Никола Иванов разговаря с писателя Никола Радев
НИКОЛА РАДЕВ е роден в с. Левски, Варненско през 1940 година. Завършва средното си образование в гр. Варна, служи във Военноморските сили, а по-късно е помощник-капитан на кораб. Той е сред най-значимите национални писатели от втората половина на миналия и началото на сегашния век.
Завършил е Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Работил е като журналист и книгоиздател – десет години е бил директор на „Профиздат“. Наследява Николай Хайтов като председател на Съюза на българските писатели от 1999 до 2003 година.
Автор е на дванадесет книги, между които „Маримани“, „Море на вторите бащи“, „Истина без давност“, „Залезът на морските вълци“, „Седмото весло“. Има преведени книги на немски, руски, унгарски и други езици. Носител е на Голямата литературна награда „Варна“, на Националната литературна награда „Академик Людмил Стоянов“, на Националната литературна награда „Станислав Сивриев“ и други. Никола Радев е единственият чуждестранен писател, носител на най-високата литературна награда на Русия за белетристика „Михаил Шолохов“. Наградата му е присъдена за книгата „Когато Господ ходеше по земята“ през 2005 година. Още по-забележителен е фактът, че Никола Радев бе удостоен с Наградата във връзка със 100-годишнината на великия руски класик.
Умира на 16 юни 2016 година.
От кога пишеш?
От гимназиалните си години.
Спомените ти от първите публикации?
Аз започнах с поезия. Имах едни нахакани стихотворения, малко ала Христо Фотев – рибарите на пясъка, гъркините… Малко влияние от Иван Пейчев и Христо Фотев. Пратих ги на Станислав Сивриев и той ми пусна няколко стихотворения в „Български воин“, станахме приятели. Публикувах и в „Пулс“, „Народна младеж“ и на други места.
А от дебютната книга?
Аз бях подготвил стихосбирка да издавам, но като влязох в казармата, като ме залюля ежедневието, маршировки и други занятия… Нещата забуксуваха близо три месеца, преди да отида в школата за радист и не можах да завърша книжката. На един от матросите бяха изпратили колет с домашни курабийки в една кутия от обувки. Изядохме курабийките. Взех кутията и инсталирах вътре фасунга с крушка, пробих малка дупчица, стана като нощна лампичка. Спях на долното легло. Когато заспяха, докато спяха, пишех. И така на една обикновена тетрадка написах на ръка повестта и я изпратих на Сивриев. Пазя тетрадката. Той е човекът, който ми обърна внимание. Пазя първото писмо, което получих от него. Аз му пращах войнишките си стихове, тогава пишех стихове, бях матрос. А той ми писа, че стиховете ми са бездарни, да му изпратя други, за да се убеди, че е прав. Аз си викам: тъй ли?! И му изпратих едни стихове за рибарите, за едни мацки… Той ми праща следващото писмо, в което ми пишеше, че предлага на редколегията две мои стихотворения. Първата ми книга е написана на ръка и така я пратих. Така и излезе. Много се изненадах. Аз въобще не знаех, че ще излиза.
Какви бяха отзивите за първата ти книга? Читателски писма ли е имало, какво?
Бях матрос. Книгата беше събитие, защото до тогава главните герои обикновено са офицери, а в моята книга главните герои са матроси. Имало е анкета. Книгата беше отличена като най-четената книга в армията. В анкетата изведнъж се оказа, че и войникът е човек, че матросът има душевност. Ето я тетрадката (показва я).
Като дойдох в София, се запознах с Гетман и той ме попита дали нямам някакъв разказ за публикуване, ще ми платят 20 лева хонорар. Тогава 20 лева бяха много пари. Казах му, че нямам, но колко му е, тази нощ ще напиша. Гетман ме гледа и каза, че ако го напиша, ще ми даде 50 лева. Получих 60 лева!
Тогава ли се пристрасти към четенето? В гимназията четеше ли?
По-късно. Четях в казармата и по-късно в Москва за 5 години смлях цялата световна класика. Но никога не съм си легнал по-рано от един часа и не съм станал по-късно от шест часа сутрин. Пет години спях по пет часа на денонощие.
Как постъпи в Литературния институт „Максим Горки” в Москва, как разбра, как и кога кандидатства?
Разбрах за Литературния институт някъде през 1968 година, ранна пролет. Седяхме в сладкарница „Варна“. Тогава се пиеше коняк със захарче и лимонче. И така на 2 – 3 коняка Живко Сотиров тогава ми каза, че ще изпращат студенти в Москва в Литературния институт. Той беше кореспондент на вестник „Септемврийче“. Аз изпратих в плик книгата си „Матроска обич“. Трябваше да съм в класа на Константин Паустовски, но той почина през лятото, преди да пристигна и да започне семестъра. Попаднах в класа на Сергей Залигин. „Благодаря ви – каза Залигин. – Ще бъда радостен, ако от тази зала излязат двама-трима писатели.“ Просто ни попари.
Та първото, което ни научи Залигин, най-главното, е да се отнасяме сериозно към работата си, към писателството, да се готвим за писателството, да не правим компромиси с писателската си съвест. Той се оказа грандиозен педагог. Завършихме осем души. Другите ги разгони. Тогава се запознах официално с Шукшин, той дойде от болницата, бяха заснели филма „На Иртиш“.
В Литературния институт имаше много интересни преподаватели, за които си спомням с умиление. Първата година имах самостоятелна учителка по руски език, учех всеки ден по два часа руски език. Втората година ни събраха от кавказките републики, Дагестан, Осетия… И вече учехме на второ ниво руски език при Татяна Александрова Архипова – една изключителна жена!
Руснаците ми имаха доверие и аз четях целия Солженицин на „Самиздат“ на свитъци. Имах чувството, че ще ме лашнат някъде и няма да се върна в България. От мисълта за това ми прилошаваше. Освен това чаках да дойдат и да ме вербуват. Като ме гледаха как пия с техните руснаци и не им се давам, се отказаха, не направиха и опит за това, загубих им доверието…
Как възникват сюжетите при теб?
Въпросът е да ти хрумне. Инициацията, иницииращият момент е много важен…
Каква е ролята на биографията при теб?
Огромна! Затова станах моряк. Ако тогава не бях го направил, никога после нямаше да нагазя голямата вода. По онова време светът не беше толкова отворен. Проплавах стотици хиляди мили: от Бахамските острови и Антилите до нос Добра надежда, Малайския архипелаг и Япония; от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него – седемдесет и петия паралел в Баренцово море. С всяко плаване е започвал и е завършвал по един отрязък от моя живот. Понякога нощем ме будеше тропическа буря, която кърши мачти, гласове на безмълвие, на солената синева… Това са сънища, които сънувам с отворени очи. Годините, прекарани на море, са от моите постижения, които никой никога не може да ми отнеме. То ми остава за цял живот! На другата година видях апартейда в ЮАР, война видях, Виетнам…Просто видях и опознах свят. Това е голям опит. Седем години от живота си съм носил униформа и съм бил плътно свързан с морето. Но отдавна не мисля какво ми е дало то, какво ми е взело. Зная само, че на море съм изпитал по особен начин почти всички чувства, които може да изпита човек.
Като директор на „Профиздат“ ти издаде много ценни книги, това е истината.
Да. Коста Павлов не беше издавал 25 години книга. Издавах книги на Иван Динков. Издадох „Хайка за вълци“ и „Присъда смъртна“ на Ивайло Петров. Възстанових на „Капут“ от Курцио Малапарте отрязаните 30 страници от текста, които бяха махнати, където руските войници ядат човешко месо. Това е най-интелигентната книга срещу фашизма. Самата ѝ история е много особена. Изнасят я от Германия, като я зашиват в дрехите на посланиците. Малапарте е посланик на Италия в Германия. След туй след войната се събират на остров Капри и всеки вади от шинела си своята част, сглобяват я и я издават. Страхотна книга! Специално дойде Здравко Петров, защото бяха отрязани 30 страници от „Майстора и Маргарита“ и аз ги възстанових в онези години. Договорът ми с Анабел Маркова за „Задочни репортажи“ на Георги Марков бе направен и подписан много преди 10 ноември 1989 година.
Знаеш много малко известни или почти неизвестни истории около писатели и книги. Би ли разказал нещо…?
Ще ми се да разкажа една много национална история със Светослав Минков. Той не ми е любим писател, но е много интересен като личност, като човек.
Някъде около 1962-3-4-та година в България се появява минижупа и се закупиха четири холандски магнетофона „Ухер“. Радио София имаше три и един дадоха на радио Варна. Помня, тъкмо бях постъпил на работа в радио Варна и ни проведоха един час инструктаж как да работим с магнетофоните. Трябваше да ги пазим, защото работят на батерии, а батерии няма, защото струват валута.
Някакво маце от радио София, хубаво, но не му достига културата, началниците и редакторите го пое…ват, да не споменавам имена. Дават му „Ухера” да отиде да вземе интервю от Светослав Минков. Годината е 1963-та. Той се съгласява да даде интервюто, но мацето не е чуло и чело нищо от него, завършило е гимназия, но явно е босо. Темата е бъдещето на жанра. Пита го кое има най-голямо бъдеще – поезията ли, прозата ли, разказа ли, романа ли, драмата ли… Мацето е с минижуп, юни месец е, минижупа слънцето го е опалило, едни златисти косъмчета… И Гарвана (това прозвище му е измислено от Бешков) се опитва да отговаря.
Аз съм работил на бюрото на Светослав Минков-Гарвана и на него имаше карикатурата му. Обаче момичето не знае кой е Минков.
Минков е роден в Радомир. Неговата сестра Надежда е жена на Стефан Л. Костов, авторът на „Големанов“, „Вражалец“ и т.н. От рода на Минков са били революционери, дядо му е бил македонски воевода. А неговият брат Иван Минков е офицер, убит през 1925 година след атентата в църквата „Света Неделя“. Помня, имаше кръчма под сградата на СДС на „Раковски“, там имаше кьошета и кръчма „Иван Минков“. Но Иван Минков освен офицер е авторът на музиката на химна „Покойници, вий в други полк минахте“ („Новото гробище на Сливница“ на Иван Вазов, б.м. – Н.И.).
Какво още това момиче не знае? Това момиче не знае, че Светослав Минков е бил агент на съветското разузнаване, абсолютен агент. И като голям агент има данни, че той е предупредил съветското разузнаване четири часа преди Зорге за Втората световна война. През 1941 – 1943 година Светослав Минков е в Япония чиновник в българското посолство. Освен това той и до ден днешен е най-превежданият европейски автор в Япония. Светослав Минков е автор на литературна теория, малко известна у нас. За злото у човека, за злите духове. Той е философ, има книги на тая тема, той е завършена личност.
Но момичето нищо не знае, нито е чела негова книга, жега, Минков е разплут… Момичето задава тъпия въпрос: „Другарю Минков, кажете кой от жанровете има най-голямо бъдеще?” Минков започва да говори нещо умно, но след малко момичето пак повтаря въпроса. Момичето се усеща, че хаби батериите и изключва. Пак задава въпроса си, и пак…
Пропуснах да кажа за Минков, че като съветски център преди 20 години руснаците вземат жилището му, защото е било шпионска квартира. Той е бил резидент и жилището му е използвано за шпионски цели.
Бешков е имал параф от Георги Димитров. Димитров много добре е знаел кой е Бешков. Брат му е убит. На един прием Георги Димитров му казва: „Г-н Бешков, (тогава обръщението е било още на Господин) на нас са необходими вашите ръце. Ако нямате условия, ние ще Ви ги създадем, ще Ви дадем вила и всичко необходимо.“ Но Бешков му отговаря: „Г-н Димитров, виждате ли тия ръце? Ако са драснали една черта за пари – отсечете ги!“ И разговорът се прекъсва.
Вторият им разговор е пак на прием. Димитров е бъзнат от тоя разговор и го дебне. Като го вижда, доближава Бешков и казва: „Г-н Бешков, я да се дръпнем тук, за да не ни чуят.“ И Бешков му казва: „Г-н Димитров, и Вие ли се страхувате?!“
Момичето не ги знае тези работи и се измъчват взаимно с Минков. Момичето отново повтаря въпроса си. Минков започва да говори нещо умно, обаче то пак пита: „Другарю Минков, ще кажете ли най-накрая кое има най-голямо бъдеще?”
Минков се обръща и казва: „Е..нето!” И е гениално прав. Наистина по-голямо нещо от това няма за живота.
Познавахме се със Славчо Красински, общували сме. Ще ти разкажа нещо интересно за него. По време на Втората световна война в началото на 40-те години Славчо Красински е работил в списание в една стая с Фани Попова – Мутафова. Бай Славчо е бил хубавец, бохем и Фани Попова – Мутафова очевидно е била влюбена в него. Веднъж Славчо Красински нещо се възмутил от Хитлер и написал саркастична подигравателна епиграма за Фюрера. Напсувал го, смачкал листа с епиграмата, хвърлил го в кошчето и отишъл да си пие в кръчмата.
Какво прави обаче влюбената жена? Фани Попова – Мутафова изважда от кошчето смачкания лист с епиграмата, приглажда го и го прибира в дамската си чантичка.
Идва 9 септември и Славчо Красински е арестуван като „фашист“ и „враг на народа“. Негов кум е Александър Цанков. По този повод той казваше: „Защо ми трябваше да каня за кум Александър Цанков!“ Освен това той е работил в подозрително списание с Фани Попова – Мутафова. Настаняват го в една килия с актьора Владимир Трендафилов.
Но досетливата и прозорлива Фани Попова – Мутафова взема листа и отива в милицията. Показва епиграмата на Славчо Красински срещу Хитлер и така го спасява от сигурна екзекуция. Падат подозренията и трябва на другия ден да ги освободят от ареста. След обяда им занасят дамаджанка с 5 литра вино и кюфтета. Славчо Красински и Владимир Трендафилов пийнали и замезили добре и в изблик Славчо изписал по стените закачливи еротични и сексуални стихове. На сутринта милиционерите отиват да ги освобождават и виждат изписаното по стените. Питат строго кой е авторът. Те мън-мън. Разбира се, че е поетът. Тогава милиционерският началник се обръща строго към Славчо Красински: „Щом си написал тези неща, за наказание ще излежиш още една седмица!” Освобождават Владимир Трендафилов, а бай Славчо излиза от ареста след седмицата наказание.
Собствената писателска равносметка до момента?
Аз пиша малко. За 50 години съм написал 1700 страници проза и около 2000 страници журналистика. Досега не съм работил никога на пълни обороти, така, както работят повечето професионални писатели. Една книга я пиша на два-три солука – затварям се за по десет дни – и каквото излезе. Но цял живот съм се заканвал, че ще седна един ден и ще пиша. Още го чакам този ден и все си намирам оправдание за мързела. Баща ми, Бог да го прости, викаше: „Мързелът не уморява човека, само го мъчи!“ Но кой слуша баща си, та и аз!… Всичко е прекрасно, докато го замисляш, докато почне да оживява в тебе. Чувстваш се тогава богоравен, но почне ли писането, почват мъките. Защото думите се съпротивляват, на теб ли да обяснявам. Навремето Ивайло Петров, като работеше в „Литературен фронт“ и трябваше да осигурява разкази за вестника, обикновено, като видеше автор, казваше: „Дай един разказ!“ Поканеният отвръща: „Нямам.“ Ивайло: „То ако е лесно, и аз ще го напиша.“ Самият аз бих написал отново книгите си: „Истина без давност“, „Седем ключа на вода“ и „Когато Господ ходеше по земята“. Те вече имат по няколко издания.
Най-знаковата ти книга е „Когато Господ ходеше по земята“. Основните послания?
Може би за прекрасния писателски труд и за нерадостната съдба на писателя, защото животът му наистина е ад, а книгите му понякога са прекрасни. Писах я с лекота, сякаш на майтап, купонът да тече, музиката да свири. Когато съм се заканвал да напиша нещо хубаво, умно, книгата на живота си, нищо не е излизало. Често съм казвал: на жена, море и литература не се заканвай, поднасят изненади. Петдесет години блъскам из тия чукари, натрупах опит, разочарования и познания, а с възрастта тия неща навеждат до усещането за безсмислието на нещата. Пък и времето, в което живеем сега, не е от най-духовните и не подхранва илюзии. Но на младини бях по-амбициозен, имах и шансове, някои от тях не проиграх. Сега, като се обърна назад, почти няма от какво да се срамувам, мога да се погледна в огледалото.
Кои от писателите са ти били като литературни образци през годините?
Много са. Общувал съм с много български писатели. И от всички съм получавал по нещо, научил съм нещо. Един от шансовете ми в младостта бе, че общувах с по-възрастни писатели. Много хора са ми дали – един Станислав Сивриев, Върбан Стаматов, един Славчо Красински и ред други писатели, които отдавна ги няма. И, разбира се, класиците.
Тежка ли е писателската участ?
На едно място Толстой пише: „Животът на писателя е ад, затуй пък книгите му са прекрасни“. Или нещо подобно. А Цветан Стоянов, Бог да го прости, отиде си млад, го е казал още по-добре: „Писателят тъкмо като писател се отделя в биографията си – наоколо еснафите тънат в самодоволство, а той целият – изтъкан от болка и сякаш не би бил творец, ако в живота му няма катастрофи.“ За Чехов да не говорим: „Талантът те поставя в особено положение: може да си жаба или паяк, но и тогава биха те уважавали, защото на таланта всичко се прощава.“
Интересно е, че почти всичките ти книги са награждавани…
Да, почти всичките. Не с големи награди, с дребни. Но никога не се е шумяло. Аз съм избягвал интервюта и подобни прояви.
Има ли книга, която мечтаеше да напишеш?
Мечтаех да напиша такава книга, каквато никой никога не е чел и написал. Но животът вече мина, измързелувах мечтата.
За нищо не съжалявам. Пътувах и опознах свят, живях пълноценно, пих и бохемствах, каквото можах, написах. Каквото ми е отредил Бог, това е.