19 февруари…
„… и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.“
Хр. Ботев
Пак е февруари, пак самото име на месеца събужда оная, отдавна сляла се с него тръпка като убождане с игла – месецът, денят на Левски!..
Няма друг ден в годината, който да носи на българското сърце толкова много болка и същевременно толкова много светла тъга.
Този ден – с февруарските виелици, с обкованите в лед улици и с несекващата процесия от стари и млади, с техните китки или самотни цветчета, и с децата – толкова много и така необичайно тихи деца, с кокичетата в премръзналите им ръчички.
Този ден почти винаги зимен, а с мирис на пролет – най-трагичният ден на България, а и толкова гордо-смирен.
19 февруари…
Няма друг ден, на който да се чувстваме повече българи, по-просветлени в скръбта и също толкова в гордостта си.
* * *
На този ден, на това място, мястото на бесилката, вдигната до гробището на престъпниците, осъден като престъпник, а просиял като светец, Левски се превръща в най-великата и за нас самите неразрешима загадка. Колкото повече разумът ни изправя пред окончателността на станалото, толкова по-категорично чувствата отказват да го приемат – щом сме тук и толкова много – той е жив и е във всеки от нас!
Да мисли за Левски, за българина означава да потъне в море от несъгласуеми, противопоставящи се чувства, в които до възторга стои вината, до вината – гнева, а в гнева – преклонение като пред божество. Левски за нас е едновременно и горест и гордост, безмерна любов и безмерна безутешност.
Затова може би истинната представа за Левски намираме не у историци, не у психолози или философи, а у поетите.
Започнало се е с Ботев, създал в гениалното си стихотворение апокалиптичен паметник на всенародната скръб. Продължило се е с Вазов в „Епопея на забравените“, където с омировски размах е постигнат величав образ без пози на величие, в една градация от поанти, която ни отнася в облаците от непомерен възторг и безмерна тъга.
За да започне отпосле в партийните (партизански – по-точно) времена безкрайна верига на делещите го партийно, на превръщащите го в икона или на питащите го – „защо сме такива?“.
Но има и едно стихотворение на, за щастие, живият голям български поет Иван Цанев, печатано в многотиражката на Софийския университет, някъде в средата на 60-те години, когато той още нямаше издадена книга. Това стихотворение можем да прочетем след Ботев и Вазов като пророческо за феномена Левски в нашето време.
Ето това стихотворение:
19 ФЕВРУАРИ,
ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ЛЕВСКИ
Плач на траурни гарвани
смътно
се надига отново във мене.
Ти си мъртъв.
Живеят безсмъртно
всички болки от стари измени.
Всяка история лее куршуми,
вдига бесилки всяка история,
за да направи
големите думи
недостижими
за малките хора.
А къкринският трънен венец
ти прилича…
Ти си предан,
предаден,
обесен
и стоиш със гранитно величие
в тази нощ,
в този град
в тази песен…
Капе от лампите жълта влага.
Светлината е толкова гъста,
просто няма
къде да избягаш
от очите на
поп Кръстю.
Това стихотворение прозвуча като откровение сред тогавашната ни студентска аудитория. Мнозина го бяха научили наизуст и многозначително при всяка заплетена ситуация повтаряха последната му фраза: „просто няма къде да избягаш от очите на поп Кръстю.“
Но времената тогава в оптимистичния си захлас не разрешаваха подобни многозначителности. И в малката първа с формат на джобно тефтерче и в обем от само 36 странички стихосбирка на Иван Цанев „Седмица“ стихотворението се появи с три букви разлика:
Капе от лампите жълта влага.
Светлината е толкова гъста,
просто няма
къде да избяга
от очите ти
поп Кръстю.
Трябваше да мине половин век, за да се сепнем от пророчеството на поета с променените в текста три буквички. В ураганно нахлулите нови времена единствената фигура в новата ни история, която почти любовно сплотяваше българите, символизираше единство и извикваше преклонение, се оказа терорист, подбудител срещу законната власт, осъден и обесен като криминален престъпник.
Темата за предателството около залавянето му стана по-актуална от ролята му в националноосвободителното движение. В името на алтернативните мнения се поде акция за оневиняване на предателя му поп Кръстю, а алтернативната свобода стигна дотам, че бе открит истинският предател в лицето на българския народ, който след къкринския епизод, вместо да се вдигне и да го освободи по време на прекарването му от Ловеч до София, се изпокрил по села и паланки, за да го величае впоследствие като национален герой. От ред години насам около 19 февруари не минава без някоя телевизия, някое радио или популярен жълтеещ вестник да повдигне скандално темата за предателството и да открие нови свидетелства за неспособността на българския народ да мисли политически коректно, да се освободи от митовете си и да повярва, че няма бъдеще за народ, който има нужда от герои.
В тая демократична атмосфера с правото на алтернативно мислене, от откровена глупост да откровена провокация, трите цензурирани някога буквички в стихотворението на Иван Цанев не само с профетичната си стойност, а и с конгениалния си израз на абсолютната самота, на която може да бъде осъден Апостола, ни нареждат стихотворението до тези на Ботев и Вазов. Още повече, че не можем да знаем до какви открития ще ни извиси алтернативното мислене в идващите години. Сигурно е обаче, че залозите и траншовете, разбира се, за свеждането му до редова фигура в духа на времето му, все повече ще се увеличават.
