Препоръки за диагноза и лечение на белодробен карцином
Първан Стефанов е сред неколцината ни национални поети на своето поколение, чиято лирика харесах още преди години при първия прочит на поетичните му книги. Времето по категоричен начин потвърди високата ми оценка за неговата поезия. Разбира се, че поетът претърпя развитие, но още в ранната си поезия той бе открил себе си, своята индивидуална лирическа същност. В неговите стихове–въздишки е уловена същността на естетическите вълнения, разшифровани са много красиви и тревожни преживявания. По неоспорим начин П. Стефанов доказва, че с минимум думи може да се нарисува лирична картина. Неговата поезия е лаконична, с изявена чувствителност и усет за най-дребните детайли. Неслучайно през 60-те години на миналия век литературната критика прояви усет към тъй наречената „тиха“ лирика. Тя бе реакция и опозиция на оглушаването от барабаните на предходното десетилетие. Самата “тиха” лирика бе своеобразна съпротива срещу гръмката и “модна” тогава поезия. Но “тихата” лирика бе сама по себе си поетична. Когато е стойностна и значима, тя кънти в душите ни много по-трайно и внушително.
Ако трябва да потърсим българска генеалогия на поезията на Първан Стефанов, ще я открием най-вече у Далчев. Но Първан Стефанов е по-лиричен, по-емоционален от Далчев. Твърде рано Първан Стефанов намери и съответния поетически изказ на своите лирически изповеди – по-скоро бавна ритмична лирика, отколкото бързо-ритмичен песенен стил, който доминира в българската поетическа традиция. Неговата склонност към живописност е по-скоро бавна, импресионистка, но с определена вътрешна динамика. Имаше моменти, когато в определението “тиха” лирика се привнасяше и един негативен нюанс, в смисъл безопасна, унесена в собствените си блянове, откъсната от действителността, неактивна и незасягаща силните на деня. Подобни разсъждения се опровергават и от нещо любопитно, но според мен показателно, в заглавията на негови стихосбирки. Предпочитано заглавие от П. Стефанов е „Насрещно време”. Така е озаглавена негова стихосбирка от далечната 1966 година, както и последният му сборник „Избрано“ от 2005 година. Винаги съм смятал, че кръщавките на книгите носят скрит смисъл и внушават определен подтекст. И замисляйки се над този факт, можем да открием известна символика в полза на същността на поезията и изкуството въобще – то винаги е насреща, т. е. срещу живота на своето време, всякога е срещу, винаги е „анти“, иначе просто рискува да стане ненужно, непотребно. Това всъщност отличава истинския талант от нелишения от талант, който няма характер. А Първан Стефанов през годините постоянно е доказвал, че освен талант, има и характер
Ако трябва да си послужа с едно по-общо определение за тази поезия, то безспорно ще бъде с акцент върху нейната лирична същност. Първан Стефанов създава една непринудена лирична атмосфера в стиховете си, която подвежда, че лесно се постига. Това обаче е само измамно и привидно, защото зад външната й обвивка се откроява художникът на словото, който винаги работи с най-фините поетически инструменти и на места се получава усещането, че това е пределът, възможното за словото. Ето част от красивата картина в стихотворението „Гост“:
Сама сред утринния дим
стоеше вишна разцъфтяла
и сякаш да се поздравим -
помахваше със клонка бяла.
Да рисуваш и изобразяваш красотата в едни некрасиви времена е преди всичко протест и несъгласие със ставащото около теб. А може ли някой да твърди, че човешката история е била красива, още повече пък близката и днешната…?! Да призоваваш към хармония и красота, е да жадуваш Свободата!
Интимната лирика е сред предпочитаните от Първан Стефанов. Чувствата в тези му стихотворения са пределно чисти, творбите са характеризират със своя словесен рисунък и финес. Интимното чувство обаче често е унизявано, защото е принудено да среща стените на живота и от тия съприкосновения и сблъсъци човешката душа е наранена и насълзена. И поетът ни напомня за детската чистота, която не трябва да закърнява в сетивата ни:
Не стига мъдростта на философите,
за да смекчи контура си суров.
На нас ни трябва и сълза от строфите,
с които сме се вричали в любов.
/”Най-трудното”/
В това стихотворение емблематичната дума е “сълза”.
Поетичният свят на Първан Стефанов е релефен, ухаещ, звучен. Някак си те вмъква и включва в себе си, защото не те оставя безразличен, а възбужда сетивата ти. Живописните словесни пейзажи в тая лирика са красиви и въздействащи, често предизвикват читателското ни възхищение, защото носят впечатляващи послания и промисъл. Макар че природният свят на поета ни предлага и морални оценки, естеството се движи по своите закони, всичко е по местата си – вятърът, слънцето, водата, цялата флора и фауна изпълват сетивата ни. Но не ни напуска тревогата.
Поезията на Първан Стефанов разкрива деликатния лик на чувствителния, непрестанно драматично преживяващ проблемите около себе си творец. Нужни са му свобода и самота за самовглъбяване в неговия си свят, в който му е най-уютно. Той често търси дистанцията, по-страничния ракурс, обича да е сред естеството на природата. В този негов специфичен самотен свят се раждат стиховете му, често афористични, и независимо от тяхната драматичност, той търси и намира своята лична хармония. Всъщност той си знае доколко спокоен и хармоничен е вътрешният му свят. Но това усещане, което създават творбите му, идва от натрупаната мъдрост, която провокира сетивата, сърцето, душата и ума за прозрения, някои от които звучат с библейска мъдрост.
Поезията на Първан Стефанов се опира на онези “изконни ценности”, към които човечеството ще се завърне след краха им през изтеклия XX век. Защото те са генетично и незаличимо заложени у човека и са неизбежна част от неговата същност. Това са ценностите, на които истинската литература никога не е изневерявала. Значимият поет се отличава от редовия по своите емблематични стихотворения, които го ситуират в националната му литература и му отреждат и гарантират място в нея. Когато споменем името на този поет, веднага от паметта ни изплуват тези стихове. Няма никакво съмнение, че Първан Стефанов има такива лирични творби и това е най-сигурният знак за неговото трайно творческо присъствие в българската литература. Той е сред неколцината ни престижни поети, които бележат развитието на националната ни лирика през последните десетилетия.
Отчуждение
Студени улици. Студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.
Гнезда си свиваме под свои стрехи.
От болката на другите не ни боли.
И става тъй, че в новите си дрехи
не сме това, което сме били.
И често пъти като зимен вятър
един въпрос плющи над съвестта:
защо и добрината на сърцата
ще трябва да захвърлим с бедността?
Въжето на войнишката ни служба
полека се разнищва на влакна.
Ценим се повече по ранг и служба,
сдружаваме се по величина.
О, колко ме измъчва туй изкуство.
И се боя, че в тоя свят голям
на митинги и колективни чувства
бих могъл да остана страшно сам.
(1958 година)
Близост
Защо най-близките си, боже мой,
най-лошо ги раняваме при допир.
Дали защото тъкмо срещу свой
те нямат за ответен удар опит.
Стои пред тебе близкият човек
незащитен като в библейско чудо.
И твойта грубост и при допир лек
го поразява и го мъчи лудо.
А двойно повече се мъчиш ти.
И взрян през космоса от теб до него –
от там долавяш своите черти,
от твоя глас в гласа му чуваш ехо.
На всички хора се усещаш брат.
И предпочиташ теб да са ранили.
Но как да върнеш камъка назад?
И чакаш благослов. А няма милост.
Емигрантите ни
на Асен Шопов
Те бодърствуват някъде далече
в единоборство с тоя свят бездомен.
Не мигваме и ний до късно вечер –
да ръсим с нафталин обречен спомен;
да слушаме в безбрежните си бдения
как вън расте тревата на забравата…
Понякога в минути заплатени
по жицата дъха ни проверяват.
Умислено и котето се вглежда
във снимките, лицата разпознало.
И над чужбините една надежда
лети към нас
на облаче ле бяло…
Сълза върху клепача на безкрая…
Крило на птица, все така далечно…
…И репетираме из празни стаи
самотността на идващата вечност…
Но днес мушкатото със шарка проста
цъфти за нас все още върху скрина.
Деца, не ни наказвайте със прошка,
задето ви лишихме от родина.