„Ако свободата въобще означава нещо,
това е да имаш правото
да кажеш на хората неща,
които не желаят да чуят”
Джордж Оруел
InSpiro*, приятели!
Често ме питат защо пиша текстове, които са извън моята професия? Отговарям чрез думите на Монтен, писани покрай неговите „Опити”: „Казвам на всеослушание много неща, които не бих искал да кажа никому”.
Писането е скрита форма на автопортрет, автотренинг, бунт срещу задръжките на откровеното общуване, прогонване на зли демони, нравствено пречистване. Това, което сме, не е в думите, които изричаме, а в онова, което премълчаваме. Казано по друг начин, ако премълча думите, които не бива да изричам, не съм в онова, което казвам. Искреното споделяне е най-добрият начин да се предпазим от нечестиви постъпки. Монтен казва още, че „който се задължава да казва всичко, се задължава и да не върши нищо, което би бил принуден да премълчи”. С други думи, ако не смеем да споделим пред всички всичко, тогава можем да си позволим да вършим всичко зад гърба на всички.
Ако не сме искрени с другите, как бихме били искрени със себе си?
Всеки авторски текст е самопознание, индивидуална гледна точка за събития, важни за обществото и съпоставка с гледната точка на другите. От гледище на хуманистичната мисъл, откровеното слово е „живот с другите”. Колкото и незначима да е личната гледна точка, тя е неповторима спрямо останалите и предоставя изключителната възможност за изява на тази неповторимост. Като индивиди ние сме не само единствени, но сме и различни.
Ето затова пиша текстове, които нямат пряка връзка с медицината. Не се страхувам от обругаване, че навлизам в теми, които не са моя професионална експертиза. Интелектуалецът, който обсъжда обществени проблеми, трябва да прояви смелост да говори и за неща, в които не е експерт и не владее напълно, но същите са фундаментални за обществото и общата съдба. Това е риск, който просветеният интелект трябва да поеме и да не се страхува, че ще бъде обвинен в непълноценност.
Това, което се случва, ме тревожи, затова разсъждавам на глас, пишейки.
Изпитвам страх за основните човешки ценности и тяхната (зло)употреба. В основата на тази злоупотреба са противоречията на либерализма, който, вторачен в личното благоденствие, замести класическите либерални ценности, основани върху духовната и икономическата свобода на индивида, с тоталитарната власт на икономиката, а паричната печалба от средство за „по-добър живот” в крайна цел. Либерализмът премина критичната граница, която го разделяше от тоталитаризма и предаде властта на икономиката, което е нов вид тоталитаризъм, наречен неолиберализъм – подвластен на икономическите интереси, което автоматично означава – абсолютна власт на олигархията. Този процес разшири до безкрайност моралните граници на обществото, което загуби своя суверенитет и предаде либералните свободи на неолибералите. Последните ги осребриха в икономическа печалба. Това неприемливо разминаване в либералните принципи освобождава обществото от моралните претенции на гражданите и традиционните добродетели остават луксозен асортимент само за домашна консумация. Този парадокс, целящ да предпази обществото от злоупотреби с „морални“ политически доктрини, дава път на друг вид злоупотреба – с власт и пари. Личната свобода – в лична полза, за лично щастие и задоволяване на групови (партийни) интереси, независимо от моралната стойност на аргументите. Това развързва ръцете на политиците и олигарсите и те се разпищолват под прикритието на либерални лозунги, с които замитат и малкото традиционен консерватизъм, необходим за защита от локални и глобални поразии. B България либералният разврат доведе до легитимиране на корупцията като приемлива ценност. Моралната дилема е решена в полза на личния интерес, посланието „добродетелността е щастие” беше редактирано от неолибералите и сега звучи другояче: „личното щастие е добродетел”.
Светът се подготвя за едно различно бъдеще, заради което тече процес на предоговаряне на ценностите, които определяме като „добродетели“. Онова, което е било традиционна ценност (добродетел) вчера, ще бъде недостатък утре. Онова, което е било норма вчера, ще е анормално утре. Така, както е тръгнало, ще се стигне до неприемлива крайност да бъде забранено разгласяването на важни за здравето ни научни факти, защото нарушават нечии права, например, че една болест е по-честа при тъмнокожи, азиатци или хомосексуални, а друга при бели, европейци или хетеросексуални. В името на общото „добро“ ще бъде пренебрегвана истината. Последната ще бъде обявявана с гласуване. Всъщност, това вече се случва. Някои вчерашни болести днес са договорени като девиации на нормата. Здравето се превърна в социална категория – консенсус между политици, а не между лекари. Подобни неолиберални тенденции могат да стигнат дотам, че диагнозата и лечението на някои болести да се обсъждат на заседания на Европейския парламент. Свидетели сме на успешни опи-ти науката да бъде подчинена на ненаучни щения и цели. Фашизмът, нацизмът, комунизмът и тоталитаризмът са достатъчни примери. Либерализмът допуска парадоксални компромиси, които в името на безграничната лична свобода ограничават традиционни права и свободи, като свободата да изразяваш мнение, да изричаш истини, неприемливи за ушите на либералното общество. Можеш да бъдеш линчуван за подобна дързост. С други думи, либерализмът ще се подложи на самоунищожение, подготвено от собствените му постулати. Поставянето на човека на мястото на Бог е нездравословно за обществото и предизвикателство за индивида, който, бидейки свободен в избора си, в повечето случаи би избрал личното благоденствие пред общото. Либерализмът постепенно рискува да придобие чертите на индивидуализма, който издига личното щастие и благоденствие в житейска норма.
Човек е изменчив, непостоянен, съвкупност от моментни състояния, помъдрява бавно и несигурно, катери се по скалата на добродетелите предпазливо, тика тежкия сизифов камък нагоре по стръмното, докато тежестта го притисне и завлече обратно надолу. После пак нагоре, ако има воля да продължи. Непостоянството на човека е част от неговата същност, той е „недовършена градина“ и трябва дълго да дълбае браздата, за да посее желаното върху каменистата почва на даденото, а после да го полива до първите кълнове. Тази присъща ни изменчивост и непостоянство се нуждаят от здрава опора, коректив, защитник, който да ни опази от риска да се погубим или най-малкото – да изменим на човешката си същност, ядрото на личността, покрито от патината на времето и житейските неволи. В общество без общи норми всеки прави каквото си поиска и затова е необходима защитна система, която да ни предпази от крайности. Тази защита идва от придържането към ежедневните добродетели, които се възпитават в семейството, но се отстояват и защитават в обществото. Свободата на разума, идваща от Просвещението не е достатъчен гарант, защото разумът може да избира и доброто, и лошото. Ж.Ж. Русо казва, че „не можем да установим нито един природен закон само с разума, независимо от съзнанието”. Затова се нуждаем от здрав корен, вкопан в традициите, непокътнати от превратностите на времето. От този корен поникват добродетелите, възпитани в семейството, шлифовани в знанието за същността на човека, който се различава от животните със свободата да надделява над инстинктите и да превръща даденото в желано, да живее с разбирането, че индивидуалното щастие е възможно само през щастието на другите. Човек, който разбира своята връзка с другите и в скалата на ценностите поставя най-високо добродетелите, се нарича Персона. По дефиницията на Макс Шелер, за разлика от индивида, Персоната е човек, който може да открие, да признае и да живее с широк диапазон от ценности – тръгвайки от удоволствието, от полезното, от красивото и стигайки до свещеното и святото. Можем да избираме – да сме самодостатъчни мислещи тръстики или да бъдем и любящи същества, чийто живот не протича през стомашно-чревния тракт, а през разбирането, че дори и когато сме сами, не сме самотни, защото част от нас пребивава в другите. Нашата способност за обичане е разбирането, че през нас минават информационни канали, чрез които общуваме с другите, моето (Аз), твоето (Ти) и тяхното (Те), са общото (Ние). Тази взаимност и споделена съдба е онова, което ни отличава от животните. Отделният индивид е не само човек, но и Съчовек. Този Съчовек, изваян до съвършенство, би бил лековита смес от висока доза етичен персонализъм, идващ от християнските добродетели, супена лъжица консерватизъм, основан върху вечното и непреходното, и щипка либерализъм, гарантиращ свободата на личността и равенството като основни човешки ценности.
В тази мечта за повече спасителна човечност не трябва да забравяме кои сме и откъде идваме. Привързаността към семейството, родния език и култура, митове и обичаи е ядката, от която израства индивидуалност, идентифицираща се с родното, но отворена към универсалното. За да си перфекционист в овладяването на чужд език, трябва да познаваш до съвършенство родния език. Така е с всичко останало.
Коста Костов
юни 2020
* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)
