Както казах в предишната статия, харесването на вокалния джаз е до голяма степен и въпрос на личен вкус. Ще се опитам тук да се опазя от субективизъм, макар че знам колко е трудно това. От друга страна, знам, че субективизмът може да бъде проява на искреност. Миналия път подчертах главно колективни джаз вокалисти. Тук ще представя най-вече няколко индивидуални ярки фигури на вокалния джаз.
Може би най-безспорният и най-класически изпълнител на този вид пеене е Франк Синатра (1915 – 1998). Роден в семейство на италиански емигранти, той започва певческата си кариера като член на вокалния квартет Noboken Four, който през 1935 г. е отличен с първа награда от проведен конкурс. После (след 1939 г.) става солист в оркестъра на тромпетиста Хари Джеймс (1916 – 1983). През 1940 г. Синатра работи с Томи Дорси, тромпетист, тромбонист и прочут лидер на бигбенд. Напуска го след 2 години. В края на 1942 г. започва кариера на солист. В началото на 1943 г. Синатра триумфира в един нюйоркски театър. Оттогава жъне непрекъснато успехи с изключение на временен спад в началото на 50-те години и двегодишно доброволно оттегляне от сцената (1971 – 1973). Освен с успешните си певчески изяви, с многото си бракове, Синатра е известен и с връзките си с мафията. Но от това образът му на „добро момче“ няма да пострада особено. Обясняваме го с човешкия му чар и с „италианското“ му поведение пред строгата американска публика. Докато пее, Синатра се подвизава много успешно и като филмов актьор. Ще отбележа, че стилът му на вокалист е сравнително беден на джазови елементи. Асоциираме Синатра с джаза главно заради изпълненията с акомпанимента на прочути джазови формации – на Хари Джеймс, Дюк Елингтън, Каунт Бейзи, Куинси Джоунс, Уди Херман и др. Не можем обаче да отречем суингиращия талант на Синатра (да не забравяме, че основните му изяви са от епохата на „суинга“), нито способността му да импровизира. Сред най-продаваните му албуми ще спомена: All Or Nothing At All (H. James, 1939), I’ll Never Smile Again (T. Dorsey, 1040), Sweet Lorraine (Metronome All Strars, 1946), Castle Park (1951), Songs For Swinging Lovers (1956), Swinging Brass (1962), The Sands (1966), Send In The Clowns (1976).
Франк Синатра (1915 – 1998)
Като Синатра, чернокожият Били Екстайн (1914 – 1993) пее с плътен баритонов глас. В изпълненията на балади този глас звучи прекалено патетично, тоест пресилено. Голямата заслуга на Екстайн е, че между 1944 и 1947 г. той основава и ръководи авангарден бигбенд, в който участват най-талантливите бибоп музиканти: Бъд Джонсън (саксофонист, кларинетист), Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Сара Вон, Оскар Петифорд (контрабас), Арт Блеки (ударни), Майлс Дейвис. Впоследствие Били Екстайн изоставя джаза, предпочита търговския успех от поп музиката.
Нат Кинг Кол е първият чернокож джазов вокалист, който получава всеобщо американско и световно признание във време на върлуващ расизъм. Върховите му певчески изяви са от 40-те години. Със своя кадифен глас Нат Кинг Кол печели възторга на многобройна публика. Ръководи с успех различни формации – от трио до бигбенд. Нат е и отличен пианист. Сред най-популярните му албуми ще посоча: Straiten Up Bud Fly Right (1943), Body And Soul (1946), Pour Butterfly (1947), Down By The Old Mill (1952).
Първоначално Рей Чарлс (1930 – 2004) търси успех, като се опитва да пее като вече утвърдилия се Нат Кинг Кол. След като се освобождава от имитирането на своя образец и запява със собствен глас, Рей Чарлс започва да композира в стила блус и т . нар. соул мюзик (музика за душата). Свири и на пиано. Най-често името му се предхожда от прилагателното „гениален“. И с пълно основание. Композициите, вокалните изпълнения и тези на пианиста Чарлс са върхови изпълнения в джаза. Неговите хитове се пеят по цяла Америка и по цял свят. Нерядко Рей Чарлс излиза от строгите рамки на джазовия жанр в името на „душата“. Много са албумите шедьоври на незрящия певец. Няма да изброявам всичките, ще се огранича само с няколко: Georgia On My Mind (1960), Hit The Road Jack (1961), I Don’t Stop Lovin’ You (1962), Ol’ Man River (1963), Porgy And Bes (1976).
Били Екстайн (1914 – 1993), снимка от 1950 г.
https://de.wikipedia.org/wiki/Datei:Billy_Eckstine_1950.JPG
Нина Симон (1933 – 2003) е преди всичко пианистка. След като не получава очакваното признание в класическата клавиатура, започва да пее, акомпанирайки си на пиано. Със своите композиции и изпълнения тя се утвърждава като една от големите вокалистки в джаза. Впрочем и тя излиза от строгите му жанрови граници. Песните ѝ се доближават до вика, до артистичния бунт, пропити са с антирасизъм и феминизъм. Ето няколко от най-популярните ѝ албуми: I Loves You Porgy (1957), Nina’s Blues (1960), Four Women (1965), Backlash Blues. My Man’s Gone Now (1967).
Жан Ли (Jeanne Lee) (1939 –2000 г.) съчетава успешно класическото с модерното пеене в джаза². Става известна с албума, осъществен с пианиста Ран Блейк (Ran Blake) през 1962 г., The Newest Sound Around. Той олицетворява модерния джаз. Работи със саксофониста Арчи Шеп (Sophisticated Lady, 1968) и с пианиста Мал Уолдрън (After Hours, 1994).
Швейцарската вокалистка Сюзан Абюел (Susanne Abbuehl), родена през 1970 г., има за модел стила на Жан Ли, лиричен, с впечатляващи гласови данни. Пее главно балади, Изпълненията ѝ се отличават с нюансираност, която сякаш контрастира с теми от всекидневието, но всъщност им придава нов облик. На концертите и по време на звукозаписните сеанси ѝ акомпанират пианисти с подход към музиката, типичен за Бил Евънс.
Сюзан Абюел (Susanne Abbuehl)
https://www.jazzmusicarchives.com/artist/susanne-abbuehl
За Арета Франклин (11942 – 2018) е писано много.. Наричат я кралица на соул музиката след изпълнението ѝ от 1973 г. с Рей Чарлс ( считан за велик пионер в този жанр) на Takes Two to Tango. Арета Франклин работи с редица изтъкнати джазмени, тя самата е отлична джаз пианистка. Сред многобройните ѝ албуми бих откроил: I Never Loved a Man, Respect (1967), Live At Fulmore West (1971), Amazing Jazz (1972), Aretha’s Jazz (1984).
Арета Франклин в Залата на славата на рокендрола през 2011 г.
https://www.24chasa.bg/ozhivlenie/article/14878515
Ди Ди Бриджуотър, родена в 1950 г., расте в семейството на джаз тромретиста Матю Гарет, неин баща. Като автентична джаз вокалистка, тя е търсена партньорка на саксофонистите Декстър Гордън и Сони Ролинс, на тромпетиста Дизи Гилеспи, на барабаниста Mакс Роуч. От 1986 г. Ди Ди Бриджуотър живее във Франция. През 1986 – 1987 г. играе ролята на Били Холидей в спектакъла Lady Day, представян в Париж, в Лондон и в Хамбург. От съвместните ѝ изяви с Рей Чарлс популярността ѝ нараства още повече. Сред най-слушаните албуми на тази вокалистка ще спомена: Dee Dee Bridgewater (1976), Live in Paris (1987), All Of Me (1990), (1997), Tribute To Horace Silver (1995), Keeping Tradition (1997), Red Eaerth (2007).
Ди Ди Бриджуотър
Ще завърша това представяне с три вокалистки от новото поколение: Мадлен Пейру (родена през 1974 г.), Нора Джоунс (родена през 1979 г.) и Мелъди Гардо (родена през 1985 г.).
Мадлен Пейру, родена в САЩ, но живееща в Латинския квартал на Париж от дете, започва да пее по парижките улици и да свири на китара, за да си изкарва прехраната. Първия си албум реализира през 1996 г, Той е високо оценен от критиката, но няма търговски успех. Известността си Пейру дължи на втория си албум, излязъл едва през 2004 г., Got You On My Mind с участието на професионални музиканти. Същата година Пейру издава следващ албум, Careless Love, който се продава в над един милион екземпляри по цял свят. Мекият глас на Мадлен Пейру често е сравняван с този на Били Холидей. Внимание заслужават и албумите на Пейру Half The Perfect World (2006), Song For Lahore (2016).
Нора Джоунс е дъщеря на Рави Шанкар, прочутия индийски изпълнител на ситра и композитор, който отдавна живее и работи в САЩ. Нора пее не само джаз, изявява се и в поп музиката, работи с талантливи музиканти от естрадния жанр , пее блус, кънтри, рок и соул. Чуйте албумите: Come Away With Me Tour (2002), Not Too Late Tour (2007), Little Broken Hearts Tour (2012), North American Tour (2019).
Мелъди Гардо, певица и композиторка, преживява тежка травма (когато е на 19 години, я блъсва на улицата товарен автомобил), от която успява да излезе благодарение на музиката (и на добро лечение) Затова пише песни с терапевтично предназначение. Отскоро живее в Париж. И Мелъди Гардо не се придържа стриктно към джазовия жанр. Песните ѝ звучат лирично, вдъхновени са от португалското фадо, аржентинското танго, от френския шансон и разбира се, от американските джаз композитори.
Трите „млади“ певици, а и повечето от тук представените джаз вокалисти олицетворяват стил на пеене, който въздейства преди всичко на чувствителността на публиката. При повечето от тях джазът заема важно, но не изключително място, В този факт виждам поредното доказателство, че съвременният джаз е изкуство, предпочитащо да спечели сърцата на слушателите, вместо да засвидетелствува вярност към канона.
Завършвам поредицата „Из историята на джаза“. Проследих неговото развитие от зараждането му през втората половина на XIX век посредством емблематични изпълнители. Моята анкета свършва към 70-те години на миналия век. Оттогава тази музика се свири всякак и трудно се поддава на историческия подход, който възприех твърде избирателно в завършващата поредица. Но не си вземам сбогом с читателите на INSPIRO. Занапред ще пиша за други неща.