Във всяка национална култура съществуват определен брой песни, които, макар и да не принадлежат на високия разред на официалната химничност, формират репертоар, кръвно свързан с историята на нацията и се пеят масово, без да има потребност да се помни авторството както на текста, още по-често и на музиката им. Тези песни в модерните култури сякаш повтарят съдбата на най-добрите текстове и мелодии на фолклорната култура – да битуват в съзнанията безименно и именно в анонимността си да символизират единството на общностния дух в някаква пределна конкретност на общоизвестни събития. Отличително за тях е също така, че те обикновено в текстовата си част не са израз на особено съвършенство както у големи и всеизвестни поети, така и у случайни и неизвестни. Мелодията в тези случаи е най-често това, което прави чудото на тяхната популярност и без да възбужда интерес към авторството както на текста, така и на музиката. Казано накратко: авторски и по текст, и по мелодия, те функционират като фолклорни, защото в най-висша степен са се слели с народния дух.
Тук ще направим опит да разчетем историята на една такава песен в българската култура, създадена преди повече от век, и макар и заглъхнала в днешните безродни времена, жива в съзнанията и готова да пламне в цялата си мощ, ако се подровят корените на националния ни дух. Става дума за марша, известен с първия стих на текстовата си част, а именно „Тих бял Дунав…“ , чийто автор е стожерът на българската ни идентичност – народният поет Иван Вазов. Парадоксално е, че написан още през 1876 година при първите известия за преминаването на Ботевата чета в България и включен в първата стихосбирка на поета „Пряпорец и гусла“, текстът пролежава повече от три десетилетия, известен само на тесен кръг познавачи, преди да избухне в мелодия, която го превръща в химн. Обяснението е много просто. Само няколко години след излизането на „Пряпорец и гусла“ Вазов вече е написал и издал своята „Епопея на забравените”. Макар и като цикъл, разпръснат в две негови книги, „Епопея-та“ мощно е приковала вниманието към поетическия му талант, докато ранните му стихотворения все повече започват да се четат само като стъпка към нея. Нужен е бил човек с музикална култура, за да обърне поглед не само към смисъла, но и към ритмиката на словото в пределната му в яснотатата си експресивност. Този човек по възраст (р. 1875) е връстник на текста; роден е в едно малко горноджумайско село с не особено благозвучното име Лешко. Неговото име е Иван Караджов и вероятно от малък е проявявал музикалната си дарба, за да бъде забелязан от служители на българската екзархия и да получи стипендия, с която е учил в българското екзархийско училище в Цариград, а после да продължи образованието си в Солунската българска мъжка гимназия. Целият му живот оттук нататък е свързан с ВМОРО, така както професионалният му живот остава свързан с музиката. Бил е учител по музика в различни градове на все още поробената Македония, а в първите няколко години на новия век продължава образованието си в „Императорска(та) певческа школа“ в Санкт Петербург. Още един знаменателен факт бележи престоя му в Русия. Тук той се среща в българските студентски среди с днешния кумир на северомакедонските македонисти Кръсте Мисирков, който именно тогава пише своите „За Македонцките работи“ статии, в които теоретизира за едно бъдещо развитие на Македония вън от българския ѝ път. Караджов обаче нито за миг не споделя теоретизациите на Мисирков, от хипотезите в които сам той в по-далечното бъдеще се отказва, за да се върне в България и да завърши живота си като български учител.
Иван Караджов
Караджов завършва образованието си през 1902 година и веднага се връща в Македония, този път като учител по музика в Солунската българска гимназия, където поддържа с музикалните си способности един висок патриотичен дух сред възпитаниците си. Именно затова най-вероятно на следващата година при избухването на Илинденско-Преображенското въстание турските власти превантивно го арестуват и изпращат още в първите дни на въстанието в зловещия солунски Еди Куле затвор. Освободен е чак на следващата година, за да се отдаде безрезервно в най-плодоносната част на живота си както на революционната си деятелност, така и на дарбата си на музикант.
Битието му на учител в годините след въстанието само подсказва атмосферата, в която е живял: непрекъснато подозиран и уволняван, почти всяка година с ново назначение в нов град, току що спасил се от поредния опит да бъде арестуван, минавайки през границата в България и отново месеци след това завръщащ се в Македония. Тайно активен деец на ВМОРО и явно душа и сърце на всеки училищен празник със своята духова музика, която обучава и води в Солунските български мъжка и женска гимназия – това е Иван Караджов във времето на младотурската революция, започнала с много надежди и угаснала бързо в много покруси. Именно в тези години, назначаван и уволняван, с подозрението, че работи против Турция, спасяващ се винаги в България и възвръщащ се винаги в Македония, той преживява апогея на своя живот.
Чудото се случва през 1909 година, която го заварва отново като учител по музика в гимназията, която е завършил – Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. Нека да опитаме да си представим Солун в един кротък есенен ден и двора на гимназията, изпъ лнен с ученици, а пред тях ученическата духова музика с блестящите инструменти, която по даден знак изведнъж гръмва с нова непозната мелодия, толкова отривиста и бойка, че младите сърца в ученическите за малко не изхвъркват. Мъжът, който жестикулира… пардон, дирижира музикантите, изведнъж се извръща към строените ученици, дирижирайки и с двете си ръце, отпушва гърдите им за песента:
Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и Радецки гордо плува
по златни вълни.
……………………….
Но кога се там съзирва
козлодуйски бряг,
в парахода рог изсвирва,
развей се байрак.
Млади български юнаци
явяват се там.
На чела им левски знаци,
в очите им –плам.
В изведнъж разбушувания есенен ден възможно ли е да не видим пламъците в очите на стотината пеещи момчета, всъщност вече мъже, продънващи сякаш земята с маршовата си стъпка, макар и на място?
Гордо Ботев там застана
младият им вожд,
па каза на капитана
с гол в ръката нож:
Аз съм български войвода!
Момци ми са тез.
Не, не е възможно да не ни прониже ток до петите при тоя свистящ от електричество въздух, при тия пламтящи с всичко в себе си момчета, които утре ще се пръснат из цяла Македония, готови всеки миг да станат курбан за Отечеството! А мъжът, застанал пред тях с черната си брада и огромно чело… не, не е прероденият Ботев. Това е техният Караджов – учителят им по музика, който в момента им завещава песента, която сам е сътворил. Безсмъртна песен, която от утре ще ехти до небето, от Дунав до Вардар и от Вардар до Пинд. Този мъж, подобен на Ботев, не е само учител; той е също войвода, но от ВМОРО. Когато припламнат войните утре, той ще бъде войвода в българската армия, щастлив да марширува под собствения си марш. И ще бъде щастлив да види родния си край като част от българското Отечество и дълбоко нещастен да знае, че другите девет-десети от Македония са окупирани от сърби и гърци.
Караджов никога няма да се примири с това. Завършил живота си като учител в Горна Джумая. Не е имало празник, който да мине без неговата духова музика и неговия марш. Но винаги до края на живота си, и зиме и лете, той излизал облечен в опълченската си българска униформа.
Оставил е още едно завещание на многобройните си ученици, както и на собствените си внуци. Не спрял да повтаря, че „до освобождението на цялата Македония, всички българи, и стари и млади, трябва да сме готови войници“.
_ _ _
Заветът на Иван Караджов не е попаднал на безплодна нива. Във времето, когато скопските улици кънтяха под денонощните врясъци: „Бугари – та-та-ри“, в мрежата на интернет се появи следното съобщение:
Внукът на композитора на „Тих бял Дунав“ Иван Караджов изпрати от Канада писмо до американския Конгрес по повод проекторезолюцията за обявяване на септември 2022 г. като „Месец на американското македонско наследство“. Александър Караджов е подписал писмото като председател на МПО „Правда“ в Торонто, която е най-старата македонска и българска политическа организация в САЩ и Канада. Тя е основана през 1922 г. и се придържа към заветите на Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов. Неин печатен орган е вестник „Македонска трибуна“. В писмото се казва, че „новата „македонска“ етническа идентичност е замислена в Югославия като изкуствена подмяна на ясно изразеното ни българско самоопределение. Кампанията срещу македонските българи е кървава от самото си начало, остава насилствена и продължава с десетилетия. Концентрационните лагери бяха претъпкани с македонски българи, а училищата бяха натоварени със задачата да промиват мозъци навсякъде в комунистическия свят. Кампанията имаше ясна цел да превърне нашата регионална македонска идентичност в етническа“. По-нататък се казва: „Няма оправдание българската историческа идентичност да бъде изкоренена от училищата и учебниците, а на децата ни да се внушава версия на нашата история, която е обидна за нашите предци. Правата на човека означават толерантност и взаимно уважение! Несправедливостта, извършена спрямо македонските българи, е пример, с който ви призоваваме да не подценявате.“
По-ясно едва ли истината за Македония би могло да се изрази.
* * *
Музиката по текста е написана 33 години по-късно след Вазовото стихотворение (1909) и е дело на един македонски българин от едно горноджумайско село със съвсем непоетично име – Лешко.
Някогашната Горна Джумая ( днешният Благоевград) с днес нищо неговорещото на публиката име Иван Караджов. За повече от сто и десетте години от създаването си текстът на Вазов – далеч от най-въздействащите му стихове, завинаги би останал като един от редовите текстове в първата му стихосбирка, завладяващ с искреността и бодростта на чувството, но и разточителен в детайлите на съдържанието, ако един млад българин на Христова възраст не е съзрял в него тактовете и мелодията на марш, обречен на безсмъртие в националната ни памет.
Стара истина е, че всичко, създадено с насилие, неизбежно един ден се разпада. Македонизмът е историческо варварство, постигнато с масови жертви на десетки и стотици хиляди хора, Няма нищо случайно в това, че вече четвърто десетилетие след разпадането на Югославия македонският клон на УДБА не е разсекретил нито едно дело, свързано с маскарите над македонските българи в края на четиридесетте и началото на петдесетте години.
Кой в България например знае името на човека, композирал мелодията на една, за жалост, вече почти напълно заглъхнала, маршова песен като „Тих бял Дунав“, която бе в постоянния репертоар на всяко честване на едно или друго историческо събитие? Или да кажем на неповторимата, по-българска от българското „Хубава си, моя горо“?
Разбира се, с право би могло да се попита, а защо е нужно да се знаят? Че не е задължително, това достатъчно ясно се вижда от самия факт, че те живеят и без знанието на своите автори.
Но другият факт – незнанието, не би трябвало да се задоволява с това, особено в случаите, когато създателите на забележителността са вплели живота си в своята творба по начин, който реално го извежда от делничната битност. Всеки такъв случай на наличие на творец от такъв ранг превръща битността му в достояние на националната памет и това само по себе си обяснява емблематичността на творбата.
Именно такъв е случаят с автора на музиката на споменатата вече „Тих бял Дунав“ по текста на Вазов. Текстът на Вазов е част от първата негова стихосбирка „Пряпорец и гусла“ и е написан през 1976 година под непосредственото впечатление от вестта за преминаването на Ботевата чета на българския бряг.