„Хората не се раждат, а се формират“
Еразъм
InSpiro**, приятели!
Духът на Еразъм Ротердамски (Erasmus von Roterdam) витае около дома му във Фрайбург и отправя своите послания към нас: ненасилие и компромис, съпротива срещу всеки догматизъм и всички крайности, преклонение пред мъдростта и убийствена ирония срещу глупостта:
„Човешката глупост прави живота поносим“.
Районът Фрайбург–Базел е сакрално място, пропито с много човешка мъдрост. Тук освен Еразъм са прекарали част от живота си Парацелз, Ницше, Хайдегер, Херман Хесе, Карл Густав Юнг, Ясперс… Вероятно около тази ос са протичали най-плодовитите мисл овни процеси на човечеството в последните 5 века. Замислих се върху понятието „духа на мястото“. Като бургазлия съм наясно със значението и как пребиваването на едно такова място оплодява и облагородява мислите. В Базел преди 27 години се зароди моята дисертация, сякаш за да ми напомня, че на такова място трябва да се мисли и твори.
Наблюдавайки спокойните и по своему приветливи жители на Фрайбург, се замислих за необходимостта от здрави национални традиции в бита и мисленето, които изведоха Германия само за няколко години от националната катастрофа до висотата на европейски лидер. Победените станаха победители. Покрай Германия ми домиля за България, на която не стига почти век, за да издигне достойнството на своите граждани като висш държавен приоритет. След 70 години тоталитарни експерименти и посттоталитарни „демократични“ промени преживяваме живота си в прохождаща квази-демокрация, упражнявана и наложена на целокупното българско население от перфидна плутокрация, която гледа на своите граждани като средство, а не като висша ЦЕЛ.
Беден и изтерзан народ най-лесно се управлява.
А под тежкия грим на парламентарната република наднича охранената мутра на неототалитаризма…
Тоталитарната държава използва всички властови функции в полза на една личност, партия или по-малка политическа клика. В нея има минимум личностна свобода, отсъствие на медийна свобода, тотален контрол върху личната инициатива, санкции върху инакомислието, религиозна и идейна репресия, зависими от капризите на властта институции, контрол върху съдебната система, отказ от политическа справедливост, подчинение на моралните ценности на политическите цели, обявяване на общ враг, който отклонява вниманието и концентрира страха.
Да видим как е в България днес:
· Всички властови функции са в ръцете на една личност/партия.
· Личностната свобода е относителна, защото не оказва влияние върху обществените и политическите процеси. Можеш да говориш всичко, но няма кой да се вслуша в изреченото. Ако нямаш влияние върху властови механизми, гласът ти остава нечут, а крилете орязани. А на свободата крилете растат бавно…
· Медийната свобода е само привидна. Основните медии (с малко изключения) са под пълния контрол на властта.
· Личната инициатива може да бъде прекършена, ако не играе по свирката на властта. Иначе оставаш дребен собственик с бучка захар в устата.
· Инакомислието се санкционира перфидно – с компромати, уволнения, забвение, контрол върху кариерата или силово прекършване на волята.
· Няма религиозна репресия, защото на върха на българската православна църква са послушници, бивши агенти на ДС или такива скудоумия като Николай Пловдивски, който слугува на олигарси и с крайния си догматизъм е срам за религията.
· Има идейна репресия и тя личи от арогантността към политическия опонент и орязването на всички негови пътища към властта. На българските политици им липсва политическа култура.
· Независими ли са държавните институции, подчинявайки се изключително и само на закона и демократично изградени вътрешни правила? За съжаление, все още не, даже нещата стават все по-зле!
· За безконтролната ни съдебна система не ми се говори. Тя е евфемизъм за българската политическа немощ.
· Нямам нерви да пиша за липсващата политическа справедливост. Само „нашите“ имат достъп до проекти и фондове. Моралът и политиката нямат никакви допирни точки. Целта е облагодетелстване на приятелските „обръчи от фирми“. Зад всеки договор за обществена поръчка изскачат демони и вещици.
· Общият враг? Вчера бяха САЩ и световният империализъм, днес е Русия.
Моето поколение заболя от биполярно разстройство.
Пред дома на Еразъм Ротердамски във Фрайбург
С „вчерашното“ политическо лицемерие днес изпълняваме заповедите от „запад“ и отхвърляме идващото от „изток“. Сякаш забравихме, че днес сме на това дередже не само заради вечната дружба със СССР, но и поради вълчия апетит и глобалните интереси на САЩ, които третират останалия свят като територия на военни и политически експерименти. Нека ви припомня, че САЩ държат все още рекорда за избиване на най-много хора за най-кратко време – 80 000 в Нагасаки и между 90-140 000 в Хирошима – общо над 200 000, а според други източници над 300 000. Да не забравяме това, когато от Запад ни учат на морал. САЩ изгубиха доверието ми на демократичен еталон и харизмата на тази страна съвсем помръкна след случая „Сноудън“. Изнесените от Едуард Сноудън данни доказаха, че живеем в брутален технологичен тоталитаризъм и днес той не идва от Изток. От изнесена в публичното пространство информация*** знаем, че Националната агенция за сигурност (NSA) на САЩ държи в сейфовете си над 97 милиарда информационни данни от цял свят. В крещящо противоречие със законите и конституцията на САЩ и моралните общочовешки норми. Вече никой не е застрахован от контрол върху личния му живот.
Затова направих това кратко писмено упражнение по реторика – демократична или квази-демократична е България?
Отговорът е в една пародийна антифраза на Албер Камю в неговата повест „Пропадане“: „…най-важното е да си несвободен и да се подчиняваш с угризение на някой по-голям негодник от теб. Когато всички бъдем виновни, ще настъпи демокрацията”.
Това не е хиперболизация или черногледство. Усещането за демокрация трябва да е естествено като дишането, да живее свободно в нас и да протича като нормална жизнена функция. Ако го има, го има и не го обсъждаме и подлагаме на съмнение, защото е като въздуха – приемаме го с лекота и без мисъл за него. Въздухът на българската демокрация дразни гърлото като септична яма. Живеем зад стените на бутафорна фасада, която пребоядисваме след всеки изборен цикъл, през който преминаваме като калайджии.
Какъв е изходът?
Само един – назад към семейството и изконните (абсолютни) човешки ценности, които се изграждат в семейната среда. Възпитание на морал и трайни, ежедневни добродетели у децата – грижа, състрадание, милосърдие, доброта, стремеж към красота и отстояване на истината с постоянство. Да възпитаме в тях диалогични отношения с останалите, както изрече Цветан Тодоров: „човешкото същество не свършва с неговото тяло, а включва и отношението с другите”. Абсолютните ценности са непостижими в обществото, но могат да бъдат постигнати на индивидуално ниво, в затворената семейна среда. И днес има такива хора, които се придържат към основния морален принцип, формулиран от Еманюел Левинас****:
„Единствената абсолютна ценност е човешката възможност да дадеш предимство на другия пред себе си.”
Пишете ми безразсъдно смело на:
Коста Костов
февруари 2018
* Какъвто е попът, такава е и енорията
** Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)
*** книгата „Непокорни”, автор Цветан Тодоров
**** Emannuel Levinas. Entre nous, Grasset, 1991:119
Скъпи проф. Костов, преди време ми бяхте отговорили лаконично за Джендър-конвенцията. Сега всъщност получих пълен отговор. Ако семейството е пътя към запазване на човешките ценности, няма нищо чудно, че едно пълно безумие се налага с такава страст на общественото съзнание. Ударът е много по-сериозен от възприемане на глупостите на Джудит Бътлър, ударът е фундаментален.Той е насочен към основата на обществото. Мога само да се възхищавам на вярата Ви, че има изход.
Бъдете здрав и верен на себе си!
Между другото, във формулярите на някои български банки на въпроса „пол“ има вече три квадратчета….