„Когато истината не е свободна,
свободата вече не е истинска.“
Жак Превер
InSpiro*, приятели!
„Те уста имат, език нямат, очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат, теглят повече от скотовете и защо – не знаят, горко въздишат и пъшкат, но за коя причина – не смеят да питат, стоят просълзени горките, гледат като нечувствени и умаени като гъски, ходят в темна мъгла…”
Този текст е писан в средата на XIX век от Неофит Бозвели, непокорният книжовник и публицист на българското Възраждане, духовник и будител от висока класа. Като прозрение за бъдещето на един народ, за който твърде рано стана много късно, за да преживява с минала слава и оскъдни остатъци боголюбие. В тъжния си, прекършен от домораслото политическо блудство, оптимизъм се обърках дотолкова, че ако ме обземе чувство на непонятно щастие, силно и съвсем близко до пълното щастие, може дори да не повярвам, че съм в България, както би се изразил колегата Людмил Станев. Омерзен съм от безродните ни политици и получавам от тях толкова наслада, колкото евнусите от секса. Повече ми са горчивините от мнимата политическа свобода и явната духовна мизерия, която ме кара да се чувствам никъдник в собствената си страна. България е сцена за бездарните, арогантни манипулации на пембени политици, които се държат с народа така, сякаш от задниците им излитат сини пеперуди. Политиката се превърна в полов акт с елементи на извратеност – лъжат народа, че ще правят любов с него, но не го питат кога, как, с какво и къде, като му оставят великодушно “демократичния” избор да гълта или да плюе. Липсата на демократична традиция и обществен дълг са днешните блюда на народната синия, а столетното одобрение на тарикатщината и далаверата, наред с послушанието и слагачеството, са част от националния и държавен манталитет. Обръщаме се постоянно назад и това ни пречи да се покатерим до върха. Днес сме пречупен в духа си, беден и зависим народ и това е в основата на не-съпротивата и примирението на всички нива. Алеко Константинов и Чудомир превърнаха този специфичен национален манталитет в тема на успешно творчество, което затрогва българина, но не го променя и той остава във властта на посредствеността и моралната непоседливост. Не го промениха нито гениалните карикатури на Илия Бешков и Доньо Донев, нито убийственият сарказъм в поезията на Коста Павлов, за когото Анна Ахматова възкликна: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“, а Ани Илков го нарече „последния просветител“. Българите останахме без морални стожери и народни будители. Нямаме си и нашенска Гертруд Стайн, за да определи кое българско поколение е „изгубено поколение“. Май вече станаха няколко. Остана ни примера на лютоплътия Коста Павлов, който стоя затворен почти три десетилетия „ в утробата на кита“ и от висините на тази теснотия произнесе своята присъда към съвременниците си:
Страшно ли ти беше -
питат ме -
толкова десетилетия?
- Страшно беше,
скучно стана -
пушех и мълчах,
мълчах и пушех…
- А сега какво ще правиш -
питат ме -
следващото тридесетилетие?
- Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.
Цяло едно поколение (моето!) прекара най-активната част от живота си в същата тази утроба и само малцина проклеха теснотията, но не пожелаха да излязат от нея, за да не участват в родилен акт на порочно зачатие. Предпочетоха да мълчат и пушат, да пушат и мълчат. Така „изясниха своето отношение с миналото още по време на неговото настояще“ и останаха доброчестни в духа си. Доказаха, че каквото и да е времето, можеш да го изживееш притиснат до стената, но с достойнство и чест. През същото това време повечето от нас живяха като оксиморони, оплакваха беззвучно своята несбъдница, хулеха яловата си утроба, но участваха в нейното изкуствено и безстрастно оплождане. Този оплодителен акт продължава и до днес под друга форма, с ново чутовно несмислие и с нараснал брой генетични аномалии, които ще „замърсяват околната среда“ поне още едно десетилетие. Това е сексологията на българското общество, в което чалгата и порнографията са рулеви модели, а Любовта е сводница за развратните им прищевки. Има народи, които възпяват живота си, независимо колко са богати, а ние, българите, го ругаем, кашляме и отхрачваме. В това словесно поругаване сме толкова безмилостни, че би ни завидял и най-смелият мишок. Този типично български спорт ни прослави повече от борбата и щангите. Беззрачни сме за безплодието на домораслите социаглисти и демокретени, както ги наричаше вездесъщият Петър Увалиев. Имаме твърде къса памет за политическите помияри, затова ни е дълъг пътят през блатото. Харесваме си Андрешко, който заряза в същото това блато каруцата с държавната вересия. Докато не изтеглим същата тази каруца и не се научим да си плащаме житейските дългове, ще ни нагарча днешната незавидна слава на България, извоювана след векове на гордост и чест. Да си накладеш огън и да седнеш върху него е modus vivendi, брошката на българското скудоумие. Би било смешно, ако не беше тъжната наша действителност. Липсата на духовни висоти днес сваля средното обществено ниво, а точно по него се измерва ръста на един народ. Видимо ни управляват лилипути, щом си избираме най-ниските от нас. Днес, повече от всякога, ни е необходим някой като Лионел Меси, който да бъде обожаван от всички, от бели, сини, червени и пембени, да бъде всенароден любимец, който да ни вдъхне надежда, че животът може да бъде красива и вдъхновяваща игра, в която всички сме победители, ако я играем честно. Да се понесем след него, така, pro domo sua**, за да изтрием срама на няколко поколения българи, които не успяха да сътворят дори правилата на тази игра, камо ли да се впуснат в нея. В последния век България е загубила всички войни и е спечелила само една – върху щика на храбрия български войн и върху перото на шепа български интелектуалци, които не склониха глава пред безобразията на системата и не станаха ибрикчии. Пиша с болка и любов, защото ако няма любов, безпощадната истина заприличва на брутална лъжа и с болката все някак свикваш. После стискаш зъби, пушиш и мълчиш.
Когато истината е заменена с мълчание, мълчанието е лъжа. Това изрече преди години Евтушенко.
Тук ще забавя ход и ще оставя текста си леко незакърпен и неумит, защото добрият текст е като любовта – не иска бавене и много приказки. По примера на гениалния Константин Павлов.
Също така опит за кратко стихотворение
На Ал. Геров
Посаждам картоф -
пониква роза -
убиват ме като вещица.
Здравей, Сашо,
прости многословието.
К. Павлов (1987 г.)
Съвсем се увлякох с моя Българобол пред голям празник – Рождество, а пред нас е нова надежда – Новата 2017. Търся повод за повече оптимизъм и той идва от позабравен писател, книжовник и публицист – Светозар Димитров, известен на изкушените с псевдонима „Змей Горянин“. Той пише:
Ще мине тази зима и снега,
ще дойде топла пролет и тогава
ний ще забравим зимната тъга,
тъй както всичко лошо се забравя.
Нека бъде така!
Да ни е Честита Новата 2017!
На всички желая здраве и най-щастливата и успешна година досега.
На българските пулмолози – мъдрост, воля и дръзновение, за да успеят да изведат БДББ към по-светло бъдеще! Иначе… Qualis rex, talis grex. Какъвто е попът, такава е и енорията.
Пишете ми безразсъдно смело на:
koro_55@vma.bg
Коста Костов
ноември 2016
––––––
* Игра на думи. Думата е съставена от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)
** pro domo sua (за своя дом, в защита на себе си и своите дела)
