Едва ли аз съм най-подходящият автор на настоящия текст. И ако го пиша, правя го, защото по стечение на куп обстоятелства, които би било пошло да разисквам публично, няма кой друг да го стори вместо мен. А не съм особено подходящ като автор, преди всичко защото с Асен Игнатов ме свързва едно почти полувековно приятелство, което след физическата (според мене друга, нефизическа, няма – нямаше друга и според него) му смърт стана като че ли още по-интензивно.
А както ще видим след малко, когато коментираш нечие духовно наследство, пристрастията към личността на автора по-скоро обременяват коментара. Не съм подходящ коментатор и защото не само на родна земя Асен многократно е давал публично – в печата, по радиото, по телевизията, по родни и международни симпозиуми – оценки на литературните ми опити и защото тези оценки са толкова ласкави, че ме карат и днес да се червя от неудобство.
https://cao.bg/asen-ignatov-liniyata-mezhdu-dobroto-i-z/
Аз от своя страна също съм писал и говорил (не само у нас) неведнъж за неговите творби със суперлативи, които пък него караха да се черви със същото неудобство. Ни най-малко не се съмнявам, че при това и двамата сме били пределно искрени, но на подозренията, че цялата работа е халваджия за бозаджия, че в момента аз връщам посмъртно на Асен комплиментите му по адрес на моите романи и есета, че тази реципрочност понамирисва на една взаимна сервилност, трудно може да се противостои.
Аз и не възнамерявам да се противопоставям на подобни подозрения – да се оправя както може с тях онзи, който ги е допуснал в душата си. Колкото до мен, аз съм застанал тук, пред белия лист, не за да уговарям и договарям, не за да разчиствам сметки и да възстановявам статуква, а за да споделям. „Пише се за разказване – не за доказване“ – уверява Квинтилиан.
Лошото е само, че в споделянето на мене ми липсва една съществена предпоставка: дистанцията. Изживях болезнено отсъствието на дистанция, когато писах за хора като Георги Марков, Христо Огнянов, Желю Желев, Георги Едрев и Тончо Жечев – болката, която неотлъчно придружава спомена ми и за Асен, едва ли ще е по-малко остра.
Но алтернатива аз нямам, не разполагам аз с резервен вариант: всичките ми чистосърдечни опити да погледна на личността и творчеството на Асен с едно така насъщно необходимо за познавателния процес безпристрастие, се провалиха без остатък. Един високо ценен от Асен творец – Цветан Тодоров – писа, че за да разбереш народа си, трябва първо да се отчуждиш от него.
И той го направи успешно – тъкмо затова е автор от такъв висок формат. По всяка вероятност онова, което Цветан Тодоров установи за народа, е валидно и за съчовека – вероятно и да разбереш съчовека можеш, само след като се отчуждиш от него. А както споменах, тъкмо това аз не умея – нямам нито таланта, нито силите да го сторя.
А може би просто не ми се ще, може би предпочитам да съизживявам приятелите си, вместо да ги разбирам, да живея с тях в себе си, не разбирайки, вместо да пиша с дистанцирано разбиране за тях. Казаното прозвуча неинтелигентно: у интелигентния човек разбирането не изключва, а включва съизживяването – то е дори предпоставка за съизживяване.
С тази си постановка влизам обаче в конфронтация с фундаменталната теза на Цветан Тодоров – един писател, ценен от мене не по-малко, отколкото от Асен. След последното изречение пък съвсем се дезориентирах. Така или иначе едно е сигурно: дистанцираността и близостта имат нещо общо – те не могат да бъдат постигани или премахвани преднамерено.
Така че претенциите за обективност към мене биха били в случая нечовешки и противоестествени, както писах някога за живота и гибелта на друг мой другар – Георги Марков – обективен не е дори печатарят на некролози – обективна е само печатницата му.
А печатница аз не съм – аз съм само човек споделящ, споделяйки с едно вълнение, което е по-силно от волята ми, което ме владее телом и духом и което нито искам, нито мога да крия. Така, точно така беше и когато коментирах живота и гибелта на Георги Марков.
Иначе едва ли би могло и да бъде – и двамата станаха с годините и десетилетията неделима част от личността ми. А тази неделимост в изгнание има особени, непонятни и недостъпни за еднонационалните люде измерения. Ето защо аз мога да разбера другарите си и да ги разкажа само дотолкова, доколкото мога да разбера и разкажа самия себе си.
От което пък следва, че перспективите, пред които съм изправен, са доста неблагоприятни: няма не само по-съществено – няма и по-труднодостъпно познание от себепознанието: Дзен учи, че умният човек познава другите, а просветленият – себе си.
На всички, които са по някакъв начин, в някаква форма и степен съпричастни към каузата и личността на Асен, моето вълнение едва ли ще да е чуждо. На него аз гледам като на битка за памет, като на опит да изтръгнем от ярмомелката на времето спомена за Асен, да възродим неговите печални и животворни размисли за Бога и света, които се оказаха така несъвместими с днешните прагматични времена.
Съзнавам тоталната обреченост на подобен опит. Защото го предприемам тогава ли? Ами защото внезапно и аз повярвах на един от героите си, според когото всичко е толкова безнадеждно, така обречено на провал, така прогнило и пропаднало, така безвъзвратно, така неспасяемо загубено е всичко, че няма смисъл да се предаваме. Този ми романов герой съм, както и всички останали положителни и отрицателни герои, аз самият – трайно непредаващ се, макар и многократно побеждаван, човек.
Тъй като и в печата, и в електронните медии, и в книгите си многократно съм коментирал творчеството на Асен, предпочитам тук да не го правя. По-добре е всеки сам да намери път към произведенията на Асен, вместо да разчита на чужди интерпретации – открай време този свят си пати не от автори, а от интерпретатори.
Колкото и неделими да са автор и творба в наследството, което обсъждаме, днес аз ще се съсредоточа върху личността на автора. Не го правя от малодушие – онези, които познават Асен биографично, ще ми повярват, че това е по-трудният път.
Запитан за тайната на успеха си, в едно интервю Айнщайн отговаря: „Просто наруших една аксиома“. Позамисли ли се човек, в цялата всемирна история нарушаването на аксиоматичните правила е породило като че ли повече постижения, отколкото придържането към тях.
Много, неизброими бяха аксиомите, които Асен нарушаваше с всяка крачка по дъгата на тази земя, на която стъпи като чужденец и която като чужденец напусна. Най-видимо още в първа младост той наруши най-древната аксиома: че всички хора са равни. Като аристократ на духа и елитарно мислещ човек, той не се подчини на този болшевишки детерминизъм.
Асен демонстративно отказа да повярва в труда на митничаря на Брехт, вдъхновил труда на философа. Един митничар може точно толкова да вдъхнови философа, колкото и философът ще облагороди и извиси митничаря – всяка жаба да си знае гьола.
Асен имаше ясно съзнание за високата си интелектуална и морална цена и гледаше на титулованите апаратчици в Софийския университет и в БАН (както и на техните лакеи) с високомерието, с което те заслужаваха да бъдат гледани, третираше ги и ги интерпретираше като интелектуалните микроорганизми, които те, сравнени с него, бяха.
И ако и в академичното си наследство Асен си остава до голяма степен недостижим, непонятен, ексцентричен и неразбран, не бива да го виним – в „Опити“ Френсис Бейкън стигна до извода, че истинските философи дават много малко светлина, защото са много високо.
Или, както запита, докоснало с върха си висините и общуващо единствено с хоризонта, самотното и монологично дърво на Николай Кънчев всички останали: „Виновно ли съм, че стоите под мене и оставате в сянка?“ Ексцентричността, за която още в дебрите на тоталитаризма догматичните му зложелатели го обвиняваха, бе у Асен като у величественото дърво на поета – не преднамерена, а самородна.
И той като монументалното дърво държеше да е с корона. Високомерието към външния свят бе в битието на Асен не арогантно подценяване на другите и надценяване на собствената особа, а логичен (и дори неминуем) продукт на себевзискателността му, на високите етични и естетични критерии, с които подхождаше той и към самия себе си – едно естествено, едно природно, едно съразмерно „високомерие“, което бихме могли да окачествим като възстановяване на статуквото и което бе породено от покорените интелектуални висини.
Които се оказаха недостъпни за всичките му български колеги – и за най-талантливите измежду тях. Времето на античните ретори и рапсоди, на самородните улични мъдреци, на сократовците и диогеновците, бе отдавна погребано в дебрите на древността, мъдростта бе в съвременната ни цивилизация не призвание, а професия, днес за крилатите мисли, както писа един съмишленик на Асен, бе създадена нещо като птицеферма, която се нарича философия, теология или литература.
А Асен бе в еднаква степен и екзистенциален философ, и православен теолог, и есеистичен литератор – модерен изследовател на битието, отчаяно търсещ чрез любимата си наука собствената си цялостност, възстановявайки дума по дума погубената от фрагментарното ни, рационалистично мислене антична универсалност на човека.
Друга нарушена от него аксиома гласеше, че щом си в гората, ще виеш с вълците. Колкото и скъпо да му струваше това, като Георги Марков, и Асен отказа да превърне отровата и злото на родния тоталитаризъм в своя собствена съдба.
И аксиомата, че камъкът тежи на мястото си, че от родината по-мило няма, че дърво без корен вехне и съхне, че патриотизмът е висше благо, наруши със същата дързост Асен, прекрачвайки с лека стъпка между световете. Да, дърво без корен наистина не бива – защото е дърво. А човекът е човек, защото е отвъд дървото, защото е движение, развитие, безродственост, странник и друмник, мост между световете и пътник между тях. А заедно с това и чрез това – и техен обединител.
Път, неизвървян от Асен, не остана – както физически, така и метафизически. И след като премина от обществото на идеологизираните варвари в обществото на кварталните бакали, продължи Асен да нарушава аксиома след аксиома – за ужас и на новите си домакини. Правеше го с ясното съзнание, че всичко ценно, всичко добро и красиво под слънцето е възникнало не в тон, а в разрез с господстващото статукво – каквото и да е то.
Чак до самата си смърт Асен си остана природно чужд на дребнобуржоазния манталитет, на консумативната психика, породила онази глобална диктатура на посредствеността, която е колкото невидима, толкова и нерушима и която не познава географски и политически граници. Работата е там, че нетърпимостта към индивида е повсеместна.
В деспотичните общества, както няма да се уморя да го повтарям, тази нетърпимост се осъществява чрез физическа саморазправа с другомислещите, докато в демократичните общества същите другомислещи са заточавани тихомълком нейде в периферията на общественото пространство. Докато демокрациите постигат това по ненасилствен път, пътят на тоталитарните системи е насилието.
От морална гледна точка разликата между двата подхода е, разбира се, съществена, в органичната нетърпимост и на едните, и на другите към всяка индивидуалност обаче съмнение не може да има. Корените на тази нетърпимост са не приумица на едни или други държавници – корените са онтологични, те тръгват от принципната, от природната, от органичната, от извечната противопоставеност индивид-общност.
Докато деспотичните режими бичуваха с бича на едноличната си политическа власт всяка индивидуалност, и най-развитите, и най-цивилизованите демократични системи не съумяха да оптимизират съжителството между личност и общност – в най-добрия случай те успяваха само да смекчат, да притъпят конфликтите между тях.
Ето защо всички беди на философа Асен Игнатов се дължат в крайна сметка на обстоятелството, че той не беше, че просто не бе в състояние да стане конюнктурна, обществена личност, сиреч да престане да бъде личност и да стане хората. Той знаеше и помнеше съвета на един свой колега от Варшава: „За да стигнеш до извора, трябва да плуваш срещу течението“.
Тъкмо за да стигне до извора, тъкмо за да не заседне като Йонич в плитчината на делника, в тинята на емпиризма и на битовата рутина за да не затъне, и на Изток, и на Запад Асен противопостави с еднаква непоколебимост себе си, собствената си индивидуалност на господстващия обществен манталитет. Животът вън от конюнктурата процъфтява духовно, на битово равнище обаче такъв живот е истински кошмар.
Духовният екстаз и битовият кошмар вървяха в биографията на Асен така, както Владимир и Естрагон се готвеха да скочат от Айфеловата кула – ръка в ръка. Артистичен и одухотворен, надарен с красноречието на античен оратор и с мисъл, която по остроумие и афоричност съперничи с езика на Оскар Уайлд, на Бърнард Шоу и Съмърсет Моам, дума по дума Асен Игнатов стана трън в очите на родните догматици, а на Запад си остана непонятен и чужд.
Ницше писа, че одухотвореният човек крачи между хората като между зверове. Така крачеше, така прекрачи Ламанша Георги Марков – и Асен крачеше отсам Ламанша така: от Шумен през София до Католическия университет на Ловен и обратно. Духовността няма географско местожителство и национална родина, както, за разлика от телесните ни органи, и вълнението няма топографско местонахождение.
Без да цели това, Асен повтори пътя на колегата си (казвам го без капка ирония) Шопенхауер. Макар че Германия е страната на философите и мислителите, Шопенхауер става известен като философ първо във Великобритания, след което дълги години по-късно е забелязан и реимпортиран обратно в родината си.
Така и Асен е по-познат в чужбина, отколкото в страната си. Разлика има, но тя съвсем не е в полза на реалния социализъм: макар и недооценяван в академичната сянка на Хегел, когото надвишава несъмнено по мисловен капацитет и мащабност на идеите, Шопенхауер не бе подвластен на жестокостта и цинизма на еднопартийната доктрина, която отрови младостта на Асен.
Ни най-малко не възнамерявам да разчиствам тук стари сметки, при цялата си сдържаност обаче не мога да не спомена неговите палачи (или поне първата им фаланга): Михаил Бенлиев, Митрьо Янков, Аспарух Аврамов, Кирил Петров, Ленин Димитров.
Назовах ги поименно, не защото те бяха и мои палачи и не защото всеки потърпевш има моралното право на злорадство, а защото им дължа тази чест. Ако някои от тях са починали междувременно, рискувам да бъда обвинен в кощунство с паметта им.
Ще го понеса – аз не съм привърженик на принципа на Хилон: за мъртвите или добро, или нищо. Така се фалшифицира историята. По-близък до същността ми, по-скъп на сърцето ми е друг един принцип: за мъртвите като за живите – истината. А истината за един гражданин започва със собственото му име.
И продължава с имената на неговите ортаци по насилие с академични титли и офицерски звания (как да ги различи човек?) пред фамилията си. Сиреч, на всички онези, които пренесоха Средновековието от кладите на светата инквизиция в аудиториите на Философско-историческия факултет и, следвайки съвета на един невероятен поет, се опитваха да получат философски камък чрез вкаменяване на мисълта. Вкамениха обаче само своята собствена мисъл – мисълта на опонентите си не успяха да вкаменят.
Един френски мислител учи, че за да сътвориш велики дела, трябва да живееш така, като че ли никога няма да умреш. Асен опроверга и него: той живееше така, като че ли всеки ден му е последен. И смъртта му като че ли – при цялата си нелепост – се оказа спонтанна като живота му.
Той не съзря като Иван Грозни в сетния си миг предизвестяваща комета да пронизва небосклона, но не му и трябваше – философ, неподготвен за смъртта, няма. Монтен, чиято основна тема е съотношението между живота и смъртта, между живеенето и умирането, пише: „Да философстваш, означава да се научиш да умираш“.
Платон пък обозначи философията като „упражнение в умиране“. От сигнални комети имат нужда само палачи като Иван Грозни. Пък и смъртта – собствена или чужда – не бе за Асен последна инстанция и крайна спирка на пътуването. А след като е така, няма защо да бъде драма и за нас – поне в настоящия текст.
Непонятно и странно, неподобаващо би било като негов приятел да тръгна сега да горкосвам Асен и да тревожа себе си с една смърт, която той считаше като естествено продължение на духовната еволюция, като неделима природна част от битието, като стъпало в необятния кръговрат от людското към Божието и обратно, като краткотраен епизод в извечния си път отсам и отвъд и от която той ни най-малко не се боеше.
На смъртта Асен противопостави безсмъртието, което буква по буква ковеше ден след ден. Един блестящ френски писател каза, че да твориш, значи да опровергаваш смъртта. Това несъмнено е така, но то не съдържа цялата истина за личното, за индивидуалното, за интимното безсмъртие, което озаряваше земния живот на Асен до сетния му миг.
Едно книжовно творческо наследство, което ще те надживее, би могъл да противопостави на смъртта и атеистът. Асен обаче прекрачи отвъд тази граница – неговата непоклатима вяра в библейското безсмъртие на душата вън от сътвореното тук, на земята, колкото и одухотворено да е то, подхранваше невъзмутимостта му пред физическата, пред земната смърт.
Доколкото се себеразбираше като православен християнин в най-виталния, в Бердяевския смисъл, съдбата на Асен не може да бъде разбрана без мястото на Първосъздателя в нея. В годините, в които аз следвах в Софийския университет, философската наука бе идеологизирана до неузнаваемост: на философията еднопартийната държава гледаше като на школа по комунистически морал и идеологическо възпитание, така гледаше едноличната партия и на Философско-историческия факултет на Софийския университет.
Става дума не само за господстващия по катедри и аудитории нравоучителен даскалски дух и за присъствието в учебната ни програма на дисциплини (науки така и не посмях да ги нарека) като история на БКП, история на КПСС, научен комунизъм, политикономия, диамат, истмат и прочие обществени измами.
Става дума и за нещо повече: предметът на философията тогава бе разбиран като съвкупност от неведоми обективни фактори и сили, които бушуваха нейде извън човека, встрани от неговите конкретни духовни и емоционални потребности, без дори да докоснат интимната му същност.
Забравяйки, че прекалената принципност изсушава душата, малограмотни преподаватели неуморно ни внушаваха от катедрата монументални принципи, съотношения, фактори, закономерности за първичността и вторичността респективно на материя и съзнание, за класови борби и идейни победи, за прогресивни и регресивни обществени сили, за икономически отношения, исторически механизми и прочие мистификации.
От това ние не ставахме, разбира се, по-мъдри – по-отчуждени ставахме. Човекът, личността според господстващите тогава доктринерски тези бе не автор, а само следствие, продукт и функция на обществено-историческия процес, който в своя неумолим обективен ход през епохи, нации и политически лагери мачкаше отделните хора като гниди. („Какво тук значи някаква си личност?!“)
В този свят на смразяващи идоли и химери аз за пръв път от Асен чух имената на Кафка и Сартър, на Камю, Киркегор и Хайдегер, на Лешек Колаковски и Лев Шестов, за пръв път от него научих, че няма философски смисъл вън от конкретното човешко вълнение. Днес това изглежда толкова елементарно, толкова понятно и естествено, в онези сурови и зли времена обаче то прозвуча като революционно откритие.
Нещо повече: ние тогава дори не подозирахме, че това ново съзнание ще се превърне в първа крачка към непознати духовни пространства, към необятността на Божия промисъл. Става дума за Бога, разбиран не според канона на православната или католическата догматика, а за един различен, съотносим към нас самите, съвместим с людското ни несъвършенство бог.
Повлиян от животворния оптимизъм на Асен, години по-късно в романа си „Синеокият слепец“ писах, че Бог избягва да ходи по църкви, че естественото местожителство на Всевишния са не студените храмове и катедрали, а човешкото сърце. Тъкмо затова в личното, в индивидуалното човешко сърце, а не на някаква външна арена, воюват според Достоевски на живот и смърт Бога и дявола.
Пръв Асен ми подсказа, че демаркационната линия между доброто и злото протича не между класи, раси, партии, нации и прочие общности, епохи и религии, идеологии, каузи и политически лагери, а преминава през всеки от нас, пронизва и разполовява по един колкото болезнен, толкова и възраждащ начин всяко конкретно човешко сърце.
Безценна заслуга на Асен бе, че като наш преподавател, като наш курсов ръководител, а впоследствие и приятел, той одухотвори и очовечи философското познание, направи го достъпно и съвместимо със собствената ни съдба, превърна го от идеологичен постулат в личностно изживяване.
Асен бе първият, който противопостави на убийственото господство на сляпата вяра съмнението, пося в студентските ни сърца семената на един оптимистичен, на един съзидателен скепсис. Който прозвуча в ушите на декани и секретари като престъпна ерес.
Става дума за едно психологизиране и облагородяване на науката философия, за свалянето й от пиедестала на глобалните, трансцедентални цели, за нейното сродяване с човешката интимност, за превръщането й от идеологема в душевност.
Става дума в крайна сметка не само за догматизма на догматиците, а и за собствената ни слепота, за атавистичния ни страх от себепознание и себеразкриване, за парадоксалното обстоятелство, че в цялата човешка история себепознанието, което би трябвало да бъде висша стратегическа цел на всяко познание, е перманентно подценявано и неглижирано за сметка на проучването на външните, на обективните фактори.
Замисли ли се човек, за дълбините на душата ние знаем по-малко, отколкото за океанските дълбини, а моят скован от гняв и безсилие юмрук е по-малко изследван от звездата Сириус. В тон с казаното един много смешен американец (американците са смешни хора) се зачуди как може астрономи, които се губят в един градски квартал, да тръгнат да изследват всемира.
Философът Прудон твърди, че философът е по предопределение щастливец. И все пак: щастлив човек ли бе философът Асен? Участта да имаш дарба е жестока участ. А когато талантът е по-голям от човека, резултатът става още по-драматичен. Някога някъде писах, че задачата на твореца е еднородна с тази на Спасителя: да прекрачва граници, да руши регламенти.
Но не, както допреди броени години ни учеха, с класово-партийната непримиримост воглаве и с пръст на спусъка, а със словото людско и със словото Божие на уста. Колкото и безнадеждно да е това, то не кърви – поне физически. Мястото на истинския творец е в граничните ситуации, разбирани в смисъла на Ясперс, сиреч колкото по-гранични, толкова по-подобаващи, толкова по-себеразкриващи ни.
Поривът на генетично вложения талант е така неудържим и властен, че на твореца не му остава нищо друго, освен безропотно да го следва. Не човекът стопанисва таланта си – талантът стопанисва човека, неговите потребности са императивни и ненаситни, те не предоставят алтернатива, трескаво търсейки реализация, те не се съобразяват дори със законовите нормативи.
Така, следвайки безпомощно таланта си, творецът непрекъснато се движи по ръба на легитимното, че и оттатък. Ето защо по своята природа творецът е асоциален. Така и Асен живя на родна земя живот асоциален. Той бе поставен де факто вън от закона. Един закон, който, емигрирайки, той потъпка окончателно.
Погледнато по същество, емиграцията на Асен бе по-скоро екзистенциална, отколкото политическа. Не разногласията, колкото и налични да бяха те, с партийната политика и идеология прогониха Асен в изгнание – просто философският талант, с който бе зареден, си взе своето от личността му, застави бита да разчисти пространство за неговото овеществяване.
Така, както постъпи и литературният талант в съдбата на Георги Марков. Доколкото изгнанието е несъмнено гранична ситуация, в нея неортодоксалната личност на Асен се чувстваше най-комфортно. Онова, което казах при убийството за Георги Марков, днес бих могъл с чиста съвест да съотнеса и към Асен: той беше невероятна и непонятна личност, него само умът можеше да го почувства и само сърцето – да го разбере.
Два ключови момента бележат биографичния път на Асен, две прераждания побра животът му: първото бе изгнанието, второто – завръщането обратно в родината след дворцовия преврат срещу династия Живкови в края на 80-те. Едно завръщане, което затвори одисеевския кръговрат на съдържателния му живот.
През дългите десетилетия изгнание за подобен финал ние и да мечтаем не смеехме. И не само ние. Сриването на Съветската империя стана с такава главозамайваща скорост, че изненада и най-далновидните западни политолози и съветолози. В наше време вече и за слепеца е ясно като ден, че Свободният свят се оказа озадачен, смаян, неподготвен за радикалните реформи, които настъпиха в Източна Европа преди около две десетилетия.
(Всъщност еднакво неподготвен, еднакво сляп се оказа Свободният свят както за зараждането на комунизма с Октомврийската революция, така и за неговата гибел, така и за настъпилите след това в бившата съветска империя събития. Не по-малка бе слепотата му и относно злодействата, генезиса и краха на нацизма.) Противоречивите обществени процеси, завладели и нашата страна през последните двайсетина години, говорят, че общественият живот е точно толкова непредсказуем, колкото и интимният: и в него се случва винаги немислимото.
Наред с малкото скъпи хора, които го очакваха на летище София, какво върна Асен на родна земя, въпреки присъщия му космополитизъм? Не шкембе чорбата и не наградите и титлите, които къде от искрено признание, къде от кумова срама София му присъди. И отърсила се от комунистическата напаст, страната ни се оказа неуютно място за живее, но се превърна в много вълнуваща, много колоритна арена на духовното.
„Да не ти дава Господ да живееш в интересни времена!” – предупреди един далекоизточен философ. Господ обаче ни даде. Има една артистичност на злото, съществува една естетика на грозното – тъкмо тя се оказа особено плодотворна духовно, тъкмо тя ни накара да потеглим обратно към разлюбените още в първа младост родни земи. Отегчи ни бленуваният някога Запад.
Благоденстващите общества са скучни общества, общества, които са се себепостигнали и замръзнали като глетчери по върховете си. Всички изконни, преследвани от хилядолетия и подквасени с романтични кръвопролития по барикадите граждански цели бяха вече реализирани.
А всяка реализирана цел закономерно поражда безцелие. Обезпечени бяха без остатък и човешки права, и граждански свободи, и социална сигурност. Нямаше вече за какво да се воюва – старите обществени идеали бяха постигнати, нови не се задаваха на хоризонта на предстоящото хилядолетие. Отсъствието на мащабни перспективи закономерно доведе до дребнотемието и безцелието, в които и днес тънат консумативните общества.
Най-сигурният, най-недвусмисленият начин да убиеш един социален идеал, е не да го забраниш, а да го осъществиш. Забраниш ли го, ти го правиш още по-чаровен, още по-идеалистичен, осъществиш ли го обаче, няма начин да не го погубиш. На гражданската сцена нещата се развиват диалектично като в строфите на Валери Петров, сред чиито звънки рими едно момче заменя мечтата за часовник с часовник и така полученият часовник убива мечтата за бленувания часовник. Когато действителността печели, губи значи мечтата.
Докато Изтокът забраняваше, Западът осъществяваше, но забранявайки и осъществявайки, и двата свята се бореха срещу идеалите – всеки по своему, според социалната си природа всеки. Когато бягахме през вода и огън на Запад, имаше защо да бягаме, а сега нямаше защо да останем там. „Опак станал този свят!” – ще рече възрожденецът. И в тази си опакост, затънало до шия в делнични несъществености, битието като че ли позагуби лице.
Един австрийски писател го формулира с безпощадна яснота: „Белег на времето, загубило вътрешната увереност на здравите времена, е тъкмо това, че в такова време трудно може да се признае нещо за най-важно и най-велико“. Така, като резултат от размиването на водещите приоритети и цели, на дневен ред закономерно идва маловажното и пошлото, дезориентирайки и опошлявайки цели поколения.
Десетина години преди смъртта му епохата го обезщети, правейки го свидетел и непосредствен участник в гибелта на най-колосалната система за насилие в цялата човешка история, която при това бе и негов личен палач – от една страна – и главен предмет на научните му изследвания – от друга.
(Не логиката – алогичността, парадоксът предначерта житейския път на университетския преподавател по логика: комунистическата практика прогони дисидента Асен от родината, комунистическата теория обаче изхранваше съветолога д-р Игнатов в изгнание.)
А когато комунизмът се срина скоропостижно пред невярващите ни очи, припомнихме си думите на Гьоте, наблюдаващ Ваймарските събития: твореше се историята и аз бях там. Там, там, неизменно там бяхме ние – със сърце и душа: и физически, и метафизически. (Последователността обаче е обратна: физиката само следваше метафизиката ни.)
Но въпреки невероятния късмет на нашето поколение да бъдем там, в самия епицентър на най-разтърсващите събития, белязали възхода и краха на комунизма, щастлив човек ли бе Асен? След като проблемът за щастието е фундаментален проблем в авторските ти изследвания, твоето лично щастие не може да не стане проблем и на читателите ти.
Особено в онова болно от пресищане западно общество, в което (по липса на по-добро) го отведе емиграцията му и което отъждествява щастието със социалната обезпеченост. Като умен човек обаче Асен помнеше колко много нещастни милионери и щастливи бедняци познавахме ние.
Той знаеше, че се купува само несъщественото, а същественото не се купува, че можеш да си купиш кола и къща, но не и една пролет, не и една обич, не и здраве дори. Асен вярваше непоколебимо, че нашето истинско, нашето екзистенциално, нашето безсмъртно богатство е стаено вътре в нас, а не във вещите около нас.
Изгнанието, макар и изгнание в един богат и презадоволен свят, не е пансион за безгрижни щастливци. Трудно можем да си представим щастие, което те разделя от най-близките ти приятели, от любимата ти съпруга, от родителите ти.
Още по-немислимо беше обаче щастието на родна земя, където всички тези скъпи хора ще са до тебе, но свободата ти ще бъде арестувана. Асен знаеше безпогрешно, че щастието винаги е и смисъл – има безсмислена радост, но безсмислено щастие няма. Неслучайно Дзен отъждествява щастие и мъдрост: „Да бъдеш щастлив, е един от начините да бъдеш мъдър“.
Музил пък е уверен, че, за разлика от радостта, щастието винаги се основава на някакво убеждение. В дебрите на живковизма ние свято вярвахме, че свободата е не продукт на ситуацията, а вътрешно отношение и себеусещане, че одухотвореният, порасналият психологически човек е свободен и в най-деспотичните условия, докато и най-демократичните държави гъмжат от милиони технократични роби.
Вярвахме на далекоизточните мъдреци, че е важно не какво ни се случва, а как реагираме на онова, което ни се случва, но все таки едно невидимо въгленче съмнение пареше душите ни. Звучи ефектно, но дали е безусловно вярно, дали това ни виждане не бе просто бягство от непоносимостта на гражданската ситуация? Ако беше така, ако бяхме изцяло независими от света извън нас, Асен нямаше защо да емигрира от България.
Работата е там, че щастието е нещо много, много лично – като цвета на очите лично и собствено. Има обществена еуфория, но обществено щастие няма. И все пак, колкото и персонално да е, щастието е някак си хем независимо от обстановката, хем неделимо свързано с нея.
За да живееш пълноценно и щастливо отвътре, когато отвън си стегнат в корсета на една неумолима диктатура; за да ликува духът ти, когато тялото ти е оковано във вериги, са необходими свръхчовешките сили на Зенон-стоикът. Лично аз не познавам човек, който да ги притежава. Не ги притежаваше и Асен.
Тъкмо затова стана той, казано на партиен език, родоотстъпник. Емиграцията е преди всичко вид раздяла, а всяка раздяла те прави по-свободен. Но с една много печална свобода. Тази печал бе предпоставка за нещастие. Но и предпоставките за щастие бяха налице.
Спомням си как през първите ни дни в изгнание го окуражи не някакъв академичен интелектуалец и не някаква високопоставена държавна институция, не някакъв железен принцип, а един обикновен човек, бивш офицер от полската освободителна армия и настоящ служител в някаква благотворителна фондация в Брюксел. Той казва на Асен дословно: „Сега вие имате много малко пари, но сте свободен човек.
А това е най-важното“. Спомням си също колко сили, колко оптимизъм, колко енергия за живот внушиха на Асен тези прости и ясни слова. Тази свобода Асен използва преди всичко, за да твори. Писането, философстването, както казват германците, бе за него не просто любима професия, а форма на живот.
Потребността от собствени научни изследвания, от творене бе напуснала у Асен сферата на духовното, за да се превърне в основна биологическа, във физиологическа потребност. Реализирането на тази потребност бе за Асен въпрос на живот и смърт. Не ще и дума, че творчеството е едновременно и продукт, и източник на много болка.
Но и цяр, и убежище от болката е безусловно. Леонардо на Шекспир казва, че и най-мъдрата философия е безпомощна срещу зъбобола. Струва ми се обаче, че отсъствието на философия и мъдрост, отсъствието на духовна цел и духовен смисъл е по-мъчително и от най-мъчителния зъбобол. Така поне вярваше Асен – така научи и мене да вярвам.
И за философа, и за човека Асен Игнатов нямаше съмнение, че обменът между хората, човешкият топлообмен е собственото име на щастието. Мъдрецът Абдуллах бну ал-Мукаффа разказва: „Размяната на това, което е в душата ни, е по-възвишена от размяната на това, което е в ръката ни“.
А цели 13 века по-късно Бърнард Шоу го допълва по своему: Ако аз имам една ябълка и ти имаш една ябълка и си ги разменим, след размяната всеки от нас ще има отново по една ябълка. Но ако аз имам една идея и ти имаш една идея и си ги разменим, всеки от нас ще има по две идеи.
Само за тази му приказка (чието авторство обаче е оспорвано от друг един литератор – Гамзат Цадаса) съм готов всичко да простя на Шоу: и главозамайването му от Октомврийската революция, и това, че десетилетия наред си затваряше очите пред издевателствата на комунизма, и това, че прие Сталинската награда за литература, и антибългарщината в пиесите му, и левичарските му халосвания на млади години.
Драмата, същинската, екзистенциалната драма на Асен бе, че като споделящ човек бе заставен да живее в един несподелящ и несподелен, в един аутичен свят, в едно общество, което функционира не чрез обмен на идеи, а чрез обмяна на вещества.
Успя ли Асен Игнатов професионално? Този въпрос едва ли е най-важният, но, доколкото в случая става дума по-скоро за призвание, отколкото за кариера, за Асен той не беше без значение. Според мене – да. Той издаде десетина книги, чете лекции в редица престижни европейски университети, публикува в най-реномираните печатни издания, ръкописите му гостуваха в най-престижните научни издателства, във философските среди на Германия и Белгия, на Швейцария и Франция името му е добре познато.
За неговото творчество писаха с адмирации най-авторитетните западноевропейски философи, политолози и критици, между които Герд Клаус Калтенбрунер, Гюнтер Цем, Жозеф Габел, Томас Кусман и много други. Малцина сънародници могат да се похвалят с подобни постижения – особено в хуманитарната сфера. Така че, погледнато дори формално, Асен изгради успешна професионална кариера.
В сянката на подобни успехи обаче почти винаги е спотаено едно страдание. Обикновено това е страданието на една обичаща жена. Тази жена – Дора Игнатова – е жива и здрава и днес, и до днес тя прави повече от всички ни – приятели, колеги, институции, – за да съхрани и обезсмърти паметта на Асен.
Онзи, който е чел внимателно текста, сигурно е забелязал, че аз старателно избягвам да политизирам делото на Асен. Правя го с цел да се съсредоточа върху онези духовни феномени, които предопределиха пътя му в много по-голяма степен от бездуховността на актуалната политика.
Така рискувам обаче да омаловажа политическия елемент в една съдба, която е политизирана не по собствен избор, а по стечение на независещи от Асен и дори нежелани от него обстоятелства. И така, животът на Асен е политизиран живот.
Политици, идеолози и апаратчици дишаха като хрътки във врата му на родна земя чак докато го прогониха в изгнание, емиграцията му бе емиграция политическа, а не икономическа, политизирана беше „Дойче Веле“, политизиран е Федералният институт за източноевропейски и международни изследвания, в който работеше до пенсионирането си, политизирана беше и културната програма „Контакти“, която водих в Радио „Свободна Европа“ и на която той сътрудничеше, политизирани бяха и почти всичките му книги, и немалкото му публикации на Запад през десетилетията изгнание, и изявите му в родните медии след 90-а година.
Асен бе безкомпромисен антикомунист. Неговият антикомунизъм бе особено убедителен, защото бе от демократични, а не от екстремистки позиции. Той бе антикомунист със същата непримиримост, с която бе и антинацист. За него едното значеше другото. Той знаеше, че комунизмът и нацизмът са едноутробни братя-близнаци: нацизмът е огледалният образ на комунизма и обратно.
Антинацизмът на Асен правеше антикомунизма му достоверен и обратното. Жалко е само, че толкова малко родни политици разбират днес диалектиката на тази елементарна взаимозависимост.
Дума по дума чрез автори като Киркегор, Камю и Сартър ХХ-ят век разми границата между философия и литература. Асен също бе дете на този по моему съзидателен процес. Един от най-изявените пионери на тази тенденция писа в най-философския си роман: „… човек, който иска истината, става учен; човек, който иска да даде воля на своята субективност, става вероятно писател; но какво да прави човек, който иска нещо средно между едното и другото?“.
Асен даде на практика конкретен, персонален, биографичен отговор на отправения въпрос: той стана и едното, и другото. Мащабността на идеите му го направи философ от най-висока класа, художественият му, метафоричен език го превърна в писател от първата фаланга. В моите очи Асен е несъмнено най-значимият писател измежду философите ни и най-изявеният философ измежду писателите ни.
И на родна, и на международна земя Асен си остана чужденец. Не само хегемонията на комунизма го отчужди – отчуждиха го и бездуховността, и вещоманията на Запада, и господството на митичното мислене на родна земя, продължило и след победата на демокрацията. Чужди, болезнено чужди му бяха компромисите, които, себененавиждайки се, правеше с регламента.
Подозирайки тяхната неискреност, регламентът пък ги приемаше, ненавиждайки го. Тази размяна на явни компромиси и скрита ненавист се оказа в условията на еднопартийната диктатура единствената рецепта за социално оцеляване. (Който не е правил подобни компромиси, нека ми покаже прободените си от гвоздеите на разпятието длани – чак тогава ще му повярвам.) В многото ни съвместни години аз неведнъж съм го обвинявал в компромисност – той мене в безкомпромисност ме е обвинявал.
Както винаги, правият се оказа той. От Асен аз узнах, че за да се примириш, е необходим не по-малко характер, отколкото за да се противопоставиш. И още една поука, до която сам, без присъствието на Асен в биографията ми, аз едва ли щях да стигна: всичко изживяно и изстрадано от тебе, всичко прочетено и изписано няма капка смисъл, ако не те прави по-добър човек. Именно човек, а не професионалист, не философ или писател.
А добър човекът може да бъде само в смисъла на фундаменталните библейски ценности – все едно дали е християнин или материалист. Достоевски пише за един от героите си: „Той бе добър човек и като всеки добър човек – безхарактерен“. На битово равнище добротата по правило живее за сметка на характера, Асен обаче владееше като никой друг тънкото изкуство да съчетава доброта и характер.
Един философски писател нарече философите насилници, които, тъй като не разполагат с армия, подчиняват света на себе си, като го заключват в системи и понятия. Ако е така, то това е единствената форма на насилие, упражнявана от Асен Игнатов: да обсебва света чрез думите и идеите си.
Не го казвам току-така: много по-просто и леко щеше да бъде за мене да издекламирам една биографична справка за д-р Асен Игнатов, трасирайки отделните стъпала на кариерата му на философ, есеист и съветолог. Това би било едно безопасно, но формално отношение, което Асен с нищо не е заслужил. Вместо това аз предпочетох да пресъздам ситуациите на духовното му израстване.
Съзнавам, че не съм успял напълно. Надявам се, че съм успял донякъде.
Дано думите ми са прозвучали като изповед, а не като проповед – това не би било в смисъла на Асен. Аз не съм морален апостол, но моят път е чист и ясен: с тези споделени вълнения, с Асен в сърцето ще запаля утре една свещица в кварталната църквица. Знам колко е малко това. Но знам и колко е много.