Александър Иванчев - учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”
Предприемчивият, съзидателен и първооткривателски дух на габровци може да се открие още в ранната история на селището. Почти всеки е чувал популярната легенда за основаването на града преди около 250 години от митичния Рачо Ковача, който бил странстващ майстор-ковач. Веднъж, уморен от работа и пътуване, той полегнал под сянката на един габър край р. Янтра, за да си почине. Мястото и природата дотолкова го омаяли, че той се установил там и постепенно около работилницата му започнали да никнат къщи (между другото, това бил един от типичните начини за възникване на средновековните градове в Европа). Така се родил градът, наречен на габъра. Доколко легендата отговаря на истината, е трудно да се каже, но всеки запознат с историята на Габрово може да направи пряка аналогия между качествата на габъра (твърда и жилава дървесина, много трудна за обработка, в миналото често замествала по-скъпия и недостигащ метал; от нея изработвали вещи, които изисквали голяма здравина и устойчивост) и нрава на габровци. Така че тази романтична легенда в голяма степен загатва корените на духа на предприемачеството и стопанския усет на местното население.
Всъщност, според археологическите разкопки в местността „Градище“ на 2 км от града, селището възникнало там още в Късната античност, през IV–VI в. Едва през XII – XIII в. поселението се пренесло на днешното си местоположение. Още тогава в него се развиват активно занаятите и търговията, обусловени от близостта на прохода Шипка с пътя, свързващ Търново с Южна България. И днес това продължава да бъде една от най-важните пътни артерии, пресичащи Стара планина. Чисто географски градът е разположен недалеч от географския център на България – местността „Узана“, на окло 22 км от града. Освен това, както вече отбелязахме, р. Янтра с нейните притоци в продължение на векове осигурява двигателна сила за развитието до XIX в. на над 25 занаята – от налбантството (ковачеството) до кожарството и бубарството за производство на коприна.
След османското завоевание селището продължава да се развива. За самочувствието и свободолюбието на местното население свидетелстват пасажи от пътеписа на забележителния османски пътешественик, поет и историк Евлия Челеби от XVII в. В него той посочва, че габровци имали статут на специална категория население, които срещу задължението да охраняват прохода получили правото на данъчни облекчения и да носят оръжие. А според средновековните традиции свободен бил само въоръженият човек. Тази практика била в пряко противоречие с шериата, който абсолютно забранявал на немюсюлманите в ислямското общество да носят и ползват оръжия. Габровци често нападали турски куриери и по-малки военни отряди. Евлия Челеби пише: „… селото е бунтовническо, не е за отсядане на пет или десет души в него… С една дума тези селяни вършат разбойничества в Шипченската планина, не настаняват в селото си дори 150 – 200 души конници, а онези, които се настанят там със сила, не изпращат със здраве. Благоразумните (поданици на суптана) да не ходят на тези планини“.
Тези думи са достатъчно показателни за габровци и техния непокорен дух през вековете. Неслучайно благодарение на този дух стопанството в селището процъфтява и ражда габровската търговска диаспора в Румъния, Русия, Австрия и цялата Османска империя. Най-известен от тях е одеският търговец Васил Априлов, който със земляка си Николай Палаузов и други габровски търговци основали първото модерно българско училище. Така, благодарение на демографския растеж, стопанския възход и будния си дух през 1860 г. селището логично е обявено за град.
Прочутият австро-унгарски пътешественик Феликс Каниц, посещавайки града в началото на 70-те год. на XIX в., го определя като „една голяма работилница“ и като „град, който живее от водата“, с което визирал масовото използване на водна сила от работилниците в града. По онова време Габрово е напълно съизмерим с подобните му стопански центрове като Сливен, Трявна, Копривщица, Карлово, Калофер и др. Продукцията на габровци намира отличен пазар в обширната Османска империя и дори извън нея, но остава на занаятчийско-манифактурно ниво.
Промишлената история на Габрово започва с пускането в действие на първата не само в града, но и в Княжеството след Освобождението, вълнено-текстилна фабрика. Идеята за подобно начинание е назряла в главите на някои габровски едри занаятчии гайтанджии още преди 1878 г., но инициативата за нейното създаване принадлежи на изключителния български предприемач Иван К. Калпазанов. Той е роден през знаменателната 1835 г. в занаятчийско семейство и завършва Априловото училище. Родът му произхождал от с. Калпазани, Габровско, откъдето идва и фамилното му име. Още 12-годишен става чирак, а след това и майстор терзия (шивач). След 1860 г. се захваща с по-печелившия гайтанджийски занаят. И в двата занаята развива работилниците си в съдружие със свои братовчеди. Този подход се превърнал в характерна специфика на стопанската дейност на предприемчивия българин – почти винаги осъществявал своите бизнес начинания в съдружие със свои роднини, близки приятели или лоялни клиенти.
В рисковите условия на следосвобожденската икономическа криза политиката на премерен и поделен риск бързо дала своите резултати. Бракът през 1866 г. с най-голямата дъщеря на богатия габровски търговец Добри Стоянов позволил на Калпазанов да използва капиталите на тъста си и да разшири дейността си и с производство на шаяк (груб вълнен плат, широко употребяван през епохата; позрелите мъже могат да си спомнят зимните ни униформи в армията като пример за подобен плат). Нарасналите нужди от вълнена прежда го принуждава да организира още преди Освобождението своеобразна манифактура за обработка на вълна и прежди. Организационният му талант и нарасналото влияние логично довели и до избора му през 1871 г. за устабашия (първомайстор) на гайтанджийския еснаф. Целият цикъл при производството на гайтани обхващал 10 основни производствени звена. Това изисквало доста сложна организация, за чието функциониране се изисквало голяма енергичност и солиден управленски талант. Всичко това, съчетано със склонността към иновации и експериментиране, явно се превърнало в сърцевината на онези качества, които отличават успешния предприемач от останалите хора. През 1875 г. Ив. Калпазанов посещава държавната текстилна фабрика в Сливен (бившата фабрика, отнета от Добри Желязков). Вероятно именно тогава в него се затвърдила идеята да построи своя собствена фабрика. Смутните времена от 1876 до 1878 г. не му позволяват да я реализира веднага, но е много показателно, че за разлика от мнозина други той успява да съхрани капитала си и дори да реализира известна печалба. Така Освобождението открива нови хоризонти пред енергичния габровец.
Тежката стопанска криза в Княжеството след 1878 г. довежда до разорение хиляди български занаятчии поради загубата на османските пазари. В тези условия Калпазанов осигурява финансирането на мащабното си начинание чрез съдружие със своя приятел и клиент Петко Цоков, който осигурил 1/3 от необходимия капитал за бъдещата фабрика. Доста романтично и типично за епохата звучи начинът, по който са доставени машините за предприятието. С помощта на наскоро завърналия се от Швейцария учител в Габровската гимназия Васил Н. Карагьозов – бъдещ зет, най-близък сподвижник и наследник на Иван Калпазанов, била изпратена телеграма, адресирана до „най-старата и най-реномирана фабрика за производство на текстилни машини – Германия“. Благодарение на този трогателно наивен акт съвестните немски пощенски служители доставили телеграмата до фирмата „Рихард Хартман“ в гр. Кемниц, която сметнали за най-достойна. Така в периода 1881 – 1882 г. са доставени машините и е построена първата фабрика в Габрово. Тя била разположена на завоя на р. Янтра при с. Бичкиня, дн. кв. Палаузово, тогава на 2 -3 км от града. Машините в нея били задвижвани от воден двигател с мощност 25 к.с. Според личната преценка на фабриканта вложеният капитал възлизал на близо 13 000 марки, което далеч не е голяма инвестиция по европейските стандарти от епохата, но за българските е представлявала сериозна сума. Както често се случва не само у нас, но и навсякъде по света, мнозина от съгражданите му погледнали на това начинание с дълбоко съмнение. Зломислието и завистта на някои довели до изразяването на „дълбока загриженост“ за умственото здраве на Калпазанов. Даже някои предявили претенции да му се постави опекун. Упоритият габровец обаче не се впечатлява особено от злостните насмешки, подигравки и коментари, проявява характер и решителност и докарва делото си до успешен край. Откриването на фабриката на 13 и 14 ноември 1882 г. се превръща в триумф на пионерски дух и предприемчивост. В тези два дни целият град се стекъл да види това „чудо“ – механичното предене на вълната. Така, без да иска, Калпазанов постига малък реванш спрямо недоброжелателите си.
Традиционен елек с гайтани
Предприятието веднага постига и друг неочакван успех – за близо 3 години възвръща първоначалната инвестиция. Това обаче не успокоява дейния габровец. В периода 1886 – 1887 г. той създава ново съдружие. В резултат е основана втора фабрика. Този път тя е оборудвана с английски машини за производство на по-фина вълнена прежда. Отново разумният риск на Калпазанов и съдружниците му се оказал печеливш. Още в следващата 1888 г. отваря врати и трета фабрика, вече не само за прежда, но и за тъкани на платове. Друго ново в тази фабрика е употребата за първи път в Габрово на парен двигател за машините. Така за 7 години бившият занаятчия изгражда напълно завършено вълнено-текстилно предприятие, в което са обхванати всички етапи и форми на производство – от чепкането на вълната до тъкането на по-груби или фини платове.
Успоредно с фабриките неуморният габровец се подсигурява с множество помощни дейности, отделени в специални помещения и сгради. Той строи пералня и сушилня за вълната, бояджийница за преждата, жилища за майсторите и работниците. Освен това с инсталирането на парните машини на се налага да се разрешава и въпросът за подсигуряването им с въглища. И тук той действа с характерния си размах, разработвайки един периметър за търсене на каменни въглища под вр. Бедек в Стара планина. По-късно фабриката получава там концесия за ползване на мината, а самата мина е наречена „Калпазан“.
Предприятието на Калпазанов се развива толкова добре, че десет години след основаването на първата фабрика (1882 г.) то вече се помещава в 8 сгради, разполага с 5 асортимента дараци, с 1872 вретена, с 21 механични стана (без да се броят ръчните), с мощност на двигателите 140 к. с., а в производството са ангажирани около 200 човека. Успехът на предприятието е оценен и от някои западноевропейци с интерес към българското стопанство, които публикуват положителни отзиви.
Иван Калпазанов не доживява до този успех на начинанието си. Той умира на 22 юли 1889 г. Управлението на фабриката преминава в ръцете на зет му Васил Карагьозов, същият, с когото заедно доставят първите предачни машини през 1882 г. Успехът му не би бил възможен без прозорливостта, енергичността, без склонността към експерименти и премерен риск, без смелостта да се открива и да се дава път на новото, без умението да се използва икономическата ситуация и най-вече – разумност във всяко предприятие – все черти от характера на Калпазанов. Но всички тези характеристики са част и от представата за модерния успешен предприемач.
Непосредственият ефект от дейността на Калпазан ов е „бумът“ на новоосновани фабрики в Габрово. Първоначалните успехи и печалби на Калпазановото предприятие окуражават и други габровци да създадат фабрики. Така в годините до войните в града са създадени 80 фабрики и други индустриални предприятия – мелници, електрически централи и т.н. Могат да се посочат имената на забележителни стопански деятели като Хр. Бобчев, Ив. Хаджиберов, Андрея Момерин, Христо Лулев и др. Всички те притежават в изобилие вече посочените качества, присъщи на модерния предприемач. Благодарение на тяхната дейност Габрово, с неговите малко над 8 300 жители към 1910 г., се превръща в най-индустриализирания град в България. Феноменът „индустриално Габрово“ става емблематичен за следосвобожденската ни среда и градът заслужено получава гордото прозвище „българският Манчестър“.
За съжаление обаче, далеч не всички последвали примера на габровци. Индустрията бавно и мъчително прохождала у нас, спъвана не само от обективната стопанска ситуация, но преди всичко от тежките наслагвания в манталитетните ни нагласи от предишните векове. Защо България не се издига като европейска промишлена сила, е сложен въпрос, който е предмет на друг размисъл. Но при повече личности и характери като габровските предприемачи ситуацията би била далеч по-различна. А точно това определя ценността и подчертава смисъла и значението на постигнатото от тях.
Литература:
1. Генчев, Николай. „Българско Възраждане“, С. 1988
2. Беров, Хр. „Габровските фабрики – „биографии“ и снимки“, ел. сп. anamnesis.info/бр.2, 2006 г.
3. Беров, Хр. „Иван Калпазанов – „модерният“ предприемач на Габрово“
4. Цончев, д-р П. „Из стопанското минало на Габрово“(фототипно издание) 1996
5. Челеби, Евлия „Пътепис“, С. 2014