Балада за богоравенството
Бъди спокоен за мене, докторе! Дори да е вярно онова, дето ми казваш, че при моето заболяване успешните операции били едва три процента, аз съм сигурен, че ще се класирам в тройката. Обещавам ти го! Когато човек живее с надежда, сам господ му стои прав! Виж ме – як мъж съм, валякчия. Асфалтирам пътища между селата. И като млад пак бях валякчия. Имах фургон, транзистор и понякога бутилка. Живеех на обекта. Лятно време често валеше, та почивахме. Веднъж страшна буря скъса жиците. Здрачно. Нямаше и ракия. Сам с природата. Тогава на вратата се похлопа. Началничката на селската поща: „Имаш писмо.“ Усмихва се, а косата й мокра, лицето й мокро, от клепките й капе като от стрехи… Пък роклята… роклята й суха. Аз – сащисан: „Ти май си долетяла със самолет!“ „Ами! Свалих си дрехите да не се мокрят, докато тичам насам. Щото мократа рокля прилепа към тялото на жената и всичко, което жената има, личи като изнесено на сергия… А после – мъжете виновни!“
Вече трийсет и четири години живея с нея, докторе! Много се обичаме, почитаме се и – да ме прощаваш – всяка вечер люлеем леглото…
Но аз още не съм виждал жена си гола.
Ако например ми даде гърдите си, бедрата й остават усукани в одеялото; когато пък целият съм засмукан от нея, чаршафът е набран до брадичката й. На тъмно се любим, на тъмно се къпем. Дори и синът ни се роди на тъмно, щото във фургона пак нямаше ток. Мислех си, че моята Дежа има някакъв белег по тялото и се срамува да ми го покаже, затова ми се отдава на части. Като лекарство: на нощ по лъжичка. Денем мислех само за частите, а вечер като отвързан тичах към къщи. Сърдех се, псувах, посягах… Но не погледнах друга жена. Бях като настървен! „Малкото винаги е повече!“ – укротяваше ме жена ми.
А вчера, преди да тръгна към болницата, Дежа ми каза: „Като те изпишат, ще идем на язовира, ще свалим банските и цял ден ще се къпем както ни е майка родила!“ Цял ден, докторе! Ти разбираш ли!!! Цял един ден! Какво са твоите три процента пред деня, който ме чака!!!
Балада за майчинството
Живееше под хълма на вилната зона в барака без врати. През зимата се заравяше в боклуците на контейнера край новия ресторант. Работниците от кухнята й носеха храна и по някоя дреха, но клошарите ú ги отнемаха с бой.
Не знаеше нищо за себе си. Всички нужди на организма – глад, жажда или студ – изразяваше с протяжното „Тука-а-а-а !“и сочеше разни места по тялото си. Не знаеше кога и от кого е забременяла. Не забелязваше промените на фигурата си. Роди без да разбере какво ú се случва и какво е онова, което излезе от нея, после проплака, разшава се, а накрая се умълча и повече не мръдна.
След два дни я видели край гарата: пазвата й мокра, а от втвърдените й до пръсване гърди капело мляко. Жената стискала гърдите си в шепи и виела:“ Тука-а-а!“
Същия ден я намерили в храстите: кърмела новородено кутре.
Цялата зима двамата с кутрето изкараха в контейнера, а през пролетта се разхождаха в парка. Жената водеше кучето за ухо, пускаше го да поиграе, после надаваше вик и то се връщаше.
Клошарите я отбягваха и се заканваха да отровят песа.
Казват, че още го кърмела.