„Нанчо Донкин – под тоя псевдоним се крие един стар наш културен и обществен деец, добър и трудолюбив книжовен работник, извънредно почтен и достоен за уважение българин – Никола Начов”.
Това са думи на академик Петър Динеков от една негова кратка рецензия за книга на Никола Начов от 1934 година, когато той, току що завършил студент, не е могъл и да сънува, че ще завърши живота си в самия край на века на същата възраст като човека, за когото пише, и със същото научно звание като него. Такива мистични прозрения добиват обаче логичния си смисъл за поколенията на наследниците, ако те се окажат способни, разумно и интуитивно, да разберат и почувстват, че не само (и не толкова) личните качества на предшественика и наследника обясняват тяхното родство, колкото то се обуславя от това, което днес ние наричаме дух на времето.
Като хора от друго време, сега ние скриваме зад учудване (или нека бъде озадачение) невъзможността си да разберем това, което няколко предни генерации преди нас не са имали потребност да си обясняват. Динеков говори за Начов като за „извънредно почтен и достоен за уважение българин”, пречи да поставя под съмнение това, че той е станал академик с гимназиалното си образование. Гимназиалното образование не е пречка да вижда в Начов голям учен, културен и обществен деец не чрез образованието, а фундаментално (защото е и извънредно), чрез неговия морал и българска принадлежност. При нас обратно: националната принадлежност, която би трябвало да се олицетворява в достойнство (защото предполага себеуважение, без което няма достойнство), е заместено от образование, което олицетворява морал. Не епизодично, а перманентно ние заместваме морала с образование, при това, колкото то е по-западно, толкова е по-безусловно. Видимият ефект досега от тази подмяна е изгубването на субектността както на индивидите, така и на обществото, което по този начин престава да бъде себе си, а съществува само и единствено като фигурант, увличайки в тази роля и самата държава.
Но нека спрем дотук със съпоставките, за да се върнем към академика с гимназиалното образование и още по-определено към една от неговите многобройни книги, за да прозрем, ако можем, какво значи индивид в субектна държава.
. . .
„Като написах тази книга, мисля, че изпълних един голям и приятен дълг спрямо моето родно място“ – така завършва малкия си предговор към първото издание (1927 г.) на „Миналото на Калофер“ Никола Начов. От думите му се излъчва не само нравственият смисъл на неговото дело, но и духовното озарение на времето, за което то се създава и което е съдбовен извор на темите му – времето на Възраждането. Начов не е нито първият, нито последният от авторите, чийто живот извън Възраждането се оказва свързан само с него. Но той вероятно е последният и самотен представител на една научна нравственост и на един манталитет, които, изследвайки една епоха, изследва самия себе си.
„Миналото на Калофер“ е рожба на може би последния възрожденски енциклопедист. Той написва този огромен труд „даром“, издава го с дарения на свои съграждани и го оставя като образец на историографски алтруизъм – книгата е препълнена с документи и материали, който са не толкова проучвани, колкото с рядка прецизност събрани и изложени – благодатен и безплатен рудник за времената, когато не документът, а тълкуването ще стане главна цел на изследвача.
* * *
Роден в Калофер десет години след Христо Ботев, Начов израства в същата културна среда, но останал кръгъл сирак, той много бавно и трудно постига културната си самоличност. Завършва класното училище в Калофер, записва се в най-авторитетната българска възрожденска гимназия – Априловската, но поради въстанията и войните прекъсва и се дипломира в Пловдив вече 25-годишен. Със статии и научни съобщения става дописен член на Българското книжовно дружество в същата година, когато завършва гимназия /1884 г./, и след 22-годишни усилия, без да е завършил висше училище, през 1906 г. е избран и за действителен член на Българското книжовно дружество. Това е и един от куриозните факти в историята на академията, но само така погледнат. Защото този академик с гимназиално образование до 1906 г. има вече зад гърба си осем научни книги, стотици статии и рецензии, две обемисти повести, за които се отзовава ласкаво д-р Кръстев, и много разкази и пътеписи. След 1906 г. излизат главните му проучвания за Възраждането – биографии на Бачо Киро и Христо Ботев, на Иларион Макариополски и княз Стефан Богориди, на Христо Тъпчилещов. Сред тях се открояват и две панорамни изследвания: „Цариград като културен център на българите до 1877 година“ и „Калофер в миналото 1707 – 1877 г.“.
Изследваческите цели на Начов се изразяват в събиране и описание и това превръща научните му книги в огромни енциклопедии, чийто размер (доколкото се различават/ не зависи от значимостта на обекта в историческо отношение, а от обемността на материала, до който се е добрал авторът. Начов се опитва да запази всичко, което времето не е унищожило, когато изгражда книгата си за Калофер, в нея намират място свидетелства за хайдутството и свидетелства за надгробните плочи в калоферските гробища, спомени на очевидци на някое събитие и свидетелства на хора, които говорят през втора или трета ръка за него. По същия начин, когато пише за Тъпчилещов, той не изпуска и най-малката бележка за плащанията и вземанията му, за най-безобидното писмо или записка. На много места в съчиненията си Начов се оплаква за изчезнали архивни документи, за книжа и веществени свидетелства. Днешният читател не може да не добие впечатлението, като че авторът оценява собствения си труд според пълнотата на документалната му основа и че всяка знайна липса е осъзнавана като непреодолим недостатък. Също така непривичен ще изглежда на днешния читател подходът на Начов към събитията и документите; той не се стреми да се отдели от тях, за да ги обхване и обозре, а точно обратното – непрекъснато се старае да се потопи в тях, да премахне всяка дистанция и да говори като съвременник. Ето защо най-силни, в смисъл написани с най-чисто вдъхновение, в „Миналото на Калофер“ изглеждат страниците, където Начов разказва за събития, които сам е видял и преживял, макар точно в тях белетристичността на изложението да се противопоставя на обективността на манифестирания подход. Впрочем белетристичното у Начов не само не е случайно, но то е и само привидно противоречащо на документалната достоверност. Защото дори в ония свои книги, които Начов пише като белетристика /повести и разкази/, както свидетелства още д-р Кръстев, той разбира художественото не като условност, а като друг план на фактическата същност на живота. Той не прави анализ на душевните състояния на героите си, а изобразява тия състояния посредством ритуали, жестове и нравствени конвенции, които са напълно реални в едно реставрирано в пълнотата и реалността си общество. Ето защо и белетристиката му всъщност представлява продължение на научните му изследвания, както и те самите могат да се разглеждат като органично проникнати от един белетристичен дух. Оттук следва един извънредно важен извод за цялото – научно и художествено – дело на Начов: осъзнавано като научно и художествено, то е в същността си синкретично, неразчленено.
Съзнанието, което го класифицира като едното и другото, е основано на формални разлики, а не на смислови различия. И в науката, и в литературата Начов се съобразява с конвенции, които недвусмислено се противопоставят на изконните за него конвенции на патриархалния универсум. И неговата съдба повтаря съдбите на Цани Гинчев /в науката и литературата/, на автори като Христо Попконстантинов, Нейко Балчев, Илия Блъсков и т.н. Всички те са разпънати между онова, което е за тях изконно – естетическите и сианистични възгледи на патриархалния, фолклорния човек, и онова, което осезават и което е колкото ново, толкова и явно – конституирането на литературата и на науката в различните им форми. И все пак Начов в тяхната редица представлява един по-късен момент в еволюцията на съзнанието, когато научното и художественото мислене са безусловно разделени в намеренията, макар и не в резултатите.
Начов е един от най-добрите историци на културата на Възраждането; да не се цитира Начов, когато се говори за тази култура, означава или невежество, или зле прикрита културна мегаломания. Многобройността на интересите – белетристика, краезнание, библиография, лингвистика и т.н., както и голямата спорадичност на публикациите му, не работят за категоричното налагане на името му. В края на миналия век Начов минава преди всичко за библиограф и белетрист, после напълно е забравен като белетрист, но с книгите си за Ботев и Тъпчилещов, както и с книгата за Цариград, се налага като историк, докато накрая след излизането на „Калофер в миналото“ името му се свързва с краезнанието, за да символизира и досега едно от най-високите му постижения.
https://bg.wikipedia.org/wiki
Но дали е краезнание монографията му за Калофер? Вярно е, че тя великолепно представя историята, културата, бита, нравите на един български град в отрязък от близо два века, и то от епоха, която е запазила твърде малко свидетелства за духовен градеж. Вярно е, че Начов не прави опит да организира и обобщи въпреки всичко огромния регионален материал, с който е разполагал; той е чувствал своята мисия в това, да събере и изложи, а не в смисъла ѝ да обобщи и сравнява. Вярно е също така, че в много от страниците си неговата книга изглежда като прекалено частен разказ за културата на прекалено субективизиран (най-видимо от лични спомени и познанства) малък балкански градец. Ала заедно с това веднага личи, че историята на този субективизиран градец се изгражда не самоцелно, не изолирано и далеч не само за да изпълни „един голям и приятен дълг“ към родното място. Преди да се заеме с нея, авторът е превърнал Калофер в център на главните си научни интереси, изграждайки биографиите на Ботев и Христо Тъпчилещов. Написал е вече цяла серия от студии върху културната история на Възраждането. Добил е онова, което ограничените краеведчески изследвания никога не притежават – фона на културната епоха. Този фон незримо се чувства в стотиците страници на „Миналото на Калофер“.
И на този фон най-конкретните свидетелства и най-субективните спомени добиват нова цена; престават да се чувстват именно като конкретни и субективизирани, бидейки заедно с това градиво на една регионална история. Като се заема да изследва в „Миналото на Калофер“ историята на неговите най-забележителни родове, заедно с историята на поминъка и занаятите му, на училищата и църквите, на всички значими възрожденски институции, Начов създава един от най-сполучливите микромодели на българското Възраждане като духовен и икономически процес. И това е главната стойност на тази книга. Лишена от претенции за обобщеност, тя обобщава чрез прецизността на конкретното и субективното. В никоя друга книга личният живот на възрожденския човек не е разкрит така пълно и заедно с това – занимателно, както го намираме в „Миналото на Калофер“. Занимателността, за която става дума, не е резултат, както е лесно да се очаква, на белетристичните занимания на Начов; нейните корени са на друго място – Калофер на Начов в маломерността си е един сложен свят, който той показва именно в сложността му. Читателят ще види как, разказвайки за калоферските родове и институции, Начов щрих след щрих като художник пресъздава този свят, в който всяка лична съдба се оказва функция на съдбата на малкото общество. Начов работи със своя материал, както художникът наивист с предмета на своята картина; нищо, което окото му вижда, не е излишно за тази картина. Това още веднъж го свързва и с писатели, и с учени като Влайков, Димитър Маринов, Цани Гинчев, които лесно биха били уподобени на фотографи в литературата и науката, ако не се вземе предвид фактът, че сами, с други сетива, те създават познание за хора с други сетива, далеч различни от нашите. Оттук произтича и парадоксът, че колкото по-рационалистично се възприемат техните произведения, толкова по-малка става цената им според замислите на авторите и толкова по-голяма като основа на научното реконструиране на патриархалните формации. Облегнати на трудове като „Калофер в миналото“, днес могат да се изградят цели серии от сериозни научни изследвания като например „Общественият живот в българския град от ХVІІІ и ХІХ век“, „Семейният живот в българския град през ХІХ век“, „Църквата и училището като институции в българското общество през Възраждането“ и така нататък, и така нататък. Библиографската рядкост на такива трудове днес е най-непосредното следствие на библиографската недостъпност на книгите на Начов, Маринов, Еничеров, Цухлев и ред други.
* * *
Особено ценна страна на „Миналото на Калофер“ е безподобното свързване, което тя прави на икономическите с духовните процеси в българското Възраждане. Никакъв друг подход не би могъл така сполучливо, избягвайки вулгаризацията, както и естетизацията, да разкрие тези връзки в най-дълбоката им естественост, както го прави Начов в наивистичното си изложение. В този смисъл вече определението „наивистично“, което във времената на специализираните знания винаги носи, както и да бъде употребявано, дълбок отпечатък на осъзнато снизхождение и неосъзнато високомерие, най-добре се схваща в уникалните си предимства. Наивистично за епохите на синкретичното знание означава преди всичко естествено целесъобразно. „Калофер в миналото“ е образец за такава целесъобразност. Тя именно дава вътрешната хармоничност на тая книга, която за чуждия поглед би изглеждала и обстоятелствена, и композиционно нефункционална. Благодарение на тази целесъобразност Начов е показал по-добре от ред други автори, вече по-популярни от него, взаимозависимостта на икономическите условия и духовните процеси, взаимопроникнатостта им във Възраждането, която все по-трудно и абстрактно се долавя днес. В литературата върху Възраждането книгата на Начов в това отношение е една от най-ценните; тя показва как просветата, образованието влияят на морала и етиката, как те заедно ускоряват икономическата предприемчивост и как от своя страна тази последната ги променя.
Начов разкрива раждането и функционирането на демократични институции в една крайно недемократична държава, каквато е Османската империя през ХVІІІ и ХІХ век. „Миналото на Калофер“ в този смисъл е колкото пряка история на формирането на българската нация, толкова и опосредстван разказ за загниването на империята. Кърджалийските времена, несполучливите войни с Турция, провалените реформи, инерцията на фанатизма създават у българското население своя противотежест, която се изразява в демократични институции, основани на един все по-укрепващ и строг морал и осигуряващи икономически просперитет. В калофереца занаятчия Начов открива оня тип българин, който през ХVІІІ и определено през ХІХ век колонизира Цариград, превръщайки го в най-големия български град. „Цариград като културен център на българите“ Начов не би написал, ако не бе го интригувала съдбата на Тъпчилещовия род от Калофер и съдбата на десетки и десетки още калоферци, повечето от които той лично е познавал и в лицата на които е съзрял създателите на една епоха в българската история. Така скромно замислената като история на родното градче, книгата многократно надраства значението си и се превръща в показателна за всички подбалкански градчета от Карлово, Калофер до Котел и Сопот, които дадоха на България първите банкери, фабриканти, но и владици, и културни първожреци, и революционери от най-висока класа – мислители и стратези като Раковски, Левски и Ботев. И тъй като никой не написа историите на тези градчета, можем да си представим какво би загубила науката, ако и Начов не бе написал своята „Калофер в миналото“.
Не на последно място едно от големите значения на тази книга се крие в това, че тя се явява фундаментално изследване за родното място и среда на най-големия и досега български поет. За Ботев Начов, както посочихме, е написал и отделна монография, но „Калофер в миналото“ непряко се явява също едно от най-солидните изследвания за поета, поне що се отнася до семейство и среда.
Но нима значенията, за които говорихме дотук, макар и неосъзнати досега, в голямата си част не са значения, които определят мястото на тази книга в българската културология? Нима изключително обилният материал за исторически, народоведски и етнографски наблюдения, които тя предлага, не би могъл да бъде предмет и на културологията на Възраждането, която отдавна чака своя историк?
Всякакви уговорки и условности при положителния отговор на подобни въпроси са излишни. Цялата история на книгата в близо стоте години от излизането ѝ само красноречиво подчертава стойността ѝ.
Не само защото „Калофер в миналото“ е използвана и цитирана от всички значими изследователи на българското Възраждане, не само защото антикварната ѝ цена отдавна се мери с цените на най-търсените български научни книги, но и защото съвременното развитие на науката за културата безусловно насочва към използването и прилагането на изследвания от подобен тип.
А всичко това без апелации и научен шум превръща академика с гимназиалното образование в незаобиколим предходник на много вчерашни, днешни и сигурно утрешни академици с дипломи от Харвард, Йеил, Кембридж и къде ли още не.
Участта на Никола Начов.