Любомъдрие: Дискретно опазване

Започнах този текст в Болница „Света Анна“, етаж 8, стая 9, легло 2, където през декември се лекувах от Covid-19. Тази странна болест има някои неприятни особености, но има и една добра страна – осигурява достатъчно време за размисъл. Поводите за него са много, повечето невесели. Разбира се, влияе им общата паника около болестта, предизвикана от липсата или наличието на прекалено много противоречива и объркваща информация, мрачни прогнози („яко ще се мре“), непоследователни политически решения, слухове и пр.

Първата седмица след положителния PCR тест за мен бе безсимптомна. По съвета на моя лекар и близък приятел проф. д-р Коста Костов останах вкъщи под негов надзор. Тогава започна атаката от близки и приятели. Повечето бяха категорични, че е лудост на моята възраст (80) да не постъпвам незабавно в болница за ударно лечение. Даваха ми примери за напълно излекувани техни близки, само защото са влезли в болница още в първия час и са стартирали лечение с минимум три вида антибиотици. Обратно, други, забавили болничното лечение, вече не са между нас… Ще излъжа, ако кажа, че това не ми повлия. Започнах да изпитвам съмнение, особено когато температурата ми започна да се повишава, а моят лекар не ме поощри да я свалям с лекарства. Според него най-силното ми оръжие срещу вируса били моите собствени съпротивителни сили. Откровено казано, нямах особено силно доверие в тези мои съпротивителни сили, особено посред нощ с 39 градуса. Започнах тайно да вземам лекарства.

Към втората седмица, когато сатурацията ми падна под 90, постъпих в болница „Света Анна“, отново под контрола на проф. Костов (той е там консултант) и под грижите на възхитителен медицински екип, на който съм искрено благодарен. Но и там усетих странното въздържание на моя лекар към радикални мерки. Например аз си представях, че трябва да бъда непрекъснато с кислородна маска, включително през нощта, и то на високи обороти – не по-малко от 6 литра кислород на минута (колкото повече кислород, толкова по-бързо оздравяване, мислех си). Изненадващо той постепенно свали кислорода на 2 л/мин. и ми препоръча да увеличавам времето без маска. При това намали дозите на някои медикаменти и изключи други. Увереност ми даваше единствено силната оптимистична харизма на лекаря и пълното ми доверие в него.

Колкото и да е странно, за 10 дни бях изписан – без  температура и с внушителна сатурация. Трябваше да си изясня този феномен: защо въпреки твърде меките лечебни мерки, все пак оздравях? Какъв точно бе приносът на лекаря? Помолих проф. Костов за обяснение – каква е същността на неговата лечебна стратегия, защо той не използва за мен още в началото „тежката артилерия“ на медицината? Той бе любезен да сподели някои свои принципи, без да ме натоварва с излишна терминология. Ето ги, така както ги разбрах:

„Стриктно съобразяване с особеностите на конкретния болен: възраст, придружаващи заболявания, провеждано в момента лечение по тях, наследственост, психологическа нагласа и пр. Този контекст индивидуализира лечението за всеки конкретен пациент. Някои интервенции и лекарства са подходящи за даден контекст, но са абсолютно неподходящи за друг.

Горното е свързано с ролята на самия болен в лечението. Лекарят трябва да се съюзи с болния срещу болестта, да ангажира неговите съпротивителни сили, да създаде у него позитивна нагласа. Трябва да внуши у болния доверие в неговите собствени ресурси, а не той да разчита само на външни средства и интервенции.

Най-общо, лечебните интервенции трябва да бъдат внимателно дозирани, не повече от минимално необходимите за всеки конкретен случай и за всеки стадий от развитието на болестта. Следейки състоянието на болния и „стъпвайки на пръсти“, лекарят трябва да реагира навреме, но не повече от необходимото. Въпрос на мярка и точна преценка на момента. Проф. Костов сподели, че част от неговата медицинска енергия е насочена да ограничава  лекарствата, които болният желае да взема, вместо да добавя нови към тях. Според него в лечението малкото понякога означава повече. Затова обичал да цитира слогана на известна фармацевтична компания: „Less is more“…

Тук го прекъснах. Слоган на фармацевтична компания? Та това са думите на великия американски архитект Лудвиг Мис ван дер Рое, които резюмират неговата архитектурна философия! Каква е връзката между двете области – архитектура и медицина, ако те се вдъхновяват от една и съща философия? Тогава ми просветна. Осъзнах, че всички медицински принципи на проф. Костов имат точно съответствие в консервационната архитектурна философия. Съществуваше поразителна аналогия:

И архитектурата (а още повече архитектурната консервация), трябва да бъде абсолютно съобразена с конкретния контекст на Мястото – архитектурен, природен, функционален, икономически и пр. Тя е зависима от ограничителите на контекста, въпреки внушенията на архитектурното его или на други заразителни примери. Поне при големите архитекти е така (Франк Лойд Райт: „Ако нямам ограничители, не зная какво да правя“). Възможно е съкровената мечта на архитекта да е изграждането на небостъргачи. Но историческият контекст например в центъра на София му забранява това и му повелява друго. Контекстът е винаги конкретен за конкретното Място – той е като пръстов отпечатък.

И в архитектурата доверието във вътрешните ресурси на Мястото е ключово важно. Тези ресурси трябва да бъдат разбрани, активизирани, изявени, те са в основата на уникалността, идентичността на Мястото, те са неговата сила. Архитектът трябва да има доверие в тях. Разбира се, това не винаги се случва. Спомням си думите на един архитект, бивш министър на архитектурата, който настояваше за небостъргачи в центъра на София. Според него софийската архитектура била „кокошкарска“, трябвало да се съизмерваме с Париж, Лондон, Ню Йорк, нали сме вече в Европа?… Или думите на един археолог, че нямало нищо по-скучно от българската руинирана археология – затова тя трябвало да се „вдигне до зъбер“, доизмисли, разкраси… С други думи, вместо да се използват вътрешните ценни ресурси на Мястото, да му бъдат наложени нови, чужди модели, които ще го направят съизмеримо с привлекателни чужди образци. Но ще съсипят неговата собствена ценност и идентичност. Има и още нещо. Мястото е неразривно свързано с общността, която се идентифицира с него. Поради това, всяка консервационна стратегия за един исторически град е обречена, ако не разчита на активното участие на неговите жители. Не е възможно например да бъде спасен „Старинен Несебър“ (Световно наследство), ако неговите жители не бъдат спечелени за тази кауза. Архитектът трябва да се съюзи с тази общност, ако иска да бъде спасена ценността на Мястото. Така, както лекарят се съюзява с болния срещу болестта.

Накрая, съхраняването на идентичността на Мястото също е свързано с определена мярка и дискретност на архитектурната намеса в него. Някога моят професор арх. Станчо Белковски ни внушаваше своята архитектурна философия за „нормална“ архитектура, служейки си, и той, с една медицинска аналогия. Когато сърцето ви функционира нормално, казваше той, вие не усещате, че имате сърце. Така и новата архитектура трябва да бъде нормална (днес бихме казали – контекстуална), да не се натрапва, да се слива със средата. В началото тя ще бъде невидима за теб, но постепенно няма да можеш да си представиш града без нея. Според един известен италиански реставратор, най-добрата архитектурна консервация е тази, при която изобщо не усещаш, че има намеса. Остава паметникът, архитектът с неговото его отстъпват на заден план.

Можем ли да кажем тогава, че двете философии: медицинската и архитектурната, имат обща цел – дискретно опазване на ценността?

Тук трябва да имаме пред вид и рисковете при приложение на такава философия – както в медицината, така и в архитектурата.

Трябва да признаем, че в медицината дискретността подхранва известни съмнения към лечението и към лечителя. Болният се пита: какъв е всъщност приносът на лекаря, не се ли излекувах сам? Защо трябва да плащам за несъществуващи услуги? Вероятно, здравната каса също има своите резерви. Не винаги се оценява чувството за мярка и предпазливостта при избора на лечение. Обратно, често по-голямо доверие внушава като че ли решителният лекар, който без колебание предписва три вида антибиотици, предприема хирургическа намеса, налага тежко продължително лечение, внушава страх и несигурност. Здравната каса оценява неговия принос.

От друга страна, дискретният подход в архитектурата е често оценяван като липса на творческа смелост или като липса изобщо на творчески принос. Спомням си за един спор между архитекти през 80-те години дали трябва да бъде наградена забележителната реставрация на Античния театър в Пловдив (колектив на арх. Вера Коларова). Някои убедено твърдяха, че всъщност авторите нямат никакъв творчески принос, приносът бил на римляните, всеки средно интелигентен архитект можел от наличните останки да сглоби един античен театър… През 2018 в Москва талантливата архитектка Нерине Тютчева ми показа своята нова реализация „Руини“ – реставрация на старинна сграда към Музея на архитектурата. Проектът бе великолепен, деликатно представяше ценността на сградата, с тънко усещане за духа на мястото. На преден план бе именно паметникът, а не егото на автора. Оказа се, че проектът е бил отхвърлен за годишна архитектурна награда… поради липса на творчески принос. В същото време, безспорен изглежда приносът на автори на мащабни намеси в средата или на внушителни по размери сгради и бутафорни крепости. Инвеститорите с радост влагат значителни средства за тях.

Не бих искал да опростявам нещата. Без съмнение, някои медицински подходи наложително изискват радикални и скъпи интервенции, например, за да бъде спасен човешки живот. А съхраняването и изявата на една културна ценност може да изисква радикални новаторски решения, като това на Пирамидата в Лувъра на I. M. Pei, първоначално отхвърлена като недопустима намеса, а след това призната за архитектурен шедьовър. Впрочем защо трябва да противопоставяме тези случаи на представата за дискретност? Да, те са радикални, понякога шокиращи, но нима не са дискретни по отношение на невъзвратимата ценност на човешкия живот или на уникалната културна ценност? При тях водещо е отношението към ценността, а не архитектурното его, не лекарското тщеславие, не обикновената човешка алчност.

Да приемем, че дискретното опазване означава СМИРЕНИЕ ПРЕД ЦЕННОСТТА.

* Използвам понятието консервация в неговия общ международно признат смисъл, като опазване на културното наследство. Архитектурната консервация опазва културните ценности в историческата среда.

** Веднъж вече бях изкушен да направя на странниците на INSPIRO аналогия между медицина и реставрация, които в крайна сметка имат обща концептуална основа: опазване на ценности – културни или човешки.

*** През 2010 жителите на Несебър подписаха петиция Градът да излезе от Списъка на Световното наследство, за да могат необезпокоявано да строят…

**** Проф. арх. Станчо Белковски, автор на комплекса „Хотел България – Зала България“ в София.