В своята забележителна мемоарна книга „Път през годините“ поданикът на изящната словесност Константин Константинов пише: „Съдбата ни е дарила с най-голямата утеха: паметта – това истинско чудо, което е един от образите на безсмъртието“.
Паметта не ни позволява да забравим хора и събития, затова искам да разкажа за Никола Радев – този истински аристократ на духа.
Книгите, излезли изпод перото му, бяха етапи за майсторско повествование. Чрез тях той придвижваше нашата литература, обогатяваше я. Писменото му слово е белязано с енергия. Той твореше за нашите съвременници, навлизаше в пропастта на нещата, разказваше за тъй близките му хора: Иван Пауновски, Станислав Сивриев, Иван Динков, Никола Иванов, Иван Есенски. За всеки един от тях намираше най-точните, най-искрените думи.
Никола Радев честно и талантливо следваше своя път. Смея да твърдя, че той е от малцината български писатели, който беше последователен и всеотдаен в своите пристрастия към живота. „Беше“ е една несправедлива дума. Защото за него не би трябвало да се говори в минало време, защото той присъства в мен, а е някак си далечен.
Радев носеше душата на поет. Пишеше с изпепеляващо творческо вдъхновение. Аз го открих преди повече от десет години. Това откритие съвпадаше с прочита на „Когато Господ ходеше по земята“ – книга пъстра и кипяща, легитимираща автора ѝ като рядък разказвач. Тази книга е обърната към себечовека. Тя е наситена с лиризъм, сякаш, за да ни напомни, че лиризмът е едно от най-характерните достойнства на писателската му същност.
Никола Радев е един от онези талантливи мъже, чрез които ние, неговите читатели, намираме своето житейско оправдание. Натюрелът му на разказвач прелива от виталност, трогателна нежност и чувственост. И днес помня деня, в който се запознах с него и с Иван Динков. Никола Радев беше отговорен и силен мъж. Веднъж, бидейки насаме с него, ми рецитира Кавафис: „Внимавам в работата си и я обичам“.
Лично аз не познавам по-сладкодумен, по-достъпен писател от него. Той приласкаваше човека до себе си, доближаваше го и непременно казваше похвални думи за него. А ако е пишещ, ще го насърчи, ще направи така, че пишещият да се почувства истински щастлив. Пазя като свиден спомен негово писмо от Тревненския балкан, с което докосна сърцето ми, написал е думи, които най-малко заслужавам, но които ще нося до сетните си дни.
Никола Радев беше харизматичен. Първото нещо, което ме впечатли, беше усмивката – широка, безхитростна. Припомням си наши разговори с него, с Иван Динков, Никола Иванов и Иван Есенски. Питал съм за опорните точки в живота му. Казваше, че особено цени чувството за отговорност, че писането е труд – непрекъснат, изтощителен. При това го отъждествяваше с призванието, таланта и дарбата, с които човек се ражда.
Никола Радев носеше в себе си една сърдечна доброта, която предразполагаше към откровение. Той изповядваше един постулат: „Висшата степен на литературата е любовта към човека“.
Помня януари 2005 г. Той, Иван Цанев, Никола Иванов, Иван Есенски и аз се бяхме запътили към болничната стая, в която съдбата отброяваше последните дни на Иван Динков. Когато го зърнахме, Никола Радев – неговият най-предан приятел, каза: „Виж кои сме тук, миличък“. Чул думите, Иван ни гледаше втренчено. Дума не отрони. Нямаше сила за нея. И в един миг се отрони една сълза, потичайки по скулата. Беше сълза за сбогом.
Спомените за срещите ми с Никола Радев нахлуха неудържимо във вече носталгичната ми памет. Перифразирайки Константин Константинов, ще кажа: Той беше един от онези забележителни творци, чрез които литературата намира своето оправдание.
Казват, че клетото човешко сърце никога няма да се почувства самотно, когато може и има какво да си спомни. Моето сърце не е самотно.
Февруари, 2017