Първа част – детство и ранни години
Днес говорим за смесени, а не за чисти култури. Знаем също, че личността е множествена, но сме склонни да забравяме, че и джазът се е родил и развивал посредством взаимното проникване на различни традиции и социални явления. Музиката на Кийт Джарет за пореден път потвърждава тази истина. Джарет е мултиинструменталист. Свирил е на всички клавишни инструменти, на ударни, на саксофон (сопрано), на китара. Понякога е пял. С еднакъв успех Кийт Джарет участва в различни джазови формации – от биг бенд до квартет, трио и дуо. Свири също соло пиано. Става прочут със своя „Кьолнски концерт“ от 1975 г. Записал е няколко албума с класическа музика (Бах, Моцарт, Хайдн, Шостакович). Свири големите класически композитори по начин, съпоставим с най-известните имена в тази област. Малко е да се каже, че Кийт Джарет е виртуозен пианист.
Кийт Джарет
Неговото изключително музикално въображение, което стои в основата на впечатляващи импровизации, надхвърля чистата композиция и ентусиазиращите изпълнения. За своята музика Кийт Джарет говори като за терапия – за себе си и за публиката. Едва ли някой е успял да обхване огромната дискография на Кийт Джарет от 170 официални албума плюс още стотина нелегални. Въздействието на неговата терапевтична музика е магическо. Това вероятно може да се каже за всяка хубава музика. Но въздействието от импровизациите на Кийт Джарет е уникално. Как се постига подобен ефект? Ще се опитам да проследя неговия път с надежда да помогна за отговора на този въпрос.
Кийт Джарет (1945) e американски джазов и класически пианист и композитор. Известен е със соловите си концерти от напълно импровизирана музика. Започва да учи пиано преди да навърши три години, а на седем дава първия си клавирен рецитал, в който освен класическа музика са включени две от неговите първи композиции (https://special.bg/detsata-v-tchudo-v-dzhaza/)
Детство, първи музикални уроци и изяви
Кийт Джарет е роден на 8 май 1945 г. в Алънтаун (Allentown) – малко индустриално градче в Пенсилвания, недалеч от Ню Джърси. Както много американци, и Кийт е от емигрантски произход. Родът на майка му идва от Южна Унгария. Родът на баща му има френско, ирландско и шотландско потекло. По някое време се е смятало, че в Кийт Джарет тече африканска кръв. Подвеждащата причина е къдравата му коса, която на младини носел дълга на топка по африканската мода. Саксофонистът Орнет Колман, най-яркият представител на фрий джаза в САЩ, казал веднаж ня Кийт зад сцената: „Ти май си чернокож, трябва да си негър“. Кийт отвърнал: „Знам. Работя по въпроса“. Освен този ироничен отговор, когато на един джаз фестивал в Хайделберг чернокожи музиканти и слушатели се възмущавали, че музиката му не е черна, Кийт заявява недвусмислено: „Разбира се“, „Защото аз съм не чернокож, а бял джазмен.“ В потеклото на Кийт Джарет няма нищо африканско. Произходът му е безусловно европейски. Той неслучайно е закърмен с европейските класици. Но това не му пречи да цени високо своя барабанист Джак Дежонет, който е чернокож. Връщайки се към произхода на Кийт Джарет, ще отбележа, че той расте в семейство на меломани. Майка му Кузма е много музикална. Свири на пет инструмента. Баща му пее в църковен хор. Джарет чете усърдно Библията под влияние на сциентологията. Смята, че всяка болест е душевно страдание, което може да се излекува с вяра в Иисус Христос.
Още на невръстна възраст малкият Кийт дава признаци за изключителен интелект. Проговаря, преди да е навършил една година. Много рано проявява интерес към музиката, която слуша по радиото. Всички деца са чувствителни към музиката. Но не всички започват да свирят на пиано на три години. Баща му купува пиано на старо за 50 долара. Синът му започва да свири с увлечение. Пианото става любимо занимание на малкия Кийт. Той дори спи на него. Възрастните скоро разбират, че детето има абсолютен слух и невероятна музикална памет. Тригодишният Кийт започва уроци по пиано. Първата му учителка, госпожа Йънг, го въвежда в солфежа. Още на тази възраст момчето композира мелодии, използвайки четвъртини и половинки ноти. Забележително, е че малкото дете, което обича да играе, свири като на игра, без родителска принуда. Очевидно музиката е най-естественото му призвание. През 1950 г. Пол Уайтман, виден ръководител на голям оркестър в САЩ, представя малкия Кийт в рамките на свое телевизионно предаване с награди за участниците. Кийт получава голямата награда. След това Пол Уайтман пише на родителите му писмо, където казва: „Смятам, че това е изключително талантливо дете. Предайте му моите поздрави и благопожелания за голямото му бъдеще“.
Следващият учител на момчето е доктор Дибодо. Той много държи на дисциплината в музикалното образование. Макар че ученикът ненавижда своя учител, доктор Дибодо му преподава все основни умения. Според него за пълноценното овладяване на инструмента педалите не бива да се използват. Детето свири само класическа музика. Особено внимание неговият учител обръща на творчеството на Бела Барток. Вероятно под влиянието на Барток бъдещият джазмен ще се обърне и към фолклорната традиция. По-късно Кийт си спомня: „Бях хлапе: да не използваш педала, все едно, че те лишават от десерт. Да свиря Барток, за мен беше равносилно да престана да се мокря и да суша дрехите си в пустинята.“ Ако метафоричното чувство на Джарет е съмнително, музикалните му импровизации ни омайват несъмнено.
На 22 април 1952 г., преди да е навършил седем години, Кийт изнася първия си концерт в родния Алънтаун. По този повод ще отворя малка скоба: да си призная, подобни концерти на деца-чудо будят у мен съмнения за тяхното бъдеще, като си помисля, че веднаж пораснали, децата-чудо често спират да свирят и стават най-обикновени хора. Но в случая с Кийт Джарет ранните му изяви само потвърждават истината, че един забележителен музикант е в началото на своя път. Две години по-късно момчето има нова учителка по пиано, Натали Гайър. Тя не блести с педагогическите си качества, но се отличава с човешки добродетели. Малкият ученик ще я обикне за цял живот. От нея разбира, че има нещо по-важно от техническите умения в музиката – човешката сърдечност. За Кийт музиката е само средство, не крайна цел. Спирам се на всички тези подробности около първите стъпки на свръхнадареното момче, защото те са показателни и за музикалните му изяви като възрастен. Когато го записват в частно училище, тестът за определяне на коефициента за интелигентност показва данни за гений. Първият самостоятелен концерт на соло пианиста е в Женския клуб на Алънтаун. Репертоарът включва пиеси от Бах, Моцарт, Бетовен, Сен Санс, Григ, Менделсон и Мусоргски, както и лични композиции на младия пианист. За собствените си творби Кийт Джарет уточнява по-късно, че не ги е писал по ноти; задоволил се е да скицира мелодията и ритмичната схема. В съзнанието на младия Кийт изпълнението и композирането са неделими. Освен на пиано, момчето свири на барабани, още преди да е открило джаза. Както знаем, единственият инструмент, въведен в музиката от джаза, са барабаните. Но по времето на детството на Кейт те се използват и в рок музиката.
Кийт Джарет, Снимка: ЕСМ
Когато Кийт е на 11 години, в семейството се ражда пето дете и родителите му се разделят. Момчето търси и намира единствена утеха в музиката. Години след това, когато е на петнадесет, Кийт се сдобива с книга, която ще се окаже съдбоносна за бъдещия му живот. Става дума за така наречената Real Book. Книгата от 500 страници е Библия за всеки джазов музикант, особено като се има предвид, че малцина имат грамофон и могат да си купуват плочи. Книгата съдържа партитурите на темата, а хармоничната схема трябва да дойде от изпълнителя. Изучавайки Real Book, Кийт усвоява общоприетите хармонични връзки в джаза. Сега той вече може да свири и да импровизира с непознати, тоест да участва в джем сешъни – най-честият път да бъде забелязан прощъпалникът от утвърдените музиканти. В Real Book Кийт Джарет намира и партитури от творци, олицетворяващи модерността в джаза: Дюк Елингтън, Чарли Паркър, Майлс Дейвис, Телониъс Монк. Така той разбира спецификата на бибопа, на латиноамериканската музика, усвоява тоналности и по-редки тактове, например 3/4 или 6/8.
Кийт Джарет открива джаза по книжен път, докато други слушат за пръв път тази музика по радиото или на живо. По същия начин той е навлязъл и в света на класическата музика – чрез партитури. За музикално надарения книгата е равностойна, ако не и по-дълбока от истинското преживяване. При книжното опознаване на джаза той се явява по-скоро изкуство на композицията, отколкото на импровизацията. Когато, много по-късно, Кийт Джарет основава в 1983 г. свое трио с басиста Гари Пийкок и барабаниста Джак Дежонет, нарича го Стандарти. Наименованието е показателно за удържаните намерения на музикантите: да свирят предимно стандарти. За това ще стане дума и по-късно, още повече, че смятам това трио за най-успешната конфигурация с лидер Кийт Джарет. В изпълнението на въпросните стандарти дялът на импровизациите далеч надхвърля количествено възпроизвеждането на съответната мелодия – ситуация, обратна на начина, по който Кийт Джарет чете Real Book. Продължителните импровизации на стандарти сякаш са обратна и компенсаторна реакция на съдържанието на Real Book.
На шестнадесет Кийт Джарет основава и първата си група. Свирят главно по барове и на сватби в родния си град. Тогава Кийт завършва и гимназиалното си образование. Известно време работи на всякакви длъжности, за да се препитава. После го канят да свири в странноприемницата „Dear Head Inn“ – първият професионален ангажимент на младия пианист. На тази възраст – 16 години, един школуван музикант може да свири официално. На същата възраст в САЩ се признават за законни и половите контакти. Всъщност в „Dear Head Inn“ има редовен пианист – Джони Коутс, пък и там невинаги се намира пиано. Тогава Кийт Джарет свири на маримба (африкански дървен ксилофон), на ударни или на китара. Стан Гец го чул и го поканил като китарист в своята група, но Джарет отказал. Предпочел да си остане пианист и да свири в бенд по време на церемонии по връчване на дипломи. По това време Кийт открива музиката на Дейв Брубек, ученик на европейския авангардист Дариус Мило. За Брубек Джарет казва по-късно: „Той ми показа какви са възможностите на невиртуозното изпълнение в един много ограничен контекст“. Освен този пианист, Джарет слуша джазовите албуми на Андре Превен (признат и като класически пианист и диригент), Оскар Питърсън и Пол Бле. Джарет е забелязан и от Стан Кентън, модерен лидер на биг бенд. Кентън го кани на два пъти да свири в неговия оркестър.
През 1962 г. младежът се записва в известното музикално училище „Бъркли“ (в Бостън), където учи основните принципи на композицията. Не е доволен от нивото на преподавателите и на лекции си чете романи. Междувременно свири в известни бендове. Ще спомена участието му в един Бостънски клуб. Там наскоро е свирил пианистът Бил Евънс. Басистът на Евънс Скот Лафаро току що е загинал при автомобилна катастрофа (на 6 юли 1961 г.). Замества го друг, Гари Пийкок, с когото Джарет се запознава и който по-късно (през 1983 г.) става постоянен член на неговото трио. Като студент в „Бъркли скул оф мюзик“ Кийт Джарет ръководи свое трио, за което е изключен от престижното училище. В 1964 г. се оженва за Марго Ърни. Младото семейство живее в недоимък и Кейт е гладувал по цели месеци. В крайна сметка пианистът напуска Бостън и отива в Ню Йорк да си опита късмета. Там се запознава с Арт Блеки – легенда на ударните инструменти, лидер на прочутия бенд „Джаз месънджерс“. Блеки приема Джарет в своя оркестър. Там пианистът остава само четири месеца: бендът пътува непрекъснато при лоши условия за музикантите. Има и друга, по-съществена причина за това преждевременно напускане: пианистът, който е също барабанист, не се разбира с лидера. По-късно споделя: „Беше ми трудно да свиря с Блеки, защото и аз бях барабанист, но моите разбирания за ударните бяха противоположни на неговите. Тъй че антагонизмът между нас беше постоянен“. Преди Джарет пианисти в „Джаз месънджерс“ са все известни джазмени: Хоръс Силвер, Боби Томонс, Сидър Уотън. Всички те споделят естетиката на барабаниста Арт Блеки. Ала тази естетика не подхожда на Кийт Джарет. Пианистът никога не е правил професионални компромиси. За някои е плащал скъпо. Джарет държи на по-свободна фразировка, обича спонтанната импровизация и проявява откровена нетърпимост към метрономните ритми. Постига бавно и трудно желаното признание, но остава верен на себе си.
След първите експерименти в прочутия джаз бенд през 1965 г. Джарет постъпва в квартета на Чарлз Лойд, талантлив последовател на Джон Колтрейн. В този квартет барабанист е Джак Дежонет. Между Джарет и Дежонет се заражда искрено приятелство и дълбок музикален афинитет. А времето е трудно за джаза. На мода са рокът и Бийтълс. Звукозаписните компании също не поемат рискове с млади джазмени. Пък членовете на квартета на Лойд са между 20 и 30 години. Щастливо обстоятелство е, че мениджър на квартета е опитният Джордж Авакян. Той ще организира турне на Лойд в Съветския съюз. Всички концерти на младите музиканти имат невероятен успех. Квартетът олицетворява модерния джаз след смъртта на Колтрейн (1967 г.). Безспорна заслуга за успеха на тези концерти има и Кийт Джарет. Виртуозната му техника, заразителният му лиризъм, широкият спектър на неговите импровизации са впечатляващи. Освен това Кийт често се изправя над пианото и издава звуци на човек в екстаз. Телесната му съпричастност към неговите изпълнения е особено въздействаща. До тогава сме свикнали да гледаме хоризонталното люлеене на Рей Чарлз. Друг водещ пианист, Телониъс Монк, също съпреживява телесно своята музика. Освен обилното потене под неизменна шапка (често пъти кожен калпак), Монк обича да танцува със странни движения около своето пиано, докато другите свирят. Но най-разчупен телесно е Кийт Джарет. Това ми харесва, защото внушава, че първият, който изпада в транс от подобно музициране, е самият изпълнител. Квартетът на Чарлз Лойд с пианист Кийт Джарет издава осем албума. В тях пианистът прави силно впечатление с красивите си импровизации и с енергията, излъчвана от неговото тяло. Най-известен албум на квартета е „Forest Flower“. Арвакян организира също турне на квартета Чарлз Лойд в Скандинавските и в други европейски страни. През лятото на 1966 г. групата свири с голям успех и на прочутия джаз фестивал в Жуан Ле Пен (Франция). После Лойд участва със своите музиканти на фестивала в Нюпорт (САЩ). Тогава Кийт Джарет свири сам цяла пиеса пред възхитената публика. Десетина години след това прочутият критик Уитни Балиът си спомня: „Лойд даде свобода на Джарет за цяло парче; той [Джарет – С. А.] изсвири дълга и сложна рапсодия, изненадваща и много оригинална. Само Сесил Тейлър и Дейв Брубек свиреха така мощно на пиано с вагнеровски акорди“. При тези музикални успехи Лойд все повече се държи като гуру, отколкото като джазмен. Лидерът с морализаторско дар слово все по-често говори за всеобща любов, но прибира за себе си тайно парите от концертите. Когато си дават сметка за това, Кийт Джарет и Джак Дежонет го напускат в края на 1968 г.
Въпреки този неприятен епизод, по това време Кийт Джарет е вече любимец на публиката. Ценителите на музикалните му инвенции присъстват на концертите му, слушат всичките му албуми. Сред тези ценители има и немалко професионални джазмени. С някои от тях Кийт Джарет продължава своя път към славата, път който задава нови измерения на модерния джаз.
(Следва)