Александър Иванчев, учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”
Тази изключително сложна и мащабна тема е тежко предизвикателство за всеки изследовател, а краткото ѝ представяне е крайно неблагодарна дейност, понеже общият обзор на един мирогледен начин на мислене не може да предложи задълбочено познание за него. Още повече, през последните два века толкова много се злоупотребява с понятието „консервативен“, че редовият читател спокойно може напълно да се изгуби в дебрите на политическите и откровено некомпетентни негови употреби.
В учебниците по история и множество други писания категорично се посочват три основни идеологии, родени през Модерната епоха – либерализма, консерватизма и социализма. Първите две пряко се свързват с появата и утвърждаването на капитализма в Европа още от края на XVII в. нататък. В резултат на десетилетия либерална пропаганда обаче, масовото съзнание го свързва най-вече с либерализма, който и до днес е в основата на двуполюсното доктринално мислене в стил „капитализъм – социализъм“. От тези три идеи точно консерватизмът твърде условно може да се нарече „идеология“, дори по-задълбочените му познавачи го разглеждат като „самото отрицание на идеологията“, тъй като той е много повече настройка на ума и светоглед, начин на светоусещане и на живот, отколкото ясна и стройна политическа идея, която да задава твърдо очертани насоки на човешкото развитие. За съжаление, в българския език отношението към него все още е силно натоварено с негативни конотации. Достатъчно е да се провери във всеки синонимен речник, за да установим, че синонимите му са „назадничавост, реакционност, ретроградност, закостенялост, изостаналост“. Негативизмът в това отношение се налага в продължение на близо два века в българското общество, което е и основната причина за непознаването на това явление от масовия българин. Затова една от главните цели на краткия ни преглед е да внесем своя скромен принос за отстраняването на тази несправедливост и за реабилитирането на консерватизма, който е дал толкова много на Европа и света, и на България в частност.
В основата на термина „консерватизъм“ стои латинския глагол “conservo, -are” със значенията „пазя, съхранявам, съблюдавам, изпълнявам, щадя, спасявам“. Точно тези значения в най-голяма степен изразяват естеството на консервативните идеи за човешкото развитие. По време на Реставрацията във Франция се популяризира чрез списанието на Шатобриан „Льо Консерватьор“ през 1818 г. и според дефиницията на Ф. Бентон: „….консерватизмът е интелектуално (и политическо) движение на модерната ера, което се ражда заедно с нея, тъй като е насочено срещу нея; консерваторската доктрина е била създадена за защита на традиционния политически и обществен ред на европейските нации…. чистият консерватизъм е традиционализъм“.
Исторически погледнато, либерализмът е продукт на рационализма от епохата на Просвещението (вж. Дж. Лок, Шарл дьо Монтескьо и др.), но сътресенията, предизвикани от Френската революция и последвалите я наполеонови войни, довеждат до преосмислянето на революционните теории и тяхното отхвърляне от мнозина интелектуалци в самия край на XVIII и началото на XIX в. Оттук следва, че ако либерализмът е плод на духовните тенденции на Просвещението, то консерватизмът възниква и е свързан с духа на Романтизма. В този контекст консерватизмът представлява остра реакция на обществено-политическата мисъл, довела до Френската революция. За пръв път той намира най-концентриран политически израз в решенията на Виенския конгрес от 1815 г. и последвалия го Свещен съюз, който е създаден с цел да възстанови и закрепи статуквото отпреди революцията, и най-вече да предотвратява избухването на нови. Така още с появата си консерватизмът обединява всички противници на революционния начин за промени и модернизация на общ еството и защитава традиционните политически и духовни ценности отпреди 1789 г. Това предопределя до началото на ХХ в. негови привърженици да са предимно представители на привилегированите прослойки в лицето на аристокрацията и висшето духовенство.
Портрет на Едмънд Бърк от Джошуа Рейнолдс, 1771 г. Изт очник: https:// bg.wikipedia.org/wiki/ Консерватизъм
Още с възникването си консерватизмът се очертава като една от водещите политически идеи, оказали най-осезаемо влияние върху развитието на модерните общества. Затова интересът към него не секва вече два века. За нещастие обаче мнозина политици, пропускат изключително важния факт, че той представлява, както вече посочихме, не толкова политическа доктрина, колкото интелектуално движение насочено към съхраняване на главните устои на обществата и особено на системите от морални ценности. Този характер на консерватизма е заложен още от основоположника му Едмънд Бърк (1729– 1797 г.), бележит британски философ и парламентарист от шотландски произход.
В книгата си „Размисли върху революцията във Франция“ от 1790 г. той формулира основните принципи, валидни за привържениците на тези идеи до днес.
Първият принцип, формулиран от Бърк, осъжда и практиката, и идеята за революцията като метод за промяна в обществото. Той смята за недопустимо високомерие да разглеждаш страната си като tabula rasa, върху която чистият разум да чертае замислите си. За него човешката личност е твърде сложна система, за да си позволи някой да опростява управлението до рамкирана идеология с предвидени резултати. Между другото, принципът на неопределеността (несигурността) на В. Хайзенберг от квантовата физика в пълна степен важи и за човешката природа, което Бърк интуитивно е усещал. Това е особено важен момент, понеже историческата практика неведнъж е доказала антихуманността на политически идеи и режими, които завземат властта в името на „нов ред“, „нов свят“, „нов човек“ или „светло бъдеще“, зачерквайки миналото и натрупания исторически опит на народа. Така се очертава вторият основен принцип на консерватизма – постепенното и плавно (еволюционно) развитие на обществото, опиращо се на вече изградените и функциониращи традиции и институции. Особено показателен е следният цитат: „Революцията е промяна в управлението; реформата е корекция на злоупотреба с властта (…) Реформи могат да се осъществяват, без да е нужна революция и обратно – революцията не само не премахва задължително злоупотребите с властта, но може и да ги задълбочи“.
Прочутата френска „Декларация за правата на човека и гражданина“ Бърк разглежда като фактор за разпада на обществото и предвещава както революционния терор на якобинците, така и последиците от налагания краен индивидуализъм в отношенията между хората. В книгата си той прави паралел с ексцесиите от времето на Реформацията и Тридесетгодишната война, когато в името на Бог се извършват невероятни жестокости. Според него Френската революция е следващият подобен кардинален опит за всеобхватна промяна на човека, като сравнява якобинците с анабаптистите, които били готови да унищожат физически всеки, който не отговарял на представата им за „новия“ човек. Особено остро критикува и се безпокои от призивите на якобинците за разпространението на революцията в цяла Европа и стремежът им да наложат със сила равенството между хората.
Според Бърк абстрактното равенство е основен враг на приемствеността, различията и естествено наложилите се авторитети. Това от своя страна ще доведе до разрушаване на връзките между хората и до засилване на алиенацията. А резултатът от крайното отчуждение е разпадът на обществото и хаосът. Оттук следва и третият основополагащ принцип на консерватизма – традиционализма. Затова обичаите, традициите и институциите, които в продължение на векове помагат на обществата да се съхраняват и развиват, не трябва да се разрушават. Примери в това отношение са вековни и дори хилядолетни структури като семейството, църквата и политическата власт. Въпреки че е съгласен с възгледа, че държавата и обществото са в договор, за него държавата е резултат от историята и традицията на целия народ, надхвърлящи многократно рамките на едно поколение и не може да бъде разрушавана с лека ръка от малка група хора.
„Размисли за революцията във Франция“ на Едмънд Бърк. Източник: https://bg.wikipedia. org/wiki/Консерватизъм алиенацията
Оттам следва и четвъртият класически принцип в идеите на Бърк, а именно, че човекът по същността си е религиозно същество и по тази причина религията се разглежда като основа на гражданското общество. Факт е, че истинските и искрени консерватори са религиозни хора. И ако в епохата на Бърк това е християнството, то в днешно време консерваторите притежават доста различна степен и насоченост на личната си вяра. Но няма как да претендираш, че си истински консерватор, без да изповядваш дадена традиционна религия. Известно е, че моралът е духовната спойка на обществото, а общочовешките ценности са вплетени именно в религиите и затова те възпитават народите в нравствено отношение.
В тази връзка Бърк подлага на критика основната идея на Просвещението за всесилието на човешкия разум. Прекомерното разчитане на човешките възможности, плод на либерално-индивидуалистичните възгледи, както и атеистичния мироглед, основан на идеята за чисто научната основа на прогреса, водят до пагубни последици за обществото. Отричането на установения от векове начин на функциониране на държавата, на натрупаните от предците мъдрост, опит и познание, и особено антиклерикализма, са според него напълно безсмислено и пагубно противопоставяне на богоустановения ред на земята. Така, отричайки политическите крайности на революцията, той извежда петия основен принцип на консерватизма – триединството на религия, морал и политика. Този възглед е изцяло в духа на християнското виждане на триединството на Бога.
Антиутопичният характер на идеите му може да се открие и в критиката към начина на мислене, формиран от хуманистите през Ренесанса и получил развитие при просвещенските философи и интелектуалците от XIX век. Този начин на мислене последователите на консерватизма определят като вътрешен империализъм и според тях е присъщ за либералните и социалистическите мислители. За по-голяма яснота ще поясним, че става дума за възникналия през Ренесанса светски начин на мислене и свързания с него хуманизъм, който издига човека като най-висша ценност и център на мирозданието. Естествен резултат е появата и популярността на утопиите от тази епоха (Т. Мор, Т. Кампанела и др.), както и възгледа, че чистият разум е в състояние и в правото си да прекроява обществото според частните или ограничено групови представи за „идеалното общество“, без да се съобразява с вече установените норми на социален, стопански, политически и културен живот и като отрича морала и духа на „старото време“. Така консерватизмът се опитва да съхрани уважението към вече създаденото „старо“ и общоприето за сметка на резките сътресения в обществото, причинени от привържениците на „новото“ и „модерното“.
Всичко казано дотук в никакъв случай не означава, че консервативните идеи са нещо ретроградно, реакционно и архаично, в смисъла, който влагат противниците им с по-радикални възгледи. Напротив, те зачитат в най-пълна степен свободата на личността, но само когато тази свобода не противоречи на реда, справедливостта и строгата йерархия. Следователно консерваторите не отричат идеята за равенството между хората, разбирано като равни възможности за развитие и реализация. Тя, обаче, зависи от индивидуалните качества на човека и в никакъв случай да не накърнява реда и закона в държавата. В този смисъл се извежда и възгледът, че там където няма законност и ред, няма и свобода, т.е. – редът и законът предхождат свободата. Затова те са основната цел и задача на всяко управление. Оттам произлиза и шестият класически принцип за консерватизма – върховенството на закона, правото и равенството на всички граждани пред закона. Без спазването на тези принципи, често коментирани напоследък във връзка с дейността на съдебната ни система, не би функционирала нито една държава и това би довело до криза не само на управлението, но и на обществото като цяло.
Според привържениците на консерватизма в добре уреденото общество, където има ред и законност, задължително съществува водачество и йерархия. Това се дължи на факта, че при раждането си човешките същества до голяма степен са подобни (равни), но в житейското си развитие натрупват различия, които ги поставят на различни позиции в обществото. Този седми принцип на консерватизма е един от най-критикуваните, но все пак да си припомним, че и при либералните, и при социалистическите режими никога не е имало пълно равенство, нито в икономическо, нито в политическо отношение. Ефективното управление изисква йерархия, а и хората няма как да бъдат с еднакви умения и способности, за да бъдат естествено равни в обществото. Този принцип, приложен в практиката, би могъл да доведе до крайности, които биха изключили консерватизма от групата на модерните демократични идеологии. Това обаче не се случва, защото според следващият му постулат политическата власт трябва да бъде ограничена и необременена с всеобхватни задачи. Това означава, че властта (администрацията) е длъжна да осигурява възможно най-благоприятни условия за човешките дейности, а не да диктува тяхното съдържание, както е характерно за авторитарните и тоталитарните режими.
До тук изведените елементи от идеите на консерватизма са изцяло свързани с отношението към частната собственост, което можем да определим като осми основен принцип на консерватизма. Тя трябва да бъде свещена и неприкосновена, по-ценна от живота, защото е в основата на цивилизацията и е ключова предпоставка за свободата и стремежа към лично щастие на човека. Тя е неразривно свързана със семейството и рода, така че не трябва да се раздробява, а за съхраняването ѝ твърдо трябва да се спазва принципа на единонаследието. Тази норма се спазва в повечето общества още от Праисторията, така че естествено се възприема като един от стълбовете на обществото. На тази основа е изведен и следващият, девети принцип, според който неравенството между хората е неизбежно и дори необходимо, защото е резултат от човешката свобода (всеки е свободен да избере пътя и степента на личното си развитие и способности). Уравниловката е крайно деструктивна в обществен план и практически ограничава, дори може да ликвидира човешката свобода. По-възрастните от нас имат реална представа колко точен и верен е този принцип. Именно това правило предпазва знаещите и можещите от разрушителната сила на незнаещите и неможещите. Разбира се, тези етикети са напълно условни, но това не прави тази аксиома по-малко правилна. Още повече, социалното неравенство е пряк и естествен резултат от наличието на частната собственост.
И накрая, на десето място следва максимата, че пазарната икономика е единствената стопанска среда за прилагане принципа на частната собственост като гарант на човешката свобода. Това превръща класическия консерватизъм в най-ефикасния защитник на пазарните отношения и капитализма в най-положителния смисъл на думата, понеже този принцип трябва да се прилага в пълна корелация с предходните. Общата идея е, че само общество, в което свободата на личността е свързана с реда, законността и строгото спазване на йерархията, в съчетание с пазарна икономика и ненакърнима частна собственост, може да бъде стабилно и благоденстващо. По тази логика, институции като семейството, религията и политическата власт е нужно да са автономни и свободни от една страна, а от друга, се изисква и трите да поддържат и гарантират пазарните принципи и частната собственост. (следва продължение)
Литература:
1. Едмънд Бърк, „Размисли за революцията във Франция и за действията на някои общества в Лондон, свързани с това събитие“, София, ГАЛ-ИКО, 2000
2. Консерватизмът. Съставител Светослав Малинов, С., т. 1, С., 2000
3. Ф. Бентон. Консерватизмът. С., 1992
4. https://bg.wikipedia.org/wiki/Консерватизъм
5. http://gavrailpanchev.info/консерватизмът.html
6. http://sulla.bg/2017/03/18/3694.html