал в ухото му, че „тия двамата си говорят нещо…” с подтекста, че заговорничат. Това за малко не коствало главата на преводача. Но му се разминало и тръгнала главоломната му кариера до висините на света.
По-късно бил назначен като дипломат № 1 в Китай. Бил близък с цялото китайско рътоводство. Дзян Дзъ Мин му подарил една вратовръзка.
В САЩ се сближил със семейство Кенеди. Жаклин Кенеди му подарила елегантно бомбе.
Искал да уреди изложба на Салвадор Дали в Москва. Въпреки настояването и многото разговори с Громико, руският външен министър не разрешил, определял художника като упадъчен. Една вечер Лидия и Николай влезли в известен нюйоркски ресторант да вечерят. На съседна маса буйна компания гуляела. В центъра стоял висок слаб мъж с огнен поглед и тънки вирнати мустачки и рисувал с фулмастер по покривката на масата. Видял ги, оставил компанията и седнал при тях – самият Салвадор Дали. Казал: „Вие сте интелигентен човек, г-н Федоренко. Знам, че направихте всичко възможно за изложбата ми в Москва, но не е зависело от Вас. В знак на приятелство ще Ви нарисувам нещо”. И с фулмастера си нарисувал на покривката някаква рисунка. Свалил бонелите от ръкавите на ризата си, с изображение на Дон Кихот и Росинант, и му ги подарил. По-късно рисунката останала при дъщерята на Николай Федоренко, а бонелите – при него.
Разказвам тези три кратки истории, защото след като той почина, Лидия ми се обади и ме помоли да отида до дома им. По стара българска традиция не искаше да изхвърли вещите на мъжа си на боклука, искаше да ги подари на близък. Каза ми: „Той много Ви ценеше. Вземете ги за спомен!” И сега вратовръзката, шапката и бонелите са у мен. Представям си как бих изглеждал в очите на някой и какво би си помислил, ако му кажа: „Виждаш ли как съм се барнал, драги, шапката ми е от Жаклин Кенеди, вратовръзката – от Дзян Дзъ Мин, а бонелите – от Салвадор Дали. Какво ще кажеш, а?” Ясно какво ще каже – ще се обади в Бърза помощ за линейка, да отведат в психиатрията един полудял професор. Но е факт – и трите подаръка ги пазя у дома. Имам и още три подаръка, надписани лично от Николай Федоренко – преводите на книгите му „Болгарские записки”, „Дипломатические записки” и малко, двуезично издание с твърди корици на стиховете на Вапцаров с предговор от него.
Последните години семейство Федоренко прекара в България, условията в Русия бяха тежки, трудни, недобри за тях. Купиха си къща във Велинград и по-голямата част от времето си бяха там. Канеха ме да им гостувам. Не намерих време да отида, въпреки че имаме апартамент, недалеч от техния. И много съжалявам – не можах да се срещна с един безспорен ерудит, интелект, човек с неповторим живот.
В последните години от живота си Николай Федоренко получил предложение от руски издатели да напише книга за дипломатическата си мисия в САЩ и запознанството си със семейство Кенеди. Отдал се с ентусиазъм на идеята. Написал към седемдесет страници – диктувал на стенографка. От издателството настоявали за пикантни, по-скоро жълти, отколкото достойни факти. Гордият руснак отказал, въпреки баснословния за онова време хонорар. Не мога да си представя, че човек като него може да постъпи по друг начин.
След като почина, го погребаха във Велинград. Досега никой от Русия не се е заинтересувал какво е станало с него, къде е гробът му…
И няколко думи за единствената ми среща с него:
Беше преди десетина години. Лидия ми се обади и каза, че Николай бил на риболов край Велинград, тя изпържила част от улова, той хапнал тлъста риба и направил тежка жлъчна криза. Казах ù веднага да го доведе в клиниката. Запозна ни, бях очарован: висок, достолепен, прошарен мъж на осемдесет и няколко години, с излъчване на руски аристократ от времето на Екатерина, живял и на Изток, и на Запад. Беше съхранен за годините си, със свежа памет и бързи реакции, въпреки болката и пожълтялото лице и склери. Гледахме го на ехограф, насочих го към хирурзите, операцията му се размина. Изпратих ги до вратата на клиниката. На раздяла казах, че се възхищавам от руския дух, от сътвореното от руските творци – композитори, писатели, художници… Той се усмихна, потупа ме по рамото и каза:
„Ну, молодой человек, не надо так много возхищатся. Руский человек в одной рукой держит икона, в другой – топора…”
Преди и след това не съм чул по-точно определение за противоречивия руски дух, който може с еднаква сила и вдъхновение да възвеличава и да срива, да изгражда и руши, да защитава и убива – свои и чужди в името на една химера…
Това бе единствената ми среща с академик Николай Федоренко, но тя остава незалечима в паметта ми.
…Другият човек, на когото дължа първите си публикации в сп. „Септември“ и по-късно в „Съвременник“, с когото също пропуснах да се срещна и да му подаря първата си книга, е писателят Георги Марковски, на когото посвещавам този разказ. За него няма да пиша, защото, първо – слабо го познавах от няколкото ни срещи, за да напиша нещо сносно и, второ – боли ме от загубата на един честен, безкористен и добър писател и човек. Вечна му памет! Сигурен съм, че ако има рай, той е там.
______________
Разказът е от книгата „По света, у нас и по света. Автентични лекарски разкази“ на проф. Златимир Коларов , която ще бъде отпечатана в края на тази година.