„Доколкото сте сторили това
на един от тия
Мои най-малки братя,
Мене сте го сторили…“
На 21 април 2025 г., един ден след Великден, си отиде Папа Франциск – папа, когото светът ще запомни с активното му присъствие на световната сцена и с отношението му към световните проблеми. Римският първосвещеник има за задача да управлява Католическата църква, като укрепва католиците в учението на Христос, бди за запазване чистотата на вярата и разрешава въпросите и проблемите, възникващи, както във всяка организирана структура – в Църквата. Освен това обаче, винаги остава и място за личния „почерк“ на папата, за начина, по който той изпълнява своите задължения и за посланието, което изпраща към „града и света“: така известният Папа Йоан-Павел II беше едновременно теолог и изграждаше мостове (първият папа, започнал визити по света), и с решителността си допринесе за падането на комунизма в Източна Европа; Бенедикт XIV дари Църквата със своето кристално чисто, дълбоко и спокойно богословие и търсеше вътрешен мир и единство в Църквата. А Папа Франциск в течение на 12 години беше „неконтролируем“ и провокативен, но остана предвидим в едно: във вниманието си към най-слабите и отхвърлените, и в негодуванието си срещу противопоставянето и разделенията.
Хорхе Марио Берголио, роден на 17 декември 1936 г. в Буенос Айрес, Аржентина, е първият папа от Латинска Америка, първият папа от ордена на йезуитите и първият папа от южното полукълбо. Произхожда от семейство на италиански емигранти и в младостта си учи химия, преди да се присъедини към йезуитите. Ръкоположен е за свещеник през 1969 г., а по-късно става архиепископ на Буенос Айрес и кардинал през 2001 г. Известен е със скромния си начин на живот и близостта си до обикновените хора. Избран е за папа на 13 март 2013 г., след оставката на Бенедикт XVI, и приема името Франциск в чест на св. Франциск от Асизи, символ на бедността и мира. В своите послания, в своите формални и неформални срещи с политици, с епископи и свещеници, с представители на други християнски изповедания или други религии, с обикновените хора, Папата винаги беше непосредствен, отворен, винаги се шегуваше: с една дума, търсеше връзката с човека срещу себе си. Видимо беше, че обича и особено търси срещите с обикновените хора – от персонала на Ватикана, през трапезата за бедните в Рим по празници, до затворниците и бежанците. Негов е призивът Църквата да бъде като „полева болница“ – да бъде там, където има проблеми – както духовни, така и материални: човекът трябва да бъде намерен и посетен в неговата нищета, дори в най-отчайващите обстоятелства на неговия живот и там да му бъде показан Христос. Папа Франциск знаеше, че задължение на Католическата църква е да носи на хората както истината на Христос, така и да предлага материално милосърдие, както ще каже св. Иаков апостол в своето послание: „Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото – каква полза?“ (Иак. 2:15,16). Нещо повече, папата проявяваше особена чувствителност към лицемерието, което нерядко – под претекст, че се бори за някаква истина или кауза – пренебрегва стоящата пред него и „крещяща“ нищета на някой конкретен човек – бежанеца, бедния, болния или затворника. Папата обръщаше внимание и върху друга опасност – този беден или нуждаещ се човек да бъде третиран като обект и просто да му бъде предоставена материална помощ, без да се зачете неговото достойнство – затова ще попита: „Когато даваш на просяка милостиня, гледаш ли го в очите?“.
Освен като пастир на Църквата, поради факта, че Ватиканът е призната държава с дипломатически отношения с почти всички страни по света, папата участва и в международния политически живот. Така, освен в своите открити послания към „града и света“ (известното Urbi et orbi, които гледаме по телевизията на Рождество и Великден), своите пастирски послания и насърчения, папата е и в пряк контакт с политически и религиозни лидери от целия свят. Именно в Urbi et orbi, през всичките 12 години на неговия понтификат, Папа Фарнциск не пропускаше да призовава за справедливост и мир във всички страни, въвлечени във военни конфликти или обект на тежка социална несправедливост. Няколко линии във външната политика на Папата заслужават внимание: миграцията, климатичните промени и икономическото неравенство, и исляма.
За първо пастирско посещение извън Рим през 2013 г. Папата избира италианския остров Лампедуза, цел на бежанци, идващи през Средиземно море, мнозина от които се удавят в опитите си; там Папа Франциск хвърля букет в морето в тяхна памет и осъжда „глобализацията на безразличието“, довела до презрение към чуждата нищета. През 2016 г. подобно събитие има на о. Лесбос заедно с Вселенския патриарх, а по-рано същата година Папата отслужва литургия на Мексиканската граница със Съединените щати. Критиците на тази политика отбелязват, че освен насърчение за прием на мигранти, бягащи от различни кризи, задължение на Светия отец е и да разобличи и порицае конкретно и публично причинителите на тези кризи. И това може би наистина е така – нито Мадуро от Венецуела, нито Ортега от Никарагуа, нито Путин са били обект на необходимата критика от страна на папата. В защита на това може да се каже, че посланието на Франциск е по-скоро „погледни човека до себе си, а не се занимавай с това, което е далеч и не зависи от теб“.
През 2015 г. папата посвещава енциклика (официален папски документ с изяснителен и поучителен характер) на екологичната криза – Laudato Si. Името на документа е взето от прочутата молитва на светеца Франциск от Асизи, в която той хвали Бога в Неговите творения, т.е. в природата: „Хвален си (Laudato Si), Господи, във всички Твои създания…в брата слънце…. в сестрата луна….“. Енцикликата призовава за грижа за общия дом – планетата Земя – и поставя екологията в центъра на социалното учение на Църквата. Документът подчертава взаимовръзката между бедността, неравенството и разрушаването на околната среда, като насърчава екологичната отговорност и глобалната солидарност. Папата говори за „екологичен дълг“, който развитите страни имат спрямо природата и предлага той да бъде изплащан, като развитите страни намалят външните дългове на по-бедните страни.
Папа Франциск с едно семейство по време на генералната аудиенция
Много значим, но по-малко известен външнополитически принос на Папа Франциск са трайните връзки с исляма. По време на неговия понтификат се наблюдава съществена промяна в ислямския свят в две насоки. Саудитска Арабия бавно започва да преминава към социални реформи, ограничаващи уахабизма и все повече допускащи вътрешен плурализъм; в същото време най-голямата мюсюлманска общност, която е в Индонезия, започва да говори за ислям, съвместим с човешките права и с религиозния плурализъм. Папата забелязва това и всячески се опитва да го подкрепи. Така неговата визита в Абу Даби през 2019 г., на прага на Саудитска Арабия, довежда до подписването на общата декларация за човешко братство, световен мир и общо съжителство заедно с шейх Ахмед Ал Тайеб, имам на най-изтъкнатия сунитски ислямски университет в света „Ар-Ахзар“ в Кайро. По-късно, през 2021 г. Франциск се среща с великия аятолах Али ал-Систани в Ирак – първа по рода си среща, която отеква в целия шиитски свят, включително в Иран. През септември 2024 г. Папата, вече в тежко здраве, посещава Индонезия, където отново се среща с ислямски лидери; тази среща е много високо оценена предвид здравословното му състояние.
Какво можем да научим от Папа Франциск? Той оставя след себе си не само документи, речи и дипломатически жестове, но и едно дълбоко свидетелство за християнска чувствителност в действие – към човека, към бедния. Той напомня, че Църквата не е само институция с традиции и догматика, а преди всичко жива общност, призвана да бъде близо до страдащия. Историята ще бъде съдник на неговите политики и времето ще изведе наяве техните последици, това предстои да оценим. За всекиго от нас обаче, лично, като поучение, Папата като че иска да повтори думите на Христос: „Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте… Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.“ (Мт. 25:36,40).