Катя Михайлова е доцент по социология на комуникациите към катедра „Икономическа социология“ в УНСС. Възпитаник е на Факултета по журналистика и масови комуникации, СУ „Св. Климент Охридски“, където защитава и докторска дисертация по журналистика през 2006.
Преподава социология в УНСС, комуникации в УНИБИТ и методология на научното изследване в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.
Автор е на монографиите „Меди@ Избори“ (2019), „Меди@ Общество“ (2016), „Телевизията за деца“ (2011). Съставител и редактор е на сборника „Млада наука за изкуствата“ (2010, 2012).
Какво е да си интелектуалец?
Социологията свързва интелектуалеца с идея, истина, слово, ценност, общество. Следователно, интелектуалец е някой, при когото е дошла идея как чрез Словото да достигне до ценността на истината. Интелектуалец е бил Ганди. Не само защото сам той е достигнал до истината, но и защото е увлякъл по нея и други хиляди. А и нещо повече – осмислил е и ни е разказал как се извървява пътя към истината – „самата същност на душата“, както той я определя.
Стигне ли до истината, интелектуалецът се изправя пред отговорността да я предаде на обществото си. Истината е дар. Който получава дар, следва да го върне. Задържи ли го за себе си, сам той го губи или дарът него погубва.
Образованите и умни хора често стигат до истина и бързо я забравят, отдалечават се от нея, не приемат дара. Човешко, твърде човешко. Сред тях интелектуалци няма. Хората с висок интелект, следвайки логичната нишка на мисълта или още известна като нишката на Ариадна, излизат от лабиринта на незнанието, лъжата и стигат до истина. Приемат я в мислите, чувствата и действията си. Благодарение на нея постигат по-високо ниво в стълбицата на собственото си израстване. Но дали съумяват да я предадат обратно на хората и обществото си – това не е съвсем сигурно. Само мъдрите и разумните успяват да се качат до истината и да свалят благото ѝ обратно при хората, за да съзрява, да се движи напред обществото човешко. Тези са интелектуалците. Усамотени по стъпалата на лествицата, дълбоко гмурнали се в дълбините на познанието, отчуждени от света, докато достигнат дара. Достигнат ли го – харизматично интервениращи колективното съзнание, вдъхващи вяра, танцуващи валс с общностната енергия за промяна. За промяна, а не за подмяна!
Промяната най-често се възприема като средство за постигане на благоденствие, за установяване на „всеобщ земен Рай“. Промяната може да води и до обратната страна на Рая – и доброто, и лошото се постигат с едни и същисредства, важни тук са дозата и намерението. Коста Костов казва, че „земният Рай е непостижим“. Следователно няма как да очакваме промяната да доведе до него. Реалистично е да ни изведе до „стремеж към Истината и Правдата като възможен изход от тази неприемлива за Човека безнадеждност“. По пътя към изхода водят интелектуалците, според Костов. Съгласна съм.
Кои интелектуалци знаят пътя към изхода?
Днес има различни типове интелектуалци. В годините назад у нас дори се е формирало и професионално съсловие на публичните интелектуалци, за което говори Томас Соуел, отглеждано от политическите субекти и чуждестранни фондации, структурирано в „тинк-танковете на прехода“, регулярно говорещо в медиите и на конференции, защитаващо колективни публични позиции. Ако погледнем през политическото, виждаме леви и десни интелектуалци. С усмивка тук си спомням онази детска песничка „Ние сме войници, ще вървим напред. Леви – десни, леви – десни, ще вървим напред“. Гледани през демографско-политическото, виждаме интелектуалци от три поколения:
- прародители на Прехода – представители на интелектуалния елит преди 1989;
- родители на Прехода – днешните 60-годишни, които в последните 30 години са особено активни в интелектуалното и политическото поле;
- и децата на Прехода, тези на които времето не им стигна да станат комсомолци, но да се надяваме, че ще им стигне, за да разгърнат интелектуалната си активност днес.
Ако погледнем интелектуалното поле с философско-политически очила, ще видим интелектуалци-утописти, интелектуалци-дистопици, а може би и интелектуалци-позитивисти.
Интелектуалците-утописти
За тях Коста Костов пише, че вярват в установяването на всеобщ земен Рай и други утопизми. Да вярваш не е лошо, тъкмо напротив. Св. Августин казва: „Вярвай, за да разбереш.“ Защо това да не е приемлива формула за интелектуална дейност днес? Струва ми се, че проблемът идва от факта, че малко са вярващите, а много спекулиращите с вяра. И се задълбочава поради забравянето на втората част от Св. Августиновото слово – „Разбери, за да вярваш“, казва още той, свързвайки неделимо вярата с разума по пътя към достигане и предаване на истината.
Интелектуалците-дистопици
Те са обратната страна на утопистите. Не само, че не вярват в установяването на всеобщ земен Рай, но енергично и систематично, експлоатирайки Словото като дар, изграждат негативни и нихилистични представи за неизбежността на обществената катастрофа. Дистопичното говорене се явява с претенция да разкрие и защити истината в общия поток на дезинформацията и разпространение на фалшиви новини. Дистопиците обикновено се самопредставят като добре информирани, ползващи специална информация и доверие на високопоставени кръгове от сиви кардинали. Това е основата, която им дава право да претендират за монопол върху истината и да внушават, че именно те, владеейки информация и умение да работят с нея, са чаканите спасители.
Дистопичният дискурс в последните години е все по-предпочитан от публичните интелектуалци. От една страна, негативното и осъдително говорене е по-лесно – това не става, онова не работи, лъжат ни, срутена ни е държавата, няма гражданско общество, културата е ниска. От друга – при обща социално-психологическа нагласа за криза, несигурност, недоверие дистопичният дискурс бързо и относително безпроблемно намира привърженици, т.е. интелектуалецът-дистопик бива чут и разпознат, получава видимост. За него това е много добре – трупа символен капитал и власт, чрез които може да скочи в политическото поле на следващите избори.
До какво води дистопичната интелектуалщина за обществото ни? До това, че обществото разбира, че царят е гол. Е, това нали вече е ясно? Обществото се пробужда и се мобилизира да смени голия цар. Но става тъкмо обратното – обществото утвърждава народопсихологичния си нихилистичен комплекс за малоценност, разпилява вярата в постижимостта на промяна към по-добро, увеличава несигурността и страха, втечнява се, по израза на Зигмунд Бауман. Втечнено, то може по-лесно да бъде насочено в посоката, в която интелектуалецът-дистопик цели.
Интелектуалците-позитивисти
Утопистите и дистопиците са двете страни на цялото. Кое, все пак, е цялото?
Утопистите с тяхната вяра много приличат на останали в първия – теологичен, етап от интелектуалното развитие на човечеството според Огюст Конт. Дистопиците изглежда са в метафизичния – намекват за абстрактни същности, които движат нещата и смело прескачат към конспирологията. Третият етап, позитивисткия, би следвало да роди третия тип – интелектуалеца-позитивист. Може би той е цялото, доколкото си взима от утопистите вярата, но съединена с разум, а от дистопиците – съмнението във видимото. Прибавя още и паресия – за нея говори Мишел Фуко като умение да достигнеш истината, да разпознаеш режимите ѝ, да я изречеш и да понесеш отговорността за казаното.
Интелектуалците-позитивисти достигат истината чрез методите на научното изследване, т.е. достигнатото може да бъде проверено, тествано за автентичност. Приемат това, което е, без значение дали то съвпада с онова, което те искат да бъде. Работят с проверени факти, а не върху измислени или желани реалности, с обективни данни, а не със субективни мнения.
Позитивистите намират начин да предадат достигнатата истина, така че хората и обществото да я приемат и използват, за да постигнат личен и обществен интелектуален, морален, физически и материален напредък. Достигането е далеч по-лесно от предаването. По пътя до истината си сам и всичко зависи от теб. След това си сред другите, сред утвърдените нагласи и непроменяеми навици, сред вълнистото море от прескачащи се емоции и самотни острови на разумността. Всяко ново бива отхвърлено, освен ако съзнанието не е предварително подготвено да му обърне внимание.
Ето тук в подготовката на общественото съзнание за новото се проявяват интелектуалците. Правят същото, което правят и лекарите, които знаят как да излекуват болката. Преглеждат и изследват физическото, емоционалното, социалното и моралното здраве на пациента – колективното обществено съзнание, поставят диагноза, предписват лечение и мотивират болния да се самоизлекува, карат го да работи върху себе си. Работа на интелектуалците е, както казва Ганди, да накарат другите да работят – мисленето също е работа, която някой върши. Чрез труда се предава ефективно истината. И пак чрез труда, разделения обществен труд, се постига органична обществена солидарност, събуждат се колективни чувства, представи, изгражда се символната система на колективното съзнание. Това го знаем още от втория интелектуалец-позитивист Емил Дюркем, но може би сме го забравили.
Добре е да си го припомним, да помислим за интелектуалците и тяхната обществена мисия днес, в Четвъртата индустриална революция, когато отчаяно се нуждаем от оптимистична теория за нашия народ. Тя не е възможна на база „наивни идеализации на българския народ“ и „сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения“, както казва Иван Хаджийски. „Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна“, т.е. изработена от интелектуалци – позитивисти.
Вярно е, че от „днес“ на Хаджийски до нашето „днес“ има почти век разстояние, но какво значение има физическото време, ако потребността е една и съща? Вярно е, че от онова днес до нашето е избухнал „бунтът на масите“ и след себе си е оставил интелектуален херметизъм, както пише Ортега и Гасет. А следващият „бунт на елитите“ е довел до „тъмната нощ на душата“, както казва Кристофър Лаш или до тъмната нощ на истината, защото тя е „самата същност на душата“, според Ганди. Какво ражда „нощта из мъртва утроба“ в условия на продължаващ интелектуален херметизъм виждаме всеки ден. И тъкмо заради роденото, оптимистична теория продължава да е необходима. Дори нещо повече – интелектуалците-позитивисти днес, във времето на Четвъртата индустриална революция, трябва да се замислят за новата оптимистична теория за Човека, не само за нашия народ.