Репортаж от годишната конференция на American College of Chest Physicians (ACCP), 19-25 октомври 2007, Чикаго
Чикаго е град без възраст. Създаден е да впечатлява дори обръгналия на красоти и чудеса европеец. Градът е радостно и приветливо съчетание на свръхмодерното с топлотата на старото. Централната част на града (Chicago downtown) е визитната му картичка и най-изумителното струпване на свръхмодерни сгради, което ми се е случвало. Окото ти не може да се отлепи от възхитителния свръхмодернизъм и убийствения естетизъм на съвременната архитектурна еквилибристика. Чикаго не те притеснява с претенциозността си, а те очарова чрез нея, което е необичайно за американските мегаполиси. За разлика от Атланта например, който е красив архитектурен труп, без душа и харизма, Чикаго е по-човешки град.
Това, което не бива да проспиваш от града е: (1) Изключителния баланс между старо и ново до степен да те обърква кое какво е. (2) Невероятната чистота, недостижима за балканския манталитет на „свръхумния”, „свръхинтелигентния” и също толкова надарен за всичко, но способен на твърде малко българин. (3) Внушителни и изключително представителни сгради; хотел Marriot Downtown на Michigan Ave, в който бях настанен, има 46 етажа и аз се радвах на неописуемата гледка, която се откриваше от стаята ми на 26-и етаж. (3) Голямото количество свободни площи между бетонните колоси, което създава една въздушност на пространството и очовечава града. (4) Най-високата сграда в САЩ – Sears Tower и строящият се в непосредствена близост хотел на Доналд Тръмп – Trump tower hotel, който ще заеме почетното второ място сред американските небостъргачи.
Повод да кажа няколко думи за любимите ми улици. Ако Бургаската Богориди е най-близката до сърцето ми, Market Str в Сан Франциско най-лудата, барселонските La Ramblas и Булеварда на Грациите – съответно най-артистичната и най-красивата, то Michigan Avenue в Чикаго е най-изумителната улица, която се е блъскала в очите ми. По някакъв особен начин напомня за барселонската La Ramblas – с уличните артисти и музиканти, които в топлите вечери забавляват минувачите. Всъщност точното име на улицата е Michigan Avenue magnificent mile. И тя е толкова разкошна и величествена, колкото загатва името и. Когато стъпиш на нея, зейналата ти уста може да погълне десетина чикагски понички, преди да се усетиш. Тя е незабравима и магнетична и безсрамно те съблазнява. Разположена е над земната повърхност на платформа, представлявайки своего рода пешеходен надлез, под който тече автомобилният поток на града. Когато я видях, разбрах защо американците толкова много си обичат Чикаго и защо едноименната и любима моя рок-джаз група е възпяла този град и парковете му. Спомнете си например песните Saturday in the park, едноименната Chicago или просто гласът на Pete Cetera. Това е един от начините животът да обсеби обруганата ти душа завинаги. Ех, София, София, жалка наша София, нямаща равна по мръсотия, безстопанственост и обществено безсрамие. Поне да беше като Бургас…
Чикаго е фрашкан с музикални клубове и безобразно надарени музикални банди. Не случайно градът е родно свърталище на няколко дузини музикални величия (от тук е и групата Стикс), а в един от най-известните клубовете на града, близо до хотела ми, носещ името Buddy Guye’s legend, понякога забива и самия му собственик, блус-легендата Buddy Guye. Тук е и емблематичният джаз-клуб Green Dolphin, носещ името на велик джаз-стандарт – Green Dolphin Street. Ако някога се доберете до Чикаго, не пропускайте този клуб, така както не трябва да пропускате Birdland във Виена, за да подишате въздуха на вездесъщият Joe Zawinul (починал на 11 септември 2007).
Чикагският McCormick Place Congress Center е толкова внушителен и мултифункционален, че всеки друг конгресен център от Европа изглежда като будка за вестници. Ето и някои акценти от конгреса: (1) Почетната лекция на Richard Light, която за пореден път доказа кой кой е в плеврологията. (2) Невероятните лекционни пируети на Bart Chelli в областта на ХОББ, където той е безспорен американски лидер. (3) Хайделбергската сесия, водена от Heinrich Becker, който вече е призната школа и дразни американците с иновациите си. (4) Една прекрасна лекция на ученика на R. Light от Англия Gary Lee, който подчерта липсата на особени предимства на видеоторакоскопската плевродеза пред т.нар. суспензия-плевродеза. (5) Изключителна организация на сесиите и богато посрещане с ежедневни сутрешни (със закуска), обедни (с обяд) и вечерни (с вечеря) симпозиуми, спонсорирани от фармацевтични фирми, но без фирмен привкус и с предварителни заявления от лекторите за фирмена зависимост.
Ето и някои контакти, които създадох в полза на пулмологичната гилдия: (1) С Alvin V. Thomas от Howard University Hospital, Washington, DC, новият президент на АCCP, който беше ръкоположен на същата церемония, на която моята скромна персона, заедно с още неколцина колеги от различни краища на света, беше удостоена със званието Fellow на американския колеж, с правото да поставямe означението FCCP след името си. (2) Със Sidney S. Braman от Brown University, Providence, Rhode Island, бивш президент на АCCP. (3) Със Stephen Welch, приятел от времето, когато още не знаех, че ще е бъдещият изпълнителен редактор на Chest. С него поговорихме за възможността Chest да гостува със свой щанд или материали на някой от бъдещите ни конгреси.
25 октомври 2007, Чикаго, Илинойс