Сигурно няма българин, завършил българско училище (преди Световната банка да бе започнала да прави програмите на българските училища), който да не знае, че Ботев, след завземането на „Радецки”, изпраща от кораба онова свое прощално писмо до жена си, което завършва с оная сакрална фраза, превърната по-късно в мярка за патриотизъм у нас: „Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе.”
Знае се също и се цитираше някога, че пак така от кораба, той изпраща и ония свои, прочути впоследствие, телеграми до големите европейски вестници, с които уведомява, че „двеста души български юнаци под предводителството на Христа Ботйов, редактор на в. „Знаме“/…/, днес заробиха австрийския параход „Радецки“, /…/ отвориха знаме „Свобода или смърт“ и отидоха на помощ на своите въстанали братия българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани /…/. Тие вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка.”
Не е тайна колко са се трогнали европейските образовани народи и техните правителства от Ботевото послание, но не се знае (и малцина са се интересували) как е станало това изпращане на писма и телеграми от кораба във време, когато не е имало не само нашите днешни джобни телефони, но още и радио, да не говорим, че и до днес не е известно телеграфи, как-вито тогава вече е имало, да са били монтирани в капитанските каюти. Отдавна се знае обаче, макар и да не е твърде приятно на някои днешни политолози, изкустволози и подобните тям, че Ботев е бил не само роден, но и роден гений, а все още никой не е доказал да е бил и телепат. И въпреки всичко телеграмите на Ботев още същия ден са изпратени за Европата, а писмото до Венета вече е било пуснато в пощенската кутия на едно румънско крайдунавско градче. Само минути след като всичко това е било свършено, човекът, който го е направил, е бил арестуван от румънската полиция, неспособна да върне вече ни телеграмите, ни да проследи писмото. Властите очаквали да са заловили опасен политически престъпник, дискредитиращ румънската държава, а се оказало, че арестуваният е състоятелен румънски гражданин, макар и българин по кръв. Той притежавал малка, но печеливша фабрика за сапун и свещи и бил свързан по зова на кръвта си с ония бедни, идващи от Турция българи, които в Румъния наричали хъшове и които при първа възможност се събирали в чета, преминавали Дунава и създавали безпокойства на правителството в Букурещ. Заради въпросното престъпление той бил изпратен в букурещки затвор, поради което не могъл да предаде устните заръки на Ботев. Този човек се казвал Димитър Горов, а току-що извършеното от него далеч, далеч не било единственото му, престъпно пред румънските закони, деяние. Бил уличаван, че снабдявал с пари, т.е. финансирал, няколко такива чети, които в историята на бъдещата българска държава щели да бъдат означени като четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868), четата на Таню войвода, както и току що преминалата Дунава чета на Христо Ботев.
Димитър Горов (1840 – 1881)
Но нека оставим гледната точка на румънското правосъдие и вече от гледна точка на българската история да допълним тук, че този човек, днес напълно забравен в списъците на заслужилите, четени при тържествените зари на националните празници, има огромна заслуга не само пред българската история, но и пред българската литература. Той е бил спонсорът, както се казва днес на колониален език, и спомоществователят, както се е казвало някога по време на Възраждането ни, на възхождащия тогава български език, на най-ценната книга, която българската литература притежава от този период: „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”. Неговите заслуги като спомоществовател не се изчерпват с това и без да се мъчим да правим списъка изчерпателен, не може да не споменем, че непряко той е свързан и с най-великата страница от историята на българското Възраждане – Априлското въстание. То безусловно нямаше да има блясъка, който му дава Георги Бенковски, избран като помощник и превърнал се в главен апостол на Панагюрския окръг. А самият Бенковски едва ли би бил посочен за апостол без оная оглушителна плесница, която олепва на румънския полицай, влязъл без почукване в помещението, където заседава Гюргевският български революционен комитет и където се взема решението за Априлското въстание. Това е може би най-драстичният пример в българската история, когато един нищожен жест се свързва съдбовно с велико историческо събитие. А в едното и другото най-дълбоко и тук се чете присъствието на Димитър Горов, който е предоставил за това заседание къща, специално наета от него. Но това присъствие зад кулисите на историята, при подготовката и обезпечаването на преминаващите в България чети от 1868 г., та до решителната 1876, не е най-значимото в неговия живот. Най-значимото, макар и все така зад кулисите, е ролята, която той е имал в живота и делото на най-големия редом с Левски сред българските хъшове, а както ще се окаже по-късно, и в нашата история през ХІХ век – на самия Христо Ботев. Защото трудно можем да си представим делото на Ботев, разгърнато в тия мащаби, каквито е останало в историята, без присъствието в него на Димитър Горов. И то не само заради това, което вече изброихме дотук. Това, че Ботев е избрал точно Горов, за да му повери последните си писма и разпореждания, достатъчно ясно осветлява вярата, която е имал в него, проверена в много важни моменти на съвместния им живот.
Горов е една от най-здравите опори на Ботев във винаги тежкия му емигрантски живот. Ние не можем да си представим нито публицистиката, нито поезията на Ботев в крайните фази на осъществяването им като публикации без решителната намеса на верния и разбиращия го Горов. Може би най-значителният жест в това отношение е помощ-та, която той му оказва за закупуването на печатната преса, чрез която се издава толкова важният във възрожденската ни журналистика вестник „Знаме” и последният Ботев вестник „Нова България”, от който той редактира само първия брой, преди да замине с четата си и да загине във Врачанския балкан. Оцеляла и закупена след смъртта му от Киро Тулешков, тази преса е пренесена по-късно в България, за да бъде днес една от най-ценните реликви в музея на Ботев в Калофер.
Както обикновено се случва с хората, които стоят безрезервно зад справедливите каузи на историята, техният живот дори при победа на делото, на което са служили, се обръща катастрофално. При обявяването на Руско-турската война, на следващата година след смъртта на Ботев, Димитър Горов зарязва изцяло бизнеса си, раздавайки щедро пари на хъшове, заминаващи като доброволци в българското опълчение, а сам той разпродава докрай имуществото си и се включва към щаба на руската армия като преводач.
Идва краят на войната, възкръсва за трети път българската държава и Горов отново, започвайки от нулата, прави опит да възстанови бизнеса си. Между това починала е жена му – сестра на Ангел Кънчев, той се жени за втори път, но нито бизнесът, нито семейният му живот (умира и двегодишната му дъщеричка), потръгват добре. Стамболов, също негов клиент от хъшовското време, се опитва да му помогне, като му предлага държавна служба – назначава го околийски началник в ловешко село, а впоследствие в Плевен. Съдбата обаче е решила друго. При изпълнение на служебния си дълг той уж настинал, а се оказало, че е посетен от жълтата гостенка, нелечимата тогава и дълго по-късно – туберколоза. Починал в края на 1881 година на четиридесет и една години. Така завършва животът на Димитър Горов, човекът, който, без да носи пушка, направил извънредно много за българското освобождение с таланта си да печели пари и благороден докрай да ги вложи до последна стотинка за Отечеството си, напуснато днес от милиони свои чада, жадни за по-добър живот с колкото е възможно по-пълни джобове.
O tempora, o mores!