Има едно средство да се освободи България не само с най-малко жертви, но може би почти без жертви. То изисква да се намери един човек, който да се реши да пожертва себе си. Тоя човек ще бъде аз.
Тези думи принадлежат на Каблешков, апостола на Копривщица, човекът, който заповяда първата пушка на Априлското въстание и написа Кървавото писмо.
В историята на това въстание той няма значението и ролята на Бенковски или Волов. Той се различава от тях. Неговите дълбоки характерологични различия са отлети дълго преди срещите му с апостолите; те са във фактите на неговата биография.
Тодор Каблешков като началник-гара в Белово
Син на богати родители, получил образование в самата Турция, Каблешков няма онези бурни сривове, които до въстанието имат Бенковски и Волов. Не е бил емигрант, не е усещал липсата на свобода чрез реалната свобода и уредба на други народи. Съдбата още от началото му е предоставила онова, което може да бъде мечта на хиляди: образование, почит, самонареждаща се кариера. Умен, прозорлив, той е могъл с малко усилия да разшири това начало и да си отвори хоризонти, каквито дори за енергичните копривщенци в Турско са изглеждали немислими.
Неговият произход, неговото образование, неговият трезв ум предсказват в бъдещето един умерен човек, способен не само да оцелее, но и да обръща в своя полза събитията. Вместо това, когато през пролетта на 1876 година Бенковски и след него Волов идват в Копривщица, те намират един готов апостол, не по-малко решителен от тях, и при това като местен човек, владеещ уважението на стотици хора, Каблешков им помага в апостолската им дейност. Той скоро се превръща в една от най-важните фигури на въстанието.
От само себе си се разбира, че за да направи такъв рязък завой съдбата му, той е трябвало да притежава редки качества. Съвременниците му потвърждават категорично това. Константин Величков – негов близък приятел, пише: „Природата беше му дала двете ония дарби, с които облагодетелства ония, на които отсъжда да владеят над човеците и да ги водят: красноречието, за да подчинява сърцата; проницателността, за да управлява събитията“.
Всичко останало като документ и спомен за неговия живот потвърждава тези думи. Още в началото той е знаел страшната истина, че въстанието е обречено и че големите надежди и възторзи на хиляди хора ще трябва „да се скършат в кръв и разорение от жертви и бедствия“. Ето първият довод за духовната изключителност на този човек, който по-нататък в събитията никога няма да заеме главното и решаващо място. Той е бил роден да убеждава и най-голямото доказателство за това е, че накара да въстане един от най-преуспяващите градове на България, където простата формула: „Туркия ке падне в 1876 година“ далеч не бе достатъчна, за да започне делото.
Там, където посрещнаха хладно Волов и където Бенковски съобразително не стъпи втори път след минаването на Балкана, остава Каблешков. Ако Бенковски бяга от Копривщица, убеден, че никой не е пророк в родното си място, болният Каблешков рядко напуска града. През 1876 година идва тук, за да събуди всичко заспало и да подготви великия акт на първата пушка. Пристигането на Неджиб ага в Копривщица на 20 април далеч не е случайно действие на сляп избор. Властта решава да започне арестите в Копривщица от Каблешков. Той е трябвало да оглави редицата на ония, които е следвало да бъдат обесени, за да се предотврати въстанието. Едно признание, каквото само историята може да направи, за да засвидетелства качествата на априлския ни апостол.
* * *
Пролетта на 1876 г. го заварва болен, трескав. След всяка реч пред комитета или пред въстаналата Копривщица той отива да полежи час-два вкъщи, за да се съвземе след пристъпа на треската. Неговата воля държи приготовляващата се Копривщица на бойна нога. Той налага тая воля не над еснафи и търговци, а над хаджии и чорбаджии, които имат кантори в Солун, Цариград и Александрия.
В сравнение с Бенковски той е бил спокоен и логичен, в сравнение с Волов – красноречив и силен. Бил е м е с т н и я т човек сред въстаниците – от знатен род, тачен, учен, възпитаник на цариградско училище. Така и панагюрци масово се записват в комитета, когато Павел Бобеков – главен учител в града, завършил императорското медицинско училище и носил сабя на кръста си като паша – сам влиза в него.
Паметник на Тодор Каблешков пред родната му къща в Копривщица
Ролята на Бобеков и Каблешков е била изключително трудна; те е трябвало да заложат във въстанието не само вярата си, но и авторитета на трезви и преуспяващи хора. Толкова по-страшна е мисията на Каблешков, който за миг не е вярвал в успеха на делото. Неговият биограф Константин Величков пише: „Той не си е правил никакви илюзии за изхода на въстанието. За него е било ясно от първия ден, че се отива към една катастрофа, но тя беше неминуема… В ужасите и страхотиите, които ще последват, той виждаше целта и оправданието на въстанието“.
Неговият ентусиазъм, неговата увереност в действията, страстността на проповедите му, както се вижда, произтичат от една могъща идея. Колкото е по-уверен в неуспеха на въстанието, толкова е уверен в неговата правота. Той иска свобода на духа си, както е постигнал вече свобода на практическите си начинания. Завършил училище, до което малцина, дори и турци нямат достъп, научил няколко езика, служил в Барон Хиршовата железница, занимавал се сполучливо с търговия, той е разбрал рано, че свободата на духа струва по-скъпо от свободата на материалния просперитет.
Но преди да надникнем в неговите желязно логични и същевременно повече емоционално силни планове, трябва да почетем престрашната Голгота, която е представлявал пътят към неговото решение. Защото именно в нея той е неповторим и тук най-дълбоко прозира силата на духа му, която по-късно, когато е вече влачен по турските затвори, ще кара дори дивите бабаити да му стават на крака и да смятат за чест, ако ги погледне. Така величието на Каблешков е не толкова в решението, което ще вземе, а в себеподготовката за това решение.
Бенковски и Волов, и всички други, които преминават Дунава, за да започнат изпълнението на делото, чувстват зад себе си и в себе си, макар и невнушителната, но реална сила на българската емиграция, на Българския таен централен революционен комитет, който сами представляват. Преди тях всички дейци на българската идея виждат успеха в работата по осъзнаването на вътрешната или външна организация на движението. Това са Раковски, Левски… Дори онези, които започват борбата с мисълта само за собствената си себежертва, са силни в увереносността си, че тяхната смърт е нужен камък в основите на бъдещата България.
Каблешков в 1875 г., решен да умре за България, не разчита на никакви организации и на никакъв възможен далечен успех. Като митичен титан той си представя освобождението на Отечеството в силата и логичността на собствената си себежертва и го вижда постигнато веднага. При това неговият трезв ум съставя един план, който трябва да донесе желаното съвсем без жертви.
Измъчван в дългите нощи от зигзагите на европейската политика към Турция, той решава само срещу цената на живота си да я обърне срещу самата нея. Англия, Франция, Германия с техните тежки дипломатически машини, с техните противоречиви интереси, с техните висши дипломатически съображения е трябвало да бъдат обърнати в полза на България. Каблешков е намислил да убие султана, стреляйки от дома на някой европеец. Фанатизираната тълпа според неговите надежди е трябвало да помете после европейските квартали в Цариград.
Оттук българският въпрос веднага би излязъл на конгресните маси.
Той е бил готов да направи това; напуснал е Пазарджик, отишъл е в Копривщица и по цели дни се е упражнявал в стрелба, за да бъде непогрешим в решителния ден. Познавайки варващината в Турция, той е смятал, че е намерил начин да предизвика нейното самоубийство. Но събитията го изпреварват. Бенковски и след него Волов са вече в Копривщица.
И тогава Каблешков решава да постигне целта си не само чрез собствената си кръв, но и чрез кръвта на онези, които ще поведе срещу чуждата власт.
Като напуска Копривщица след предателството на чорбаджиите, той се отправя в Балкана с надеждата тук да увлече след себе си мнозина от вече въстаналите и така да направи по-дълготрайно въстанието. Проповядващ идеята за дълга съпротива по Балкана, в същото време той е бил слаб и безпомощен в своята болест и в своята неопитност. През час треската го е обливала в потни вълни, почти до загубване на съзнание. Очите на последните въстаници, забравили изоставените си домочадия, се пълнели със сълзи, като го гледали да се люлее като сянка по стръмната пътека.
Огорчен от неуспеха в Копривщица, той вървял, за да види по-нататък, на други места и по други градове пламналата страна и в нея осъществената си цел. Когато го залавят и го помъкват по затворите, той се крепи с надеждата, че ще го изведат пред висш турски съд, където изцяло и напълно би могъл да разкрие идеята си.
Затворен в килия заедно с някой си турчин, на име Киским Пехливан – задържан по криминални причини – по думите на Захари Стоянов, той възкликнал: “Да му се неначуди човек, един кривач душа има в тесните му гърди. И наистина, смазан от бой, изтощен от треската си, той внушава на събратята си по верига Захари Стоянов и Найден Попстоянов смелост да протестират пред управата на затвора за условията, в които са поставени. Но този героизъм тук, в затворите, ако разчетем добре биографията на Каблешков, съвсем не е върхът на неговата издръжливост.
Защото истински титаничното, което той прави, е месец и години назад, когато, след като е почувствал неудържимостта на българското в себе си, се отказва от богатството и кариерата си, отказва се от семейство и роднински задължения и сам – без приятели и съмишленици – подготвя своя план за освобождението. Той е сам в решението си, сам е в решителността си, сам се вижда и в действието. Самотен и трагичен, но непоколебим, Каблешков е изживявал в навечерието на 76-та година мъчения на духа, при които изтезанията в турските затвори са невинна игра.
Надвил безбройните пристъпи на съмненията и отчаянието, решен в самотността си на жест, който не му обещава нищо друго, освен сигурна смърт, той е приемал като най-банално всекидневие безбройните пристъпи на треската и десетките преживени и неминуеми в бъдеще ругатни и изтезания в затворите. Малодушието е недостатъкът, който най-много го е отвращавал, когато го е съзирал у другите. Когато връзват и Захари Стоянов в общия синджир с Найден Попстоянов, Каблешков го посрещна с думите: „Дойди, бе брате, дойди да се понаприкажем!… – Тоя човек (даскал Найден) е жив умрял, преди да види още бесилницата; той не е бунтовник, той е без сърце, той е мъртъв. Той ми измъчи душата повече от турците“.
Сам, напълно вдаден в делото, Каблешков никога и за миг не е бил човек на компромиса! Българската идея е намерила в негово лице човека на действието, готов за най-безусловната саможертва. Константин Величков в спомените си „В тъмница“ пише: „Геройската смърт довърши един хубав живот. Думите са безсилни да изкажат за него похвала, каквато му се пада. Той принадлежеше към рода на ония малцина избраници, които правят великите събития.
С качествата, които обладаваше, при по-благоприятни условия той би могъл да стане душата на една от ония борби, които прославят завинаги историята на един народ. Той е най-светлата личност, която ни даде въстанието от 1876 година. Други заемат в него по-широко място. Никой не го надминава по силата и безкористието на чувствата, които внесе в революционното дело“.