„Хей Ти, общият ни Създател –
дай ми сили
да Ги почувствам братя.“
Константин Павлов
(Чужди са ми)
. . . . . . . . .
InSpiro**, приятели!
„Книгите имат едни и същи врагове с човека: огъня, влагата, животните, времето и тяхното собствено съдържание“.
Това са слова на Пол Валери… Огънят, влагата и животните са непредвидимите врагове, които могат да унищожат книгите, но времето е истинският съдник на стойността им – запазва добрите и забравя лошите.
Еразъм го е казал: „Родината е там, където е библиотеката ми!“. Когато разгръщам страниците на „Антология на българската поезия“ на Гео Милев, виждам как геният на поета е изпреварил присъдата на времето. Определяйки етапите на българската поезия, той поставя Вазов, Пенчо Славейков, Яворов и Николай Лилиев за етапни жалони, а Ботев и Яворов, извън всякакви условности, именува расови гении. Такива ще са дорде я има България. Такава е съдбата на народните духобранници. Като тази на Далчев.
За петдесет и пет години литературна дейност Атанас Далчев е написал не повече от 100 стихотворения. Това е по-малко от две стихотворения на година. Каква величава творческа суета и безкомпромисност в самооценката. Писането на поезия не е като ползването на сапун. По-честото му ползване не води до по-голяма чистоплътност. Когато обвинили Далчев, че печата само добрите си стихове и не показва лошите, Далчев отговорил: „Не, моята хитрост е по-голяма. Аз пиша само добрите“. Вероятно така е писал и Ботев – геният, индивидуализирано въплъщение на колективната душа на българския народ!
Любовта към литературата събужда духа и го подхранва с познания за човека, неговите болки и страдания, страхове и радости, висоти и падения, като ни помага да се реализираме в най-човешката си същност. Художественото слово ни извисява до изкуството „да живеем по човешки“, да разширим обсега на мислите и чувствата си и опознаем света през други очи, а живота чрез художествената мярка на таланта, каквато роля на литературата определя Цветан Тодоров:
„Ако имаме за учители Шекспир и Софокъл, Достоевски и Пруст, ние ще се радваме на едно наистина изключително познание. И как не си даваме сметка, че бъдещият лекар ще научи с оглед своята професия повече от тези учители, отколкото от конкурсите по математика, които днес са от съдбовно значение за него“.
Повече от половин век преди това Алберт Айнщайн изрече: „Достоевски ми даде повече от Гаус“.
Според Конфуций три неща не се връщат никога – времето, думата и възможността. Затова не си губете времето, мерете си думите и използвайте всяка добра възможност. Не, не това, което биха си помислили мъжете – кариера, жени, пари… А мига удоволствие с любимите хора в тази надпревара с живота и времето, в която осъзнавате, че животът не е истински, ако не го живеете тук и сега, с цялото си сърце, защото ако изпуснете тази възможност, пропускате срещата си с него. Това са отломки от срещата ми с Алън Уотс.
„Кои са другите – освен Шекспир и мен“.
Тези егоцентрични думи принадлежат на Гертруд Стайн, приютила в сърцето си едно „изгубено поколение“ американски писатели. В български вариант, от устата на самовлюбен политик, биха прозвучали в друга, по-арогантна и егоцентрична версия: Кои други са способни да ви управляват – освен Аз и мен.
България помни политици и родолюбци от друг калибър…
Един гавазин обаче казва за Стефан Стамболов: „Тоя не го лови кантарът!“. Няма кантар за смелостта да се противопоставиш на перфидния Фердинанд. Стамболов е бил държавник с мисия. Въпреки всички претенции към неговата спорна натура и методи на управление. За разлика от днешните държавници, които загробиха националната ни идентичност, той е бил патриот, с биография на Апостол, а не на мутра. Утвърждаването на България като суверенна държава и събуждането на българското самосъзнание след Освобождението до голяма степен се дължи на него. Халал да му са имотите, които оставя след трагичната си гибел през 1985 г. – 15 парцела в София и околностите, 72 къщи в две села, два чифлика и ниви в Бургаско…
Днешните хубостници какво ще оставят на България? Колцина днес признават, че монарх-републиканецът Симеон Сакскобургготски беше апатичен за народната съдба, с биполярно разстройство на цар и премиер, но енергичен при имотните си щения към „родната” му България. Височайшата му особа изпитваше либидозна наслада, когато някой верноподаник се увиеше гальовно в нозете му или плачеше водевилно на раменете му.
Кой е този кантар, който ще улови П. Р. Славейков, родоначалник на българската литературна традиция, или Константин Величков – учител, преводач, литературен критик, публицист, поет и писател, драматург, художник (виж снимка на картината „Флорентинец“), просветител и поборник за народна свобода. Осъден на смърт за участието си в подготовката на Априлското въстание. По-късно, в свободна България, два пъти министър на просвещението. Негови платна са притежание на Националната художествена галерия, Софийска градска галерия, галериите в Пловдив и Пазарджик, както и на частни лица. Непомерен за днешния политически аршин.
Константин Величков „Флорентинец“
Има ли подходящи мерки и теглилки за Гео Милев, вероятно най-широкомащабната личност в българската културна история – поет, художествен и театрален критик, публицист, преводач и редактор, художник. Колко „тежи” Бачо Киро, който при избухване на Априлското въстание извежда в с. Горни Турчета (днес гр. Бяла черква) 103-ма въстаници от 100 къщи! Негови са думите пред турския съд: „Недейте, на нашето знаме пишеше „Свобода или смърт“ – не можахме да постигнем едното, ще постигнем другото“.
Илия Бешков в разговор със Станислав Сивриев говори за безгробните ни мъченици Паисий, Левски и Ботев – Светата Троица на българската история. Кой може да претегли тяхната мъченическа съдба? Да обърнем сърцата си към „първите след Бога“***. На тях се полага гроб под олтара на Отечеството.
Величавата памет за българските духобранници ни дава упование, че България ще намери сили да отдаде заслуженото и на днешните народни „водачи“, които изпитват посторгазмено удоволствие да унижават и грабят народа. За тях е определението на Петър Увалиев – демокретени.
Цветан Тодоров дефинира морала като „това, което ни позволява да кажем дали дадено действие е добро или лошо“. Моралът, по думите на Тодоров, е словесна оценка на обществото за дадено действие. България е все още в първо действие, което не допуска морални оценки, защото осезаемо липсва свобода на избор между добро и лошо. Предлагат ни само лошото. Вървим към деморализация, защото изискването за минимум свобода на избор днес е неизпълнимо. Там, където свободата е под абсолютния минимум, няма избор и няма морал. Не се вижда скоро брод през „лошото“, затова се самоизбира и възпроизвежда.
В демократично общество на пълноправни граждани има справедливост – мярка за политическа зрелост на неговите водачи. За протяжния политически кретенизъм на българските демокретени, които ползват тази справедливост вместо носна кърпичка, е виновно не толкова гласуващото малцинство, което ги избира, а почтеното мнозинство, което не гласува. Уинстън Чърчил е казал, че „лошата власт я избират добрите хора, които не гласуват“. Аз бих добавил и медиите, поставени в унизителна зависимост от олигарсите. След няколко десетилетия работа като редактор и коректор на български вестници, Димитър Подвързачов отсече: „Ако искаш да опустошиш душата на един младеж – трябва да го направиш вестникар“.
Нашето общество не произвежда новини, които да вдъхновят други народи и общества. Не се е случвало от Априлското въстание. Все някой ни взема на буксир – вчера „непобедимият“ СССР, днес самовлюбените САЩ. Не строим свои пътища, по които да тръгнем и да вървим напред. Убитият при атентата в редакцията на „Шарли Ебдо“ опитен журналист Жорж Волински казваше: „който не върви, не оставя следи“. Няма как да потеглим напред с политически водачи, които са избрани от по-нискообразованата половина от населението. А ни трябват образовани и доблестни мъже, които да обелят народната ядка от съвокупното обезверено население и да му покажат как се различава „добро“ от „зло“. Това „добро“ все пропуска нашата спирка, но рано или късно ще ни споходи. Това изрича и поетът:
„Колкото и голяма да е калта, след нея неизбежно идва земята!“
Да е по-твърда земята и по-плитка калта през Новата 2018 година!
Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg
Коста Костов декември 2017
…………………………………………………….
* „демокретен“ – дума, използвана от Петър Увалиев, производна на „демократ“
** Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)
*** По романа на Неда Антонова, посветен на Васил Левски – „Първият след Бога“
КОРОкрати търся…