Препоръки за диагноза и лечение на белодробен карциномПрепоръки за диагноза и лечение на белодробен карцином
Александър Иванчев
Историк, учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”
Стопанският и обществен напредък на българския народ през Възраждането неминуемо се съчетал и с политическото му съзряване. Натрупаният опит от просветно-културното движение твърдо наложил две жизненоважни цели пред обществото ни – постигането на духовна самостоятелност, а след това и постигането на политическа независимост. С други думи, ако културно-просветното движение водело до отваряне на погледа на българите към света и до освобождение на ума, то църковно-националната борба трябвало да постигне духовната ни самостоятелност и свързаното с нея международно признаване на българската нация. И накрая, борбата за освобождение трябвало да доведе до възстановяване на независимата българска държава.
Тези три най-мощни движения (борби) на народа ни през XIX в. единствено били в състояние да откъснат българина от ограниченото пространство на семейното оцеляване и еснафското благополучие и го накарали да потърси единение с останалите си сънародници и да се почувства част от голямата национална общност. Това означава, че те са трите фактора, довели до формирането и утвърждаването на българската нация.
В този контекст, първо църковните ни борби въвлекли българите в голямата политика, като се превърнали в основна съставка на големия Източен въпрос. На фона на интензивно разпространяващите се модерни политически идеи, още през 40-те год. на века възникнали редица противоречия сред дейците на движението. Те били свързани както с методите, така и с целите и насоките на църковната ни борба и обикновено били обусловени от идеологическата ориентация на съответния деец.
На първо време такива били противоречията между внука на Софроний Врачански Стефан Богориди и Александър Екзарх. Богориди, като висш османски чиновник и личен приятел на двама османски султани, считал, в напълно консервативен дух, че църковното ни движение трябва да е част от османската реформена политика. Александър Екзарх пък, в по-либерален дух, останал верен на възгледа на Неофит Бозвели за свободно и независимо развитие на църковното ни движение. Така още в зародиш се очертали двете основни течения в църковното ни движение – консервативното и либералното.
Стефан Богориди.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Стефан_Богориди
От гледна точка на класическия консерватизъм, потомците на еп. Софроний Врачански се явяват идеалните обекти и субекти на консервативната идея. В това отношение Ст. Богориди може да се разглежда като една от символните фигури на възрожденския ни консерватизъм. Произхожда от заможно джелепско семейство от Котел – баща му Цонко Танасов е едър търговец на добитък и снабдител на османската армия. Според някои от биографите му, заедно с брат си Атанас приемат името Богориди в чест на българския кръстител княз Борис I.
Той заема редица висши държавни длъжности, спасява империята от пълно крушение след войната с Русия от 1828 – 1829 г. и е първият християнин след падането на Константинопол през 1453 г., който е поканен като гост в дома на султана. За заслугите си към империята получава от султан Махмуд II титлата бей, равнозначна на българската княз, т. е. причислен е към кръга на османската аристокрация. Тази принадлежност става наследствена, което се потвърждава от титлите и постовете на неговите деца, най-известен от които е източнорумелийският генерал губернатор Алеко паша (Александър Богориди).
За рода на Софроний може да се пише много, понеже е един от най-интересните и забележителните във възрожденската ни история, а и както видяхме, той се превръща в първия официално аристократичен български род през XIX в. За щастие, покрай Богориди се оформя група от добре образовани млади българи, които по-нататък също заемат високи постове в османското управление. В процеса на реформиране на Османската империя по европейски образец от 20-те год. на XIX в. нататък, се заражда и оформя онзи кръг от ранни български политически дейци, които можем да определим като консерватори.
Консервативните им възгледи се обуславят преди всичко от статута на османски чиновници, които разглеждат цялостното решаване на българския въпрос в контекста на османската реформена политика. А тя по принцип се провеждала в консервативен дух - бавно, премерено и с ограничени стъпки, стараейки се да не засегне в сериозна степен османските държавни и обществени традиции. Затова Танзиматът (имперските реформи в епохата от Гюлханския хат-и-шериф от 1839 г. до приемането на османската конституция от 1876 г.) може да се разглежда като типичен пример за консервативни реформи, колкото и на пръв поглед да изглежда като революция в рамките на свръхконсервативната османска система.
Затова българи като Гаврил Кръстевич, Иванчо Хаджипенчович, Никола Генович и др., които заемат висши постове в управлението, оформят първата група сред българските консерватори, тази на т. нар. „туркофили“, които явно са свързани с официалната османска политика. Друга група, към която можем да причислим дейци като Тодор Бурмов, Найден Геров, Марко Балабанов и др., са пък тези, които по един или друг начин са свързани с руската източна политика. Към третата група консервативни дейци можем да причислим д-р Стоян Чомаков, Драган Цанков и др., които разчитат на западната подкрепа за българската кауза.
Тодор Бурмов.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Тодор_Бурмов
Така скицирани, тези течения изглеждат твърде ясни и категорични. Но нещата не са толкова прости, за да се поставят в толкова елементарна рамка. Самият консерватизъм е твърде комплексен и многолик, за да очакваме от неговите последователи недвусмислени действия във всеки един момент. Както ще видим, почти всеки един от тях проявява тежнения и към другите течения, в търсене на най-ефикасния път към освобождението. А и непрекъснато изменящата се вътрешно- и външнополитическа обстановка неведнъж поставя на сериозни изпитания възгледите на мнозина от тях.
На следващо място трябва да се отчита и фактът, че почти всеки от тях е работил на попрището и на просветителството, и на черковничеството, и на борбата за освобождение. Затова не можем да очакваме те да проявяват идеологическа праволинейност във всяка една от тези твърде различи сфери на дейност. Още повече, през целия период на Възраждането почти всеки активен деец непрекъснато търси и пробва различни пътища за решаване на българския въпрос. Така че е много трудно да се прилепи еднозначен етикет към дадена личност.
Всичко това може да се проследи най-отчетливо в конкретните им действия при решаването на всеки казус от развитието на възрожденските ни процеси. Както вече посочихме, първа школа по политическа подготовка на българите е църковното ни движение. Решаването му зависи от редица външни фактори, свързани най-вече от позициите и целите на великите сили по Източния въпрос.
На първо място, решаването му зависи от султана и неговото правителство. Въпреки благосклонното на моменти отношение към българските искания, като цяло османската политика се придържа към стария римски принцип „разделяй и владей“, извличайки максимум дивиденти от българо-гръцката църковна разпра.
Иванчо Хаджипенчович.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Иванчо_Хаджипенчович
Другата страна, която имала пряко отношение към проблема, била Русия. Още от времето на Екатерина II руската балканска политика се опира на постулата за единство на православието, което да се осъществява под егидата на Цариградската вселенска патриаршия. Така тази османска институция се превърнала в главен инструмент за разпространение на руското влияние в Османската империя. От своя страна, руската държава оказва безрезервна подкрепа на Патриаршията за запазване на нейното единство.
По-сложно стои въпросът за отношението на западните велики сили – Франция, Австро-Унгария и Великобритания. Най-активна в началото е Франция, която се опитва да се възползва от неотстъпчивостта на руската и патриаршеската политика и да откъсне българите от православието чрез изграждането на униатска църква. Австрийската политика, колкото и да е подозрителна към френското проникване на Балканите, подкрепя католическите мисии и дейността им сред българите. От своя страна Великобритания в сътрудничество със САЩ стимулират протестантската пропаганда сред българите, но когато разбират, че тя няма да донесе очакваните резултати, подкрепят българските искания, за да ограничат руското влияние сред тях. Именно това довело и до крайното разрешаване на църковния ни въпрос със създаването на Българската екзархия през 1870 г.
В целия този възел от противоречия как реагират българите? От идеологическа гледна точка най-консервативна е позицията на туркофилите. Сред тях изпъква името на издателя на в. „Турция“ Никола Генович, който заедно с Иванчо Хаджипенчович (член на Османския държавен съвет и един от съдиите по делото срещу Левски) се превръща в една от най-оплюваните и критикувани личности от епохата, на когото липсвал талантът и острото перо на революционни публицисти като Л. Каравелов и Хр. Ботев. Отношението им е лесно обяснимо, имайки предвид, че Генович дълги години е и цензор на българските издания в османското Министерство на просвещението. Към тази група трябва да причислим, освен вече споменатия Г. Кръстевич, още братя Тъпчилещови (търговци и банкери, най-богатите българи през Възраждането), братът на Иларион Макариополски Никола Михайловски, също цензор в Министерството на просвещението, д-р Ст. Чомаков, наследил като член на Османския държавен съвет Ив. Хаджипенчович и др.
Тук ще се спрем накратко на личността на Н. Генович, понеже най-добре илюстрира казаното дотук. Най-лесно е да се залепи етикета „предател“ към всеки несъгласен с революционните методи на борба. Така е наречен не само Генович. Въпреки липсата на по-подробно и задълбочено изследване за неговата дейност, показателно е, че той поддържа тесни приятелски връзки с Др. Цанков и проявява явни профренски и прокатолически симпатии във вестника си. Това е лесно обяснимо с факта, че е завършил френския колеж в Бебек, където е учителствувал и Цанков. Самият вестник носи показателното заглавие „Турция“, негови редактори през различните години са били български възрожденци като Петко Славейков, Иван Богоров и Тодор Икономов. Едва ли някой от тях може да бъде обвинен в предателство спрямо българската кауза. Тук ще си позволим да приведем цитат от встъпителната статия от бр. 1 на в. „Турция“, където са изложени основните възгледи, които ще защитава вестникът:
„Ний ще подложим с голяма грижа (нашият вестник) да служи за мирът и много далеч да раздухвами огънят на несъгласието, ний ще съветувами секоги братството и съгласието помежду дечата на същият баща, султана!… И колкото повече ще съветувами от една страна идеите на общенародната наредба, толкова повече от друга ще блъсками революционернити и безнравствени идеи. Таквази е без никаква скришна мисъл нашата програма.“
По-простичко казано, всички видни представители на течението на туркофилите считат, че църковната борба трябва да постигне извоюването на независима българска църква, но това да се постигне само чрез легални средства, че българите като верни поданици на султана имат пълното право да я получат. Това не ги прави по-малко родолюбци. Тази линия на българския консерватизъм залегнала и в основата на разпространилите се след 1867 г. (тогава Австрийската империя е преустроена в дуалистичната монархия Австро-Унгария) идеи за турско-българска дуалистична монархия, които намерили сравнително широко разпространение сред политическата ни общественост през епохата.
Другото течение в църковното движение, което можем да характеризираме като консервативно, е това за умерено действие. То е свързано с Русия и руската политика. Вече споменахме, че негови най-изявени представители са Тодор Бурмов, Найден Геров, Марко Балабанов, отчасти Гаврил Кръстевич и др. В контекста на разработената от ген. Николай Игнатиев стратегия след назначението му за руски посланик в Истанбул през 1864 г., те заемат по-конформистка позиция по въпроса. По същество те са против пълното и окончателно скъсване на връзките с Патриаршията, настроени са крайно русофилски и са подкрепяни активно от проводниците на руската политика сред българите в лицето на Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина.
От изложеното дотук лесно можем да стигнем до извода, че независимо от политическите пристрастия, дейците на църковното ни движение в огромната си част били обединени от идеята за прилагане на легални средства за борба и за решаване на църковния ни въпрос по мирен начин. Дори революционната на пръв поглед Великденска акция от 3 април 1860 г. по никакъв начин не нарушава османския закон. Формално погледнато, цялата ни църковна борба може да се разглежда като дълбоко консервативна с оглед крайната си цел – възстановяване на традиционната българска църква, която в продължение на векове е духовният крепител на българския народ.
Другата сфера на проявление на българския политически консерватизъм през Възраждането са различните политически проекти за в рамките на национално-освободителното ни движение. Като цяло консервативното течение в движението се представлявало до голяма степен от Добродетелната дружина в Букурещ, Одеското българско настоятелство и от политическите кръгове на българите в Цариград. За съжаление, тези формации не придобили ясно оформен идеологически облик, но били обединени от идеята, че освобождението може да бъде постигнато с чужда помощ. Други техни общи черти са еволюционния характер на политическите им възгледи, както и че са принципни противници на революционното действие, а русофилството или прозападната ориентация не засягала консервативната им същност.
В един или друг момент те поддържат редица революционни акции. Така например Добродетелната дружина финансира четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, както и Втората българска легия, а Одеското настоятелство оказва сериозна подкрепа на дейността на Левски. Но тези действия подсказват по-скоро липсата на ясна политическа концепция, отколкото да отричат консервативния им характер.
По-важното е, че независимо от тези лъкатушения в търсенето на най-ефективното решение на въпроса, в българското общество до самата война от 1877 – 1878 г. преобладават консервативните проекти за решаването му. Един от най-популярните сред тях е този за турско-българска дуалистична монархия и производния му проект за обединение на южните славяни в сръбско-българска федерация, както и близките до тях идеи за ограничени реформи за автономия в рамките на империята.
Най-показателен е Мемоарът на ТБЦК до султан Абдул Азис от 1867 г., където се предлага дуализъм по подобие на австро-унгарския. Тази идея е прегърната по-късно от руската дипломация и Добродетелната дружина. Но през 70-те години акцентът пада върху революционните борби и временно тези идеи минават на заден план. След краха на Априлското въстание от 1876 г., обаче не само д-р Стоян Чомаков, но и дейци като Светослав Миларов се обявяват срещу нови въстанически акции, понеже интуитивно усещат, че решаването с въоръжени средства на българския въпрос ще доведе само до частичното му уреждане, както и всъщност става след войната.
Още в навечерието ѝ Тодор Икономов изразява убеждението на консерваторите, че само дуализмът може да спаси българската нация от разпокъсване при външни вмешателства. Затова т. нар. „Контрамемоар“ на д-р Чомаков след въстанието предизвиква яростната реакция на средите, близки до руското посолство в Цариград. В чисто консервативен дух той се опитва да осуети хода на събитията с пълната увереност, че това е начинът, гарантиращ на българите единство при бъдещото усвояване на османското наследство.
В крайна сметка можем да обобщим, че българският консерватизъм през Възраждането постига първия си огромен успех с учредяването на Екзархията през 1870 г., но търпи и първото си поражение с наложената от Патриаршията схизма от 1872 г. За съжаление, то е последвано и от последвалия крах на идеята за дуализма, която представлявала единственият път за единение на нацията и без загуби на територии, населени с българи.
[следва продължение]
Литература:
1. Генчев, Н. „Българско Възраждане“ С., 1988
2. Николов-Зиков, П. „Раждането на българския консерватизъм“ С., 2011
3. Радев, Т. „Българският консерватизъм през Възраждането“ – В: Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Научни трудове. Т. 37. Кн. 1. Пловдив, 1999, с. 775-781.
4. Петков, Петко Ст., „Стари” и „млади” в областта на идеите за държавно устройство и управление 1856–1879. // Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив [Научен форум „Пловдивски приноси – 2006” : „Млади” и „стари” в Българското възраждане, 10-11 октомври 2006], Т. 4, 2006, с. 49–63.
5. http://gavrailpanchev.info/консерватизмът.html