Симеон Янев, писател
Кой днес в период на духовен и стопански упадък се интересува от делата и съдбата на възрожденците и специално на тия, които преди близо 140 години вдигнаха Априлското въстание и предрешиха историческия избор за България, а и за Балканите в известна степен. Преди няколко години (2009) в Сараево външният министър на Турция Ахмет Давутоглу в реч пред босненски мюсюлмани възвести, че османското наследство на Балканите е жива част от балканското и че тяхното бъдеще и физиономичност не могат да се разглеждат без него.
Един български възрожденец, много успял за времето си и много богат, просветен, учил в Цариградския Роберт колеж, добър познавач на османското право, член на Габровския казалийски съд, превел на български Наполеоновия кодекс, през 1875 г. мисли почти същото като Ахмет Давутоглу през 2009 година. В съгласие с османското право, когато през 1875 година навсякъде в балканските провинции на Османска Турция ври и кипи, когато са въстанали и успешно се бият християните в Херцеговина, когато в България току-що е направен първият опит за въоръжен отпор (Старозагорското въстание), когато българската революционна емиграция в Румъния замисля ново всеобщо българско въстание, този човек – Цанко Дюстабанов се заема да състави махзар (прошение) до султана, подкрепен с много подписи с цел да се реформира Турция, да се избегнат приближаващите кръвопролития, да се успокоят народите и да се заздравят държавните институции…
Исканията му са цяла програма и в нея като че най-важните са:
- да се премахне данъка „бедел“, който плащат само българите заради военната охрана, която им осигурява правителството, като се въведе за компенсация редовна военна служба и за тях;
- да се запази системата за отделни училища на етносите по обща държавна програма;
- да се признае българският език като втори официален език на империята…
С една дума – този човек иска да направи от Османска Турция Австро-Унгария на Балканите. Като върховна полза от подобни реформи той посочва, че ще се пресекат апетитите на големите европейски държави да се намесват в работите на Турция, т.е. империята сама ще може да решава своите собствени проблеми.
Отговор на този махзар не се получава никога.
През ранната пролет на 1876 година, като има предвид огромното влияние и авторитет, които е имал Дюстабанов сред българското и турско население в Габровско и Севлиевско, Габровският революционен комитет му предлага да оглави готвеното въстание. Разговорът ставал на печено агне в една от градините край Габрово – агне и сладка приказка. Като ги изгледал един по един, а те до един не издържали погледа му, той казал: „Оставили сте ми два пътя. Първият е да отида и да ви предам; тогава ще бъда дважди по-зачитан и трижди по-богат. Вторият – да дойда с вас и да загубя главата си.“ И довършил: „Идвам с вас“. Така „ТуркоБългария“ на Балканите не се състояла и вместо нея след две години възникнала България, окъпана в кръвта на едно злополучно въстание и на една победоносна за Русия и гибелна за Турция война.
—–
В тия думи на Дюстабанов е казано всичко: и за съдбата на въстанието, и за собствената му съдба.
Но и за пътищата на историята за век и половина дотук и вероятно за много повече.
За съдбата на Балканите, решавана непрекъснато от външни сили.
За Балканите изобщо като „чрево адово“.
За турския и българския манталитет, за единия, както и за другия национален характер.
И за това, че единственото, с което се прави историята, са действията, каквито и да са.
И никога бездействията, колкото и удобни да изглеждат.
—–
Големият патриот, войвода и герой от славното Априлско въстание през 1876 г. Цанко Христов Дюстабанов е роден на 13 май 1844 г. в Габрово. Син е на богат бегликчия, племенник е на Васил Априлов и близък роднина по майчина линия на Николай Палаузов. Завършва начално и класно училище през 1862 г., след което продължава да учи френски, италиански и гръцки език. В периода 1863-1865 г. живее в Севлиево, като наглежда воденицата на баща си, с която по-късно изхранва братята и сестрите си.
През 1872 г. Дюстабанов заминава за Цариград, където учи в Роберт колеж, чете много книги и периодични издания на различни езици. Увлякъл се и по английския. Когато се завърнал в Габрово, всички се възхищавали на авторитетните му преценки и познание на турските закони. Предложили му учителска длъжност, но отказал. Открил мъжки пансион в бащината си къща и станал „безплатен учител“. Привлечен е в Габровския революционен комитет и е избран за водач на Габровската чета, която участва в Априлското въстание. В последното сражение войводата е ранен. Заловен на 16 май 1876 г. Изправен пред турския съд, той произнася своята знаменателна реч. Осъден е на смърт. Обесен на 15 юни 1876 г. в Търново.
През 1989 година публикувах книга под заглавие „Български характери“. В нея има пространен психографски очерк за Цанко Дюстабанов и той е първият по рода си, наел се да анализира и обясни огромните видими противоречия в личността на този почти неизвестен български възрожденец и странният начин, по който те извайват една от най-монолитните фигури в българската история на ХIХ век. Дали само на ХIХ-ия? Тук няма да занимавам читателя с тия проблеми.
—–
Развоят и краят на Априлското въстание са известни.
Неизвестна остава, необяснимо защо, ролята и държанието на Дюстабанов в специално организирания за него съд с нарочно пратен от Цариград юрист, някой си Али Тефик бей. Пред съда Дюстабанов застава с нацепена от куршум, получен в Балкана, лакътна кост, като раната, загноясала отначало, била овладяна от хекимините с цел да може затворникът да се изправи пред следствието и на съдебните заседания. Но раздробената кост не била оперирана и част от нея свободно плавала в зарастващата плът, Дюстабанов сам изважда и предава тая кост на майка си при единственото им свиждане, за да я погребе тя и да има той гроб, ако не й предадат след смъртта тялото му. Дюстабанов не е измъчван при разпитите; напротив, обграждан е бил с внимание и уважение, турците са знаели с кого имат работа и на неговите разпити, както и на самите съдебни заседания му се поднасяли кафе с цигара, нещо невиждано при политически следствен. Има редица причини за този особен начин на отношение към един политически затворник, които съм разгледал в споменатата по-горе книга и които не са толкова важни за настоящите размишления. Тук ще се огранича само с най-важното.
На последното заседание на състава водещият заседанието Али Тефик бей задава следния въпрос на подсъдимия: „Цанко ефенди, ти като си такъв умен човек, който знаеш историята и толкова други науки, па познаваш и нашите оръжия и сила, не можа ли да предвидиш, че не се изкарва наглава да се борите вие, една шепа хора, с такава силна държава като нашата. Чудно ми е как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник.“
Отговорът е:
„Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието вие ще нападнете и невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел прочее не беше да ви надвием със сила, но да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компроментирахте (…), а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме.“ После, вместо последна дума, Дюстабанов диктува на съда члена и буквата от османския наказателен закон, по който трябва да бъде осъден. Съответното наказание по указания член било „смърт чрез публично обесване“, което и съдът постановява.
——
Това, което е искал Дюстабанов със своя махзар до султана от 1875 г., и това което е направил през пролетта на 1876 година, вероятно на пръв поглед изглеждат несъвместими. Дуалистът и реформаторът от седемдесет и пета, след като е бил отхвърлен с надменно мълчание неговият реформационен проект, се превръща в бунтовник и радикален враг на системата през седемдесет и шеста. Но ако в първата част на неговото действие го пренесем към европейската политика от началото на ХХІ век, ще бъдем изненадани да видим същия стремеж за мирно решаване на наболели проблеми чрез преговори и взаимни отстъпки. Ще видим, че този път (при малко далновидност) наистина би спестил много кръвопролития и че предпочетен (поне за няколко десетилетия), би открил поле за мирно съревнование между народите в империята, а в това мирно съревнование би се възпитала вероятно в много по-голяма степен взаимотърпимостта и убеждението, че така се работи за обща полза. На този фон политическата далновидност на Дюстабанов изглежда изпреварила европейската поне със 120 години.
Но обстоятелствата се изменят, надеждите за диалог умират, надменното мълчание попарва неговите правни, реформаторски идеи, а зулумите на приетите от империята, изгонени от Крим, черкези и татари стават нетърпими. За по-малко от година империята показва не само нежеланието си за реформи, но и неспособността си да се справи, с който и да било вътрешен проблем, докато толерирането на едното вероизповедание за сметка на другото му доказва пълната несъстоятелност на неговия реформаторски проект.
И от реформатор той става бунтовник. Както личи от речта му пред съда в Търново, той не се е надявал на победа, но е видял победа в турския институционален модел, който се е надявал да промени и в османския манталитет на радикалност към раята, който се е оказал непроменим.
Неговите несъвместими действия се оказват абсолютно логични според обстоятелствата. Той действа като политик; всяко нормално политическо действие е действие според обстоятелствата, като целта остава неизменна.
Неговата цел е признаването на българите като държавнотворен народ; той не се отклонява и не отстъпва от целта си. Променя само средствата, като във втория случай за целта залага собствената си глава.
Ако можем да пренесем неговите действия от Османска Турция в днешния Европейски съюз и да си го представим като български евродепутат как би действал той в Европейския парламент, когато вижда например, че Франция и Холандия с охота приемат български и румънски високообразовани специалисти на работа и са готови да им предоставят гражданство, но перфидно гонят потоците български и румънски роми, вместо да се заемат с тяхната социализация, каквото е тяхното право на европейски граждани?
Какво би направил, когато ефектът от действията на образцовите страни реално обезлюдява без никакви компенсации една част от европейските им партньори и в същото време ги обрича да бъдат вечно гето на същия този съюз?
Има един-единствен отговор на тоя хипотетичен въпрос? Във всички случаи – не като „йес“ депутатите, макар че за отстояването на една нормална политическа позиция в днешния Европейски парламент съвсем не е нужно да се залага собствената глава.