Корените на вокалния джаз са трудно доловими – така, както липсват документи за появата на новата музика, която от края на XIX век наричаме джаз. Първите вокални изпълнения на цветнокожите роби от южните плантации на САЩ са трудови и религиозни. Свързваме ги с условията на земеделския труд и с християнското богослужение при афроамериканците. Тук проповедникът задава въпроси, мелодекламирайки, а богомолците му отговарят в същата тоналност. Това литургийно мелодекламиране е известно под името спиричуъл. По-късно се появява и синонимният термин госпъл за назоваване на същото явление. Негроспиричуъли са регистрирани още през XVIII век. Тази литургийна практика съществува и днес. Много от съвременните джазмени започват музикалните си изяви в черквите и в църковните хорове. Първите госпъл сеанси са записани в края на XIX и началото на XX век. През 50-те и 60-те години най-прочута изпълнителка на този жанр е Махалия Джексън, а в наши дни е Арета Франклин,2.
Махалия Джаксън
(https://bg.wikipedia.org/wiki)
Светските певчески изпълнения са неделима част от музикалния живот в Ню Орлиънс, считан за мястото, в което се ражда джазът. Най-общо казано, тези изпълнения се явяват словесен разказ за музиката в нощните заведения на града. Още в края на XIX век в репертоара на Бъди Болдън, сочен като първият джазов музикант, има немалко песни. Две поколения след Болдън младият гений Луис Армстронг прави силно впечатление с маниера си на пеене и със специфичния си глас.
Арета Франклин през 1967 г.
(https://bg.wikipedia.org/wiki)
Най-сигурният път за проследяване появата на вокалния джаз ни предлага, в началото на XX век, зараждащата се грамофонна индустрия. Ще напомня, че първите записи на джазова музика са от 1917 г. Три години по-късно, в 1920 г., блус певицата Мами Смит (1883 – 1946) издава свое изпълнение на „Crazy Blues“. Парчето ще пожъне огромен успех: за шест месеца плочата се продава в един милион екземпляра. Тогава звукозаписните компании, които до този момент не са се интересували от блуса, разбират търговските преимущества на този жанр. Така се ражда грамофонната фирма „Черният лебед“, специализирана в блус изпълненията, наричани „расова музика“ поради изключителното участие в нея на чернокожи певци. И други компании следват новата мода. „Парамаунт“ записва Ма Рейни (1886 – 1939). „Калъмбия“ насърчава Беси Смит, най-известната блус певица по онова време. „Виктор“ лансира Виктория Спайви (1906 – 1976). Алберта Хънтър (1896 – 1984) е записвала във всички тези компании. Прави впечатление, че основните изпълнители на блус са жени. Това не е основание да премълчаваме музикалните и композиторските качества на певци като Уилям Кристофър Хенди (1873 – 1958), автор на прочутия „Saint Louis Blues“ още в 1914 г., Чарли Патън (1891 – 1934), Блайнд Лемън Джеферсън (1893 – 1929).
През 30-те години се появява и сричковото пеене. Нарича се скат. За негов пионер се смята Луис Армстронг, който в 1926 г. записва „Heebie Jeebi“. По време на изпълнението Армстронг си изпуснал листа с текста, но не дал никакви признаци на притеснение. Продължил да пее, импровизирайки. Вместо думи, използвал ономатопеи от типа на „скит-да-де-дат“. Друг нюорлиънски музикант, известен със своята грандомания, Джели Рол Мортън (1890 – 1941), оспорва първенството на Луис Армстронг по отношение на ската. В интервю от 1938 г. Мортън твърди, че още в края на XIX век в Ню Орлиънс Джо Смит, тромпетист и певец, и той самият са пеели сричково, когато забравяли думите. Твърдението на Мортън се потвърждава и от практиката на така наречените Washвands, използващи най-различни утилитарни предмети вместо скъпо струващите музикални инструменти. Акомпанирайки вокално своите изпълнения, Washband Bends пеели скат през 20-те и 30-те години на миналия век. От сричковото пеене се раждат редица термини в джаза. Например думата „бибоп“ е ономатопея, производна на ската. За неин кръстник се смята тромпетистът Дизи Гилеспи, който обичал да пее сричково. Когато в средата на 40-те години Гилеспи основава своя бигбенд, той кани Ела Фицджералд и я въвежда в скат изпълненията. Оттогава Ела се утвърждава като най-изящната скат певица. По нейните стъпки тръгват и други талантливи джаз вокалисти и вокалистки. Ще спомена само най-известните: Лео Уотсън (1898-1950), Каб Калауей (1907 – 1994), Били Екстайн (1914 – 1993), Анита ОДей (1919 – 2006), Кларк Тери (1920 – 2015), Бети Картър (1929 – 1998), Ал Жаро (1940 – 2017), Боби Макферин (1950).
Ал Жаро през 1996 г. на Международния джаз фестивал в норвежкия град Молде
(https://bg.wikipedia.org/wiki)
Може да се каже, че скатовото пеене обръща тенденцията, преобладаваща в традиционния джаз. При него музикалният инструмент – особено духовият – се стреми да звучи като човешки глас. Скатът свидетелства за обратното: човешкият глас звучи като инструмент. От тази гледна точка техниката и изпълненията на гении като Сара Вон (1924 – 1990) и Ал Жаро са върхови.
Сара Вон
(https://www.vesti.bg/lyubopitno/zhena-legenda-kakvo-ne-znaem-za-sara-von-6179403)
В същото време, успоредно със скат пеенето, продължава и традиционното джаз пеене. В това отношение най-вълнуваща е Били Холидей (1915 – 1959). Нейният глас се доближава до всекидневното шептене и въздейства изключително силно. Неслучайно нейната композиция „Gloomy Sunday“ (1941) е била забранена за излъчване по радиостанциите, защото предизвиквала масови самоубийства. От изпълненията на Били Холидей лъха много тъга и неподправен еротизъм. Макар че след тридесетата ѝ година гласовите качества на Били Холидей спадат вследствие на алкохолизъм и наркомания, тя си остава и днес една от най-великите вокалистки в джаза.
Когато говорим за вокалния джаз, субективността и непълнотата са неизбежни. Затова тук, съблюдавайки пространствените ограничения, ще спомена само изпълнители, които обичам и които свидетелстват за смяна на парадигмата.
Скат пеенето е известно със своя оптимизъм. Няма тъжни скат изпълнения. Но същият жизнерадостен ефект може да са постигне и с традиционни средства. Сещам се за женското трио „Ендрю систърс“. По време на Втората световна война до петдесетте години включително трите сестри – американки от гръцко-норвежки произход – пеят песни, които стават любими шлагери и на които подражават изпълнители от цял свят. Слушайте плочите на „Ендрю систърс“ Boogie Woogie Bugle Boy (1941) и Rum And Coca Cola (1945). Гласовото подражаване на музикалните инструменти в джаза достига своята кулминация с триото „Ламберт, Хендрикс и Рос“. Основано от Дейв Ламберт през 1957 г., това е първото бибоп и постбибоп трио. Основен изпълнител в него е чернокожият Джон Хендрикс, талантлив импровизатор и автор на текстовете на песните, създадени по прочути бибоп композиции. В 1962 г. Ани Рос напуска триото по здравословни причини. Замества я Йоланда Баван от Шри Ланка. Със своя глас Баван внася допълнителна доза женственост, която се съчетава отлично с мъжките гласове на Ламберт и Хендрикс. Освен че пеят инструментални пиеси, Ламберт, Хендрикс и Рос/Баван канят на своите концерти известни музиканти (тромпетистът Кларк Тери, саксофонистът Колман Хоукинс и много други). По този начин вокалното изпълнение се наслагва на инструменталното. Това трио става модел за редица вокалисти. Специално внимание заслужава френската вокална група „Дубл сис“, основана през 1959 г. от певицата Мими Перен, солистка от вокалната група „Блу старс“. Членове на групата са Кристиан Льогран (сестра на прочутия композитор и пианист Мишел Льогран), Блосъм Диари и Кристиян Шевалие. Под силното влияние на „Ламберт, Хендрикс и Рос/Баван“ „Дубл сис“ си поставят амбициозната задача да възстановят вокално-инструментални версии на модерния джаз. Предмет на техните изпълнения са композиции на Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис, Каунт Бейзи, Рей Чарлс. Френските текстове, писани от Мими Перен, са поетични и в същото време ежедневни. Перен спазва стриктно фразировката на музикалния оригинал.
Друга група, този път американска, която се вдъхновява от подхода на „Ламберт, Хендрикс и Рос“, е „Манхатън трансфер“, основана през 1969 г. Там пеят четирима вокалисти: двама мъже (Тим Хаузър и Алън Паул) и две дами (Черил Бентайл и Джейн Сигел). „Манхатън трансфер“ имат значително по-широк репертоар, който излиза от областта на джаза, включва и популярни мелодии. Но интерпретацията на вокалистите си остава джазова. Чуйте поне два албума на „Манхатън трансфер“: Vocalise (1985), Blues For Pablo (1990). През 1987 г. Питър Елдридж основава вокалната група „Ню Йорк войсис“. Нейни членове са Кейприс Фокс, Сара Кригер, Дармън Мидър и Ким Азарян. И тази група предлага, включително в наши дни, вокални версии на композиции от инструменталния джаз. Интерес представляват изпълненията на композиции от Каунт Бейзи и китариста Джим Хол.
Всички тези формации свидетелстват за талантливо претворяване на инструменталния джаз от вокална импровизация. Певческото джазово изкуство намира своя материал навсякъде. И допринася да обичаме още повече модерния джаз. В този материал аз привилегировах предимно груповия вокален джаз. Но не бива да забравяме, че този вид джазово пеене има и своите индивидуални представители. За тях ще пиша в следващия брой.