Симеон Янев, писател
Симеон Янев (1942) e български писател и учен, професор в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на повече от 30 книги по литературна история, критика и теория, както и на романи, разкази и повести. По-известни измежду тях: „Пародийното в литературата“, „Тенденции в съвременната проза“, „Класично и съвременно“, „Атлас на българската литература“ в 6 тома.
Почти единствен от българските автори разработва жанра психографии на известни личности в няколко книги между които „ Български характери“, „Корени“, „Участта българин“, „1876“.
Като всяко изключително събитие историята на Априлското въстание е изтъкана от парадокси. Всички спомени и документи в нея твърдят, че най-влиятелният (до безусловност) водач на въстанието е Бенковски. Би могло дори да се каже, че без него самото въстание би изглеждало невъзможно. В спомените и изследванията (достатъчно е да споменем само името на Иван Хаджийски) се е наложило убеждението, че именно Бенковски е големият майстор на възпламеняването на духовете, направило възможно прескачането от епоха в епоха.
Но колкото и да е вярно това, и да е потвърдено не само от историята, но и от литературата (Вазов, Захарий Стоянов), Бенковски не е най-ефективният водач на въстанието, ако разбираме под въстание не само спонтанния бунт, а преди всичко действията след това – истинската среща с предизвикания противник.
Най-ефективният, довел хората си до крайния предел на една сюблимна, на живот и смърт битка за идеалното, пожелано като реалност, е почти неизвестен на историята. Той се казва Петър Бонев и е (както може да се очаква за оная епоха) по занятие даскал, по призвание учител, защото именно учителите, именувани тогава даскали, създадоха самата епоха в сляпото си, къртовско усилие за друг смисъл на живота.
***
Къртовски усилия за друг смисъл на живота влага Петър Бонев в продължение на близо две десетилетия преди да доведе хората си до оня подвиг, който накара Вазов да сравни Перущица със Спарта и Картаген. В тия години той е учител и на малки, и на големи не само в училището, но и в читалището, и в черквата, и постоянно в самия живот. Завършил гимназия в Белград, участвал в легията на Раковски, където се запознава с Левски, по-късно заедно с Левски образувал първия революционен комитет в Перущица (1869), престанал да действа след обесването на Апостола и активиран отново през 1876 г. – това са върховите моменти в живота на Петър Бонев до въстанието. Несъмнено категорични прояви на отдаден на делото човек, но нито едно от тях не го налага по начина, по който се налагат повечето от другите местни водачи на въстанието: от Каблешков и Дюстабанов до Бачо Киро и поп Харитон.
Петър Бонев е бил по-скоро мек човек, но твърд в мекостта си, умеел да чува и другия. Той не е имал качества на военен като Бенковски и във въстанието не се е налагал с команди, а с авторитет и с разсъдък. Поразително е това, че у него няма никакви пози, не е умеел да крие преживяванията си дори когато те явно не са работели в полза на въстанието. Запомнено е например, че след вестта за обесването на Левски Бонев се разболява, няколко месеца е психически сринат, обяснимо за човек, съкровено свързан с Левски, но не и за човек, който е начело на една тайна въстаническа организация. Знае се и многократно е документирано, че в разгара на най-големия ентусиазъм, след 20 април, той се разплаква пред най-верните си хора от комитета, когато казва: ”…трябва много кръв да се пролее, трябва половината българи да изгинат.” Същото се повтаря ден-два по късно, когато въстанието е вече обявено и първите гроздове башибозуци вече висват по хълмовете над Перущица.
И тук вече идва на мястото си парадоксът, за който заговорихме в началото – възможно ли е, как става възможно, едно въстание, водено от такъв човек, да се превърне в най-величавата страница на Априлската епопея, със саможертви, които стигат до жертвоприношение?
***
Загадката получава своя отговор и без да преброждаме целия му живот. Достатъчни са два-три случая от многобройните превратни ситуации във въстанието, когато неговия ход съдбоносно би се обърнал без присъствието и меката намеса на уж колебливия му водач. Предварително нека напомним, че както и по всички други селища, където избухва въстанието, така и в Перущица то си има своите противници. Това са обикновено богатите и възрастни чорбаджии, които в своята предпазливост добре са предвиждали как единствено може да свърши то. Така например дни преди обявяването му стареите на Перущица, както са ги наричали тогава, тайно търсят начин да предотвратят избухването му, като преговарят с пловдивски турски големци, между впрочем и с руския консул там Найден Геров.
Петър Бонев научава за действията им, когато пратениците били вече заминали. Можем да си представим какво би направил Бенковски в тая ситуация. Бонев не предприема нищо.
По същото време от страна на башибозука, обградил вече Перущица, пристигат трима пратеници, водени от някой си Дели Асан, известен разбойник, добре познат на перущенци със золумите си. Исканията им били да им се приготви и изпрати хляб, тютюн и ракия. Вместо да взема решение Петър Бонев превежда пратениците през табиите (окопите), подготвени за отбрана, и пита мъжете в тях какво да се направи с пратениците. Отвсякъде чува само едно: „Смърт! Стига сме ги хранили.”
Тази случка дава началото на въстанието. Фактически въстанието в Перущица започва като народен съд. И това е едновременно отговорът на Петър Бонев и към противниците на въстанието, и към башибозука.
***
Опитите да се предотврати въстанието продължават и когато вече се водят първите боеве. Има един особено решителен момент в следващите дни, след като нападателите вече са успели да стигнат в самите покрайнини на селото. Тогава от Пловдив пристига специална помирителна комисия, издействана пак от стареите. Пред очите на мъжете в окопите, на една гола поляна, двамина от тях, почтителни до раболепие, посрещат комисията и изслушват условията й.
Условието било едно единствено – да се изведат жените и децата от сто къщи и да се отведат като заложници, а мъжете да останат по местата си.
Петър Бонев пак се съветва с въстаниците. Никой не подкрепя условието. „Идете и кажете на комисията- казва тогава той – че не можем даде нито един човек /…/ Нека пратят от десет къщи булите и децата тук, пък тогава и ний ще им изпратим.” Думите му чули всички: и българите, и башибозука.
И тук се случва нещо напълно неочаквано. Както пише един от съвременниците „мъжете в табиите както чакали „с пресъхнали уста и задъхани гърла края на преговорите, всички наскачаха от местата си и един общ вик огласи цялата околност”.
Мъжете викали: ”Да живей България!”
При тоя вик помирителите се разбягали.
***
Но това не е всичко.
Да дадем пак думата на оцелелия съвременник в спомените му:
„Нашите стареи – пише той – изплашени още повече от разбегванието на комисията, връщат се в долната черква и забират всичките жени и деца, заедно с поповете начело, да ги водят в Устина (съседно турско село – б.м.) като мислели с това да успокоят комисията и да изпросят прошка от главатарите на натрупаните вече около селото башибозуци.”
И се проточва една процесия от жени и деца по сокака зад гърба на мъжете от позицията. „Зрелището беше поразително – пише друг съвременник (Спас Гълъбов) – всички се проточихме през мегдана на синджир, свещениците, гологлави напред /../Всяка майка и баща бяха прегърнали децата си и излизаха…”
Но укрилите се във втората черква „Свети Атанас” отказали да излязат, колкото и стареите със сълзи на очи да ги молели да тръгват. ”Който иска да се турчи – викали оттам – нека иде на теслим (помирение – б.м.) ”.
***
И така народът се e разцепил.
Никой от хората на комитета, пръснати по табиите, заети с отбраната, не знаел какво се случва отзад в селото.
Петър Бонев също. Дали!?
А се случило следното: (пак по разказа на Спас Гълъбов) ”Излязохме и ние на гробището, гдето е черковището на „Света Неделя”. Гръмнаха изведнъж няколко гласове от църквата „Свети Атанасий”:„Връщайте се в църквата, бр-е-е-й! Колят!”
***
Били изклани само първите неколцина от кандидатите да се теслимят. Останалите се юрнали назад и се спасили в черквата, която преди минути напуснали.
***
Подир това клане историята на Перущица най-добре е разказана от Вазов в оная ода от „Епопея на забравените”, която носи заглавие „Кочо” с подзаглавието „Защитата на Перущица”.
***
Въстанието в Перущица трае десет дни. След клането въстаниците удържат табиите още два дни, а после всички оцелели се затварят в черквата „Свети Рангел”, в която знаем какво се случва пак от Вазов.
Но дните след клането са напълно различни от първите пет. „Куршумите летяха въз нас като градушка – спомня си същият Спас Гълъбов – но ние вече бяхме привикнали. Едни нашенци бяха вече издъхнали /…/ а други беряха душа и се гърчеха в най-тежки мъки. Но жалост вече не ся чувстваше.”
***
Военните психолози могат научно да обяснят кога настъпва състоянието „жалост вече не ся чувства”.
Ненаучно народът го нарича „когато човек се прежали”.
Оттук нататък в Перущица оставали само „прежалили се хора”.
***
Но да се върнем пак към водача с мекото сърце, който така фатално пропуска най-решителните моменти да се покаже твърд и решителен пред хората, които е повел на смърт.
Петър Бонев е знаел още от първия ден на въстанието, че то няма да успее. „Кървавото писмо” закъснява в Перущица с три дни, а в последната нощ преди да пристигне, далече на север, там, където са панагюрските села, пламнали огромни огньове. Селските стражи ги гледали цяла нощ: „Нашите палят на турчина брадата – шегували се. – Започва се.”
В същото време по Власевица и хълмовете над Перущица вече горели други огньове, а на другия ден оттам слязъл и Дели Асан да си иска тютюна и ракията.
Вместо да решава сам, Петър Бонев попитал народа какво да ги прави.
***
В същия ден още в зори с няколко придружители Петър Бонев напуснал селото. Едни от спомените твърдят, че ходил до Брацигово да се срещне със съзаклятниците там. Други поддържат, че излязъл да търси удобни за скривалища пещери в планината. Пръснал се дори слухът, че бил избягал.
***
Но като се връщали в селото, той се спрял до една чешма, подпрял глава на двете си ръце и „сълзите силно изведнъж ливнали от очите му и около половин час не могъл да проговори...”
Като се съвзел „омил се на чешмата, обърнал се на изток, та се прекръстил и издумал: ”Хайде, другари да вървим. Всичко се свърши!”
***
Петър Бонев е убит при отстъплението от табиите на 30 април.
Същият ден му се ражда дете – момче, което по чудо оцелява в пепелището на горящата Перущица.
Същия ден започва и обсадата на черквата „Свети Рангел“, където последните живи перущенци сътворяват небесeн дом на българския дух.
***
Петър Бонев е носил отговорност за живота на повече от 3500 души, колкото е наброявала Перущица тогава.
И на току-що роденото си дете, без съмнение.
Какъв парадокс тогава да търсим в парадоксалното му поведение през всичките тези изпълнени с героизъм въстанически дни?
***
Странно защо българският народ, който сам себе си смята за трезв и практичен, който най-често първо своята работа не одобрява, който никога не изглежда готов за саможертва и който се омайва единствено от водачи като Бенковски, незачитащи много-много мнението му, в ръцете на меки и състрадателни хора като Петър Бонев, без въодушевление, но и без ропот, изкачва най-високите върхове на себеотрицанието?