1.
Ако в Карлово през 19-ти век е имало една пророчица с дарбата на Ванга, тя непременно през 1837 година би прокобила, че в града са се родили две момчета, орисани да прославят града за вечни времена. Едното, когато просияе явният му живот, другото – когато се разбулят тайните на живота му.
Но в Карлово през 19-ти век не е живяла пророчица със способностите на Ванга. Затова в пълна неизвестност в градчето са расли две момчета със заложби на гении; играли са си заедно, учили са в едно училище заедно и после са се разделили, всеки по своя път.
Пътят на първото започва в бедност, продължава през лишения и опасности, които обикновен човек не може да понесе, и завършва с трънен венец, след което всички български поколения с болка и гордост ще провидят най-великия човек на своето племе и вечното свое упование в идните времена. Малкото име на момчето е Васил, бащиното – Иванов, а фамилното – Кунчев, наречено по-късно и останало в историята с името Левски.
Второто момче расте в охолство, доколкото охолството е възможно в поробена страна, учи в най-добрите училища, защото баща му е един от най-добрите учители в оная страна, наследява богатствата на вуйчо си – един от най-богатите хора сред българите в онова градче и завършва образованието си във Виена, откъдето започва пътят му на богат и високо образован човек. То се казва Теофан, бащиното му име е Райнов и това име му остава и като фамилно, защото баща му е Райно Попович, най-добрият учител по елиногръцки език в България по онова време, духовен баща на личности като Гаврил Кръстевич и много други от възрожденците.
След карловското училище продължава в Пловдив в най-доброто българско училище за времето си, после заминава за Цариград да се „пракса“ в търговската кантора на Братя Гешови – прочут карловски род на търговци и по случайност негови близки роднини от майчиния му род.
През 1858 година умира баща му и той заминава при един от вуйчовците си във Виена, като се записва студент във Висшето търговско училище там. Но и вуйчо му умира и затова се налага младият Теофан да поеме неговата търговска фирма. Същевременно във Виена съдбата му поднася най-забележителното познанство в живота му – среща се с един българин на име Раковски и от преуспяващ търговец той е превърнат в негов съратник. Няколко години по-късно, през 1862 г., младият Райнов внася първото си щедро дарение за въоръжаване на Първата българска легия, а сам той е изпратен от Раковски в Италия, за да изучи при Гарибалди тактиката и стратегията на италианското националноосвободително движение. Гарибалди включва младия българин в доброволческата си дружина в похода срещу Неаполитанското кралство. Младият Райнов проявява голям героизъм в битките и завършва похода с чин капитан.
После се връща във Виена.
След връщането му във Виена съдбата му поднася първия съдбовен сблъсък с живота: фирмата, наследена от вуйчо му, фалира, а той е заподозрян от австро-унгарските власти, че е предизвикал умишлено този фалит. Съдят го, осъждат го, след което попада в затвора.
Това е първият случай, когато изглежда, че съдбата му е обърнала гръб. Но не минала и година и щастливата звезда, под която е бил роден, отново изгрява на смрачения хоризонт: във Виена пристига майка му. Научила за осъждането на сина си, тя пристига да го спаси – иска аудиенция от самия император Франц Йосиф, който след няколко десетилетия ще се окаже най-дълголетният владетел на старата империя.
Представяме ли си? Една никому неизвестна българка, от едно никому неизвестно, та има си хас да е известно на самия австро-унгарски император, българско градче.
Ако в Карлово по това време е имало пророчица с дарбите на Ванга, тя сигурно би предрекла, че нещастната майка заради сина си ще иска среща с много голям човек.
Но едва ли и че ще я получи.
А както видяхме, в Карлово не е имало такава пророчица…
А великият император, колкото и да е невероятно, приема нещастната жена.
Не стига това, но той разбира и че синът ѝ е бил невинен и заповядва освобождаването му от затвора.
Представяме ли си?
Една българка от някакво българско градче убеждава австро-унгарския император в невинността на сина си и той възстановява справедливостта.
Това не е чудо – това е знамение.
2.
Че е знамение, става ясно не много след това.
Младият Райнов се връща в Турция, установява се пак в Цариград, за да продължи дейността си на търговец, а при него идва някой си Манол Иванов, за да иска с него поверителен разговор. Само че този някой си Иванов не се оказва кой и да е, а предприемчив адвокат с много високи познанства в султанската столица. В разговора им той открива на Райнов, че Високата порта била много загрижена от това, че сред българската емиграция във Влашко и другаде се разпространявали много вредни за държавата идеи, които, ако привлекат много хора, могли би да предизвикат сериозни събития, опасни и за самите българи в империята. Затова отговорните хора зад Високата порта взели решение към великия везир да се създаде специален кабинет (нарекли го Черен кабинет) и да се привлекат в него способни българи, които отблизо да наблюдават и следят опасните хора, за да бъде предупредено правителството за всичко, което те предприемат. Затова този Иванов, търсейки интелигентни и отговорни пред държавата хора, получил поръчение от везирството да намери и говори с такива подходящи българи за тази важ-на работа. Той и затова бил дошъл – да покани Райнов за сътрудник на специалния кабинет.
Противно на логиката на цялото му поведение до този момент, Райнов, който е субсидирал със солидна сума първата легия на Раковски, същият, който е приел предложението му да отиде при Гарибалди, и същият, който участва в похода на гарибалдийците срещу Неаполитанското кралство… – същият, същият Райнов… приема предложението.
Напълно, напълно нелогично.
Той току-що е навършил 30 години. Наследил е голямо богатство. Платил е чужди грешки с осъждането си и пролежаната във виенския затвор година. Има зад себе си запознаство с най-важния човек на бъдещата българска революция и уроците на революционната борба, взети при Гарибалди, а ето, че четвъртото десетилетие в живота му започва с опасна авантюра. Би могъл да откаже и да продължи мирния си и осигурен живот.
Той приема.
Приема предложението да стане шпиионин на турското разузнаване срещу собствения си народ.
3.
По странно стечение на обстоятелствата същата 1868 г. е прагова и за съгражданина му и негов връстник Васил Иванов Кунчев, известен вече като Левски. Това е годината, в която той ще узрее окончателно за гениалната си идея за освобождение на България не чрез чети, не чрез обвързване за помощ от чужди държави, а чрез всеобщо въстание на българския народ, подготвен за него от нелегална вътрешна революционна организация.
Именно през тая година, обмисляйки бъдещата си мисия, той е написал онези заветни думи, зад които завинаги ще го помнят всички български поколения:
„Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“.
4.
Новоназначеният агент на турското разузнаване проявява голяма активност още в първите дни на новата си служба. Вече не като Теофан, а с агентурното си име Иван, той скорострелно заминава за Влашко, тъй като е отдавна познат с много от емигрантите, между които и с най-главните от тях – Каравелов, Ботев, да не говорим за приятеля му от детството Васил, вече с името Левски. Сред тях Райнов съвестно се заема да изпълнява задачите си. Бил е във връзка с Хаджи Димитър и Караджата преди четата им да премине Дунава. Но най-големият му успех се случил през март 1869 година, когато успял да получи покана за учредителната сбирка на бъдещия Български революционен централен комитет, който трябвало да начертае плана за предстоящото освобождение на България.
Черният кабинет добре обгрижвал сътрудниците си. В архивите са останали сведения за значителни суми към най-активните. В днешно време специалисти по банково дело изчисляват, че зад получена сума от 40 000 тогавашни лири се крият 22 милиона днешни български лева, получени от Райнов и другите двама българи в кабинета – Манол Иванов и д-р Миркович. Това бил техният бюджет – пари за подкупи, за лични разноски и изобщо за всички нужди на агентурното бюро.
Още по-голям успех за агента Иван бил изборът му за делегат на БРЦК в някои западноевропейски столици за контакти и разговори с най-известните революционни водачи в Европа – повечето емигранти от собствените си страни. В хода на тази акция Райнов се срещнал с Бакунин, Нечаев, Херцен, Мацини. Последният дори предал на българите писмо от Гарибалди с уверения, че когато българският народ въстане, той със своите волентири ще пристигне в България. Лошото след тая акция било това, че турското разузнаване – дали заради по-дългото му отсъствие от терена или по други някакви съображения, се усъмнило в лоялността на своя агент.
Изпращат му наемен убиец – някакъв грък. Агентът Иван също по свой път разконспирирал убиеца си и на свой ред му организирал такъв хубав пердах, че гъркът дори забравил да се оплаче на шефовете и направо напуснал поста си. Агентът Иван обаче не забравил да се оплаче на шефовете си от това, че му изпращат такива неопитни и негодни за конспирация сътрудници. Този хитър ход за известно време разсеял облаците около Райнов и колегите му от българската агентурна група.
5.
Но не за дълго.
Някъде в началото на 70-те започнали да го подозират и хората от БРЦК. Според някои сведения дори било взето решение да бъде убит, а за палач му бил определен Ботев. Това вероятно са повече предположения, но Черният кабинет не заради предположения арестувал д-р Миркович. Подложен на мъчения, Миркович не издържал и направил опасни признания. Тогава станало ясно, че още в самото начало при организирането на групата тримата българи се заклели, че ще съставят заблуждаващи рапорти, а парите, които получават, тайно ще предоставят за нуждите на революционното движение. Както се оказало по-късно, с техните пари били финансирани няколко емигрантски вестника, а с пари, осигурени от Райнов, било закупено оръжие за известна част от двете легии на Раковски. Пак с пари на Райнов е била организирана втората обиколка из страната на Левски и били подпомогнати бедстващи хъшове.
Разкрит напълно след признанията на Миркович, Райнов още веднъж потвърдил големия си талант на разузнавач – в последния момент се измъкнал от преследвачите си и емигрирал в Швейцария. По-късно, когато неговият пряк началник от Черния кабинет, тоест неговият водещ офицер починал, той се връща в България. Няколко години работи като главен управител на Барон-Хиршовата железница, без да къса връзките си с революционното движение. Участва и в Освободителната война, а дълги години след това заема важни административни постове в освободената си Родина.
В почти всички публикации, които в последно време могат да се намерят в мрежата, Райнов е прославян като първият български двоен агент.
Нищо по-невярно от това.
От първата и до последната си стъпка в разузнаването Райнов е бил само агент на България.
